Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 30
  • Мнения: 4 016
Най-тъжното нещо, което съм виждала и чувала е кутре да скимти след майка си, която трябва да си остави малките да я чакат, докато тя обикаля из кофите за боклук в търсене на ядене за тях. Всеки път майката носеше и пак тръгваше, а малкото тичаше след нея да я настигне и ревеше. Като човешко дете. И така две седмици. След това малкото изчезна. Сигурно е тръгнало да търси майка си и се е загубило. Майката пък се разгони отново, един мъжки я качи насред улицата, една бабушкера им се развика и тръгна да ги замеря с бастуна си, кучетата се заклещиха в обратна посока и при втория замах с бастуна на бабата мъжкия отскочи със всичка сила, да избегне удара, а от женската на земята потече една локва кръв и побягна. Никога повече не я видях тази майчица. Но от тогава насам си промених абсолютно виждането за кастрациите. Всеки ден да слушам малкото кутренце как вие след нея, а тя да няма друг избор... Е егати нелепото! Женски котки не съм кастрирала без да станат майки, защото за мен котката е най-съвършения пример за майка и семейство в близката до мен природа, но женско куче не бих нагърбила с раждане и отглеждане на поколение. Казвам "нагърбила", защото я виждах онази майчица как живееше всеки ден, за да търси храна за детето си. И тя и кутренцето й всеки ден страдаха.
Ако беше кастрирана колко по-лесен щеше да е животът й... А, и нямаше да загине по такъв фатален начин...

# 31
  • Мнения: 11
Мъката не спира.. не намалява! Все повече осъзнавам, че аз наистина я чувствах като дете, но дете, което обичах безкрайно! Всеки ден мисля за нея, всеки ден скърбя за нея, плача си сам, говоря си сам, говоря за нея, говоря с нищото, представяйки си, че тя ме чува... продължавам с малоумните сделки, какво бих дал, малоумни, защото са отправени към въздуха!
Осъзнавам, че няма да я видя, но не искам да се примиря, няма я вече... не мога да продължа както трябва, не мога да продължа все още напред и се мъча да си направя деня без нея... мъча се да има ден без нея, да има бъдеще без нея, макар че аз не искам да има бъдеще! Искам го с нея и ако сега, някой ми каже, че тя може да се върне и да живее с мен докрая на живота ми, но аз никога няма да имам човешко дете, аз бих се съгласил веднага!
Без да се замисля и не ме интересува, кой, какво мисли! Привързаността ми към нея беше крайна! А нейната към мен не по-различна, направо влудяваща...
Нищо, никога няма да замени тази любов, аз повече от това не мога да обичам.. наравно с това един ден, може би, но повече, никога!
Не знам, дали се повтарям, но дните ми със сигурност се повтарят и така ще е оттук нататък.. не забравям последните 2 дена, звуците й, макар да бяха малки, а можеше да епо-зле, лапичките й, очичките й, всичко, всичко.. толкова много ми липсва, толкова много мамка му стара... обичам те ДЖИНА, ОБИЧАМ ТЕ НЕИЗМЕРИМО!!!

# 32
  • София
  • Мнения: 2 958
Всички тук разбираме болката ти. Повечето от нас сме я изпитали. Но да не искаш да имаш бъдеще ... Сериозно е. Трябва да се измъкнеш от тази дупка. Трябва да канализираш емоцията си някак. Ако не си способен да го сториш сам, потърси психолог, защото ми звучиш като пред депресия, ако не си  вече в депресия.

# 33
  • Мнения: 94
Случайно попаднах на тази тема и се разревах...На 5 август загубих едно невероятно куче,беше толкова неочаквано и гадно.Та той беше толкова млад - на 2 годинки и половина.За два месеца от наперено ,красиво животно се превърна в старче.Никой ветеринар не можа да разбере причината,но всички бяха единодушни,че лечение няма.Имаше асцит с неустановен произход.Първият път му източиха 6 литра вода.....за 3 дена се напълни отново.Преживях 2 месеца ад,изпаднах в депресия,нищо не ми се правеше,не разговарях,не спях.Принудих се сама да му източвам почти всеки ден водата,защото агонизираше,не можеше да легне,да диша....толкова болка в очите му не съм виждала при друго същество.Пробвах се с какво ли не да го излекувам - но не се получи  и накрая ми умря в ръцете.
Но аз запомних едни думи на моя мъж,когато за първи път се сдобихме с куче - "или си кучкар,разбирай кучелюбец ,и приемаш факта,че най-вероятно ще  си отиде преди теб,или не се захващай с това.Губили сме много кучета,дори съм осиновявала кучета на края на дните си,изхвърлени в студа,глухи,беззъби,с ясната представа,че ще умрат при мен,но поне обгрижени.Даже наскоро ми вика :"Знаеш ли,когато умрем,не се озъртай за светлинки и тунели....ослушай се за лаене..."Убедена съм,че нищо не изчезва,просто минава в друго състояние и рано,или късно ще се срещнем с нашите КУЧЕТА,а те са глутница вече...
Личен опит за справяне с такива състояние - като понамалее мъката,даваме дом и любов на друго куче.Понякога помага,като се смени породата.Ние отглеждахме две кучета,когато умря болничкото,другото не спря да плаче 2 седмици,сърцето ми се късаше,когато сутринта отивах на работа и я гледах как с абсолютно угаснал поглед се свиваше до борчето и ни изпращаше с поглед.
Стига съм писала,че ....още много боли

# 34
  • Мнения: 11
Щом вярваш, че ще го видиш, че ще ги видиш отново, значи трябва да си щастлива! Аз ако вярвах, че ще видя Джина отново, щях да съм!
Но не мога, макар че се опитвам, иска ми се.. иска ми се да вярвам, да е така.. от отчаяние, човек в какво ли не се опитва да вярва и прави..
А друго куче няма как да взема вкъщи. Аз ти в двора дето са пуснати, в момента са 4 и не мога да имобръщам онова внимание, което им обръщах преди, като две от тях са деца, те пък въобще не успяха да видят онази част от мен, която е невероятна към кучетата, понеже дойдоха след като знаех, че Джина има рак!
Да, усмихвам им се понякога, галя ги понякога, но много рядко, наистина много рядко.
За домашно куче Абсурд!
Никога не казвай никога, но няма да имам. Ще овековеча Джина завинаги, навсякъде!Снимки, тапети, некрологче мисля да направя, татус ще си направя, блузи с нея ще имам, панталони, всичко!
Не, че това ще ме успокои или ще я върне, просто така го искам.
Аз всеки ден говоря за нея.. другите в семейството продължиха напред, аз не мога и няма да мога.
Имам нужда да говоря за нея всеки ден, не искам да се забравя така. Вчера си сложих снимка на телефона с нея от деня, преди да стане зле и така красиво гледа, като детенце.. тя знаеше, като я снимам, че трябва да седи и да гледа в телефона. Повече от човек знаеше! И всеки път като си погледна телефона, отключа го, ми става кофти,но въпреки това, няма да я махна отново ще кажа Никога! Само тя разбираше, какви чувства имам към нея и аз разбирах нейните! Така и ще си остане за огромно съжаление, защото нея вече я няма, а аз трябва да живея с тоя съкрушителен факт!

Честно казано, не искам да живея така, не си представям бъдещето.. карам ден за ден. Сега разбирам какво е, да го караш ден за ден и каквото стане. Така не съм се сривал никога и вече е 23-ти ден днес, откакто я няма, но и 23-та година да стане, ако аз съм жив все още, все така ще я търся, да си говоря с нея или по-точно да си мисля, че си говоря с нея и да се надявам, понеже това ми остана последната надежда...това за лаенето след смъртта ми хареса и колко е истинско просто, направо не е истина както се казва!

# 35
  • Мнения: 4 016
.Даже наскоро ми вика :"Знаеш ли,когато умрем,не се озъртай за светлинки и тунели....ослушай се за лаене..."Убедена съм,че нищо не изчезва,просто минава в друго състояние и рано,или късно ще се срещнем с нашите КУЧЕТА,а те са глутница вече...
Ох бе, не ми казвайте "асцит"... Последно това описвах в темата за котките... Sad

Обаче, евала на мъжа ти! Ще си ги запомня тези думи.
Ех, да бях се омъжила и аз за човек, който обича животните.... Друга мъка!

# 36
  • Мнения: 11
2-ри Октомври.. месец и 7,8 дена откакто загубих моето кученце, моето детенце! Няма ден, в който да не мисля за нея и то по-много. Няма ден, в който да не говоря за нея, да не подхващам разговор за нея с близките.. правя го почти само аз от всички, другите много рядко. Приеха го, продължиха напред, аз не мога! Но това е нормално, тя никога не е била това за тях, каквото беше за мен. Само аз имоята Джина знаехме, какво сме един за друг. Понякога моментите са много тежки, емоционално, най-вече като остана сам, защото гледам да не се разстройвам, поне много пред другите. Отслабнах значително.. 7,8 килограма и естествено, взима да си личи много. Нямам желание за хубави моменти.. защото няма да мога да ги споделя с нея. Буквално ден за ден я карам, каквото се случи. Каквото трябва да го правя, го правя. Монотоно, без кой знае каква емоция и после отново мисля за нея.
Най-бруталното е, като се сетя за последните 2 дена.. тогава се смазвам вътрешно, обвинявам се, че можехд а направя повече, че можех да бъда до нея всяка секунда, че можех да не спя и малкото време, през което спах в тия два дена, а да съм до нея и другото, че повече никога няма да я видя. Това е убийстветно за мен!
Какво ли не бих дал да я видя отново, да я видя дори само за 1 минута, но тя да е щастлива, да ме оближе, да ми измучи от радост и да я прегърна така, както вероятно никога не съм.. какво ли не бих дал, да я видя, че няма болка, че е щастлива... но няма как да стане. Да помня и хубавите моменти, но поседните 2 дена винаги са пред очите ми.
Това може би е най-смазващото нещо, след физическата болка разбира се, което може да се случи на един човек..да гледа как любимо за него същество, в моя случай от най, най, най, най на Н-та степен любимо, да умира пред него, да страда и той да не може да направи нищо.. това те убива и умираш заедно с въпрностно същество! Част от мен умря с нея и винаги ще е с нея!
Мисля, да си направя 2 татуса, един на ръкатра под формата на надписи и лика й до сърцето ми! Само такива неща ми остаха да правя... само такива...

А болката не минава... разсейвам се, но  колкото и да го правя, все тази. Цял живот ще е така, аз вече съм сигурен! Куче домашно повече няма да имам. На двора имам 4, като изляза скачат, радват се, а аз отдавна не мога да им дам онова, което им давах, преди да разбера, че Джина има рак..

Днес е замислих, че Джина е единственото същество, което не съм обиждал по никакъв начин... всеки от семейството съм, когато сме се карали, всяко куче, което имам в момента или на мой приятели, познати, примерно смешник виках на кучето на приятелката ми, понеже навън ако гръмне пиратка се насираше от страх, а у тях лаеше... само Джина никога не съм обиждал, с нищо не ме е провокирала, гледах на нея като на мое дете, дори повече от това!

Това е от мен засега, благодаря!

# 37
  • Мнения: 9 121
И аз загубих моето куче през август, болката е голяма.....празнината огромна. Близките ми не искат да си вземем друго, а и аз като че ли се пазя да се привържа към друго същество, което отново ще боледува и вероятно ще си замине преди мен. Човек никога, ама никога не е готов да загуби домашния си любимец....най-трудно ми е пред щандовете за кучешки стоки в магазините, като беля яйце се озъртам за него, че той познаваше звука на почукването и се строяваше до мен да си хапне.....Всеки ден ми се привижда, че ще се покаже от някъде.... Второ куче ми е и от опит зная, че ще боли, докато заобичам друго същество....след това болката е по-малка, но не се решавам да взема друго куче.

# 38
  • Мнения: 11
51 дена без нея.. не е минал ден, в който да не мисля за нея, да не си гледам телефона постоянно, защото си сложих нейна снимка часове, преди да се влоши.. почти няма ден, в който да не плача за нея. Дните, в които не съм са малко! Обвинанието, че можех повече да направя, повече да съм с нея е редовно. Всеки ден си говоря, мислейки, че говоря на нея.
А да си взема друго куче вкъщи, няма как да стане. Както неведнъж казах, имам 4 на двора пуснати, 2 от които са малки, но нищо не може да я замени или да притъпи болката.
Какво ли не бих дал, да я видя за миг, че е щастлива, че е добре, че няма болка, да ме оближе и да я прегърна.. нашата любов бе крайна!!!
Лошото е, че нямам избор.. никой не ми дава избор, макар да не искам да живея без нея, избор нямам. Не мога да правя нормалните неща, които правих преди, както трябва.. трудно ми е. И утеха не намирам в нищо.. може би, че един ден ще легна в пръстта и аз. Аз не съм вярващ човек, но се надявам в тая изумителна Вселена, да има някакъв шанс, а отново да я видя. Това ми остана... всяка друга надежда умря, заедно с нея. И казвайки това, че е умряла, отново се разкъсвам отвътре!
Трудно ми е и да сложа точка на поста, когато говоря за нея.. не ми се спира, но ще трябва. Оставям многоточие...

# 39
  • Мнения: 4 016
В такива случаи помага да помислиш че има и по-трудни ситуации за преживяване. Като например да я зарежеш по принуда някъде и след това да не я видиш никога повече. Да не знаеш дали е жива или мъртва или ако е мъртва, да знаеш, че не си бил до нея до последния и дъх, когато е имала нужда от теб и да си тормозиш главата в какво ли мъчение е умряла, а ти не си направил нищо, за да й помогнеш. Твоята ситуация и начина по който сте се разделили не е най-тежкия, а един нормален ход на развитие. Изчерпал си силите си. Смъртта няма разрешение. Тя настъпва някога и никой не знае кога ще е това някога. Има и по-тежки раздели с по-непростими обвинения.
Вземи си котка или бял гълъб.

# 40
  • Мнения: 11
Аз знам, че има по-тежки случаи. Мислил съм си, че можеше и с мен да е по-тежко, но това някак не ме успокоява. Докато например пътувахме на някъде, особено последните дни, тя дишаше тежко в колата и ме гледаше постоянно. Аз обърнат към прозореца плачех, а трябваше да я гледам и аз. Когато последните дни тя не спа, последните 2 дена, аз стоях с нея до към 4 сутринта и после лягах уж за малко, а заспивах, а тя е продължавала да обикаля и да и е зле. Една от вечерите бях легнал на терасата и ставах през 5-10 мин. за да и слагам възглавница на гърдите, за да не и опира корема на земята, понеже като опираше, беше по-зле. Бях с нея много, но не достатъчно и сега съжалявам, че въобще съм спал, че и че трябваше постоянно да бъда до нея.
Да, има по-тежки раздели, зная го, но за мен тази беше достатъчно тежка! Както казах, няма как да си взема домашен любимец вкъщи вече. Аз даже въобще не мога да нарека Джина домашен любимец, защото тя наистина ми беше като дете,просто цялото ми отношение към нея беше все едно гледам сестра ми, да се отнася към малката й дъщеря! Умирах за нея!
И сега умирам!
Сещам се, как постоянно ме следеше с поглед.. говоря изобщо, не само, когато беше зле. Изобщо, през годините... отида до някъде в двора, тя да не ме изтърве идва с мен. ако изляза, и не се върна 5 мин, започваше да вие... когато се преместихме в къща на село, и ме мързеше да хода пеша, отивах с колата и я взимах с мен до магазина, в колата, вместо да я оставя в къщи при нашите, защото знам, че ще мучи и ще ме търси. Оставял съм я разбира се, но редовно и я взимах.. до магазина с мен в колата. В тоалетната идваше и седеше вътре, не вън. Нереална история просто. Аз не знам, една майка дали прекарва толкова време заедно с детето си, както аз с Джина. Нон стоп! Понеже и работата ни е такава, тя и на работа беше с нас и най-вече, търсеше мен.
Както и да е.. Джина винаги ще живее в мен и нищо, никога не може да я замени. Друго не ми остана, освен да си казвам, че ще живее в мен и че един ден ще отида в пръстта при нея.. а скърбенето няма да спре, но тов е скапания живот. Така стават нещата.. ако можеше да си отидем всички заедно, щеше да е страхотно, но не можем.
Представям си аз да бях първи... да, тя щеше да живее със семейството ми, но винаги щеше да ме търси и да ме чака, както го правеше, когато бях навън, без да осъзнава, че аз никога повече нямаше да дойда от вратата... не знам кое е по-хубаво, да осъзнаваш или не..!

# 41
  • Мнения: 14 642
incrediblebot, ясно е, че силно скърбиш, имал си силна и специална връзка с Джина. Но вземи превключи на хубавите моменти с нея, престани да се самообвиняваш, за съжаление много кратък живот имат тия душици. Няма смисъл да въртиш последните ѝ дни, аз съм сигурна, че хубавите моменти с нея са много повече от тези тъжните. Моето лабче е на доста годинки, тежат му, боледува, докторите го отписаха и остана на колкото изкара,  приятелка даже ми каза:"абе, жена, ти всеки ден умираш с него, освести се, ще вземеш да се гътнеш преди него, няма кой да го гледа!"/писах го вече/. Не че няма, имам семейство, мъж, деца, но просто наистина много си го обичам. И той точно така ходи след мен и ме следи с поглед. Понякога нощем не спи, не знам  може да е заради годинките, случва се при стари кучета, или нещо го боли, ходи по стаята, аз вися с него, после през деня съм като изцедена. Но нито съжалявам, нито ми тежи. Но това е, не могат да живеят вечно или поне колкото нас. И мен ту ме обхваща паника, като си мисля за края, ту си казвам това е, такъв е животът. Но винаги ще съм му благодарна за моментите с него, за радостта, която ми е създавал, за безусловната му обич и привързаност, за всичките ония часове на дълги разходки и игри, за разбиращия поглед и деликатното му присъствие, за бликащата от него енергия, която ми предаваше, за светещите оченца. Една нервичка нямам скъсана от него, както ми се случва с двуногите, точно обратното, като релакс ми е бил през всичките тия години. Ами това е, какво да направя, за мое огромно съжаление - нищо, абсолютно безсилни сме. Радвам му се, пак си ходим на разходки, само дето вече не тича, приготвям му вкусотийки, поне се храни, не отказва, правя всичко, което мога, за да се чувства добре. И да, минават ми мисли за след него.....със сигурност знам, че и аз няма да имам друго куче. За пръв път го усещам, след предното не беше така, щом си отиде, много бързо потърсих следващо - сегашното. Но сега е съвсем различно. Та това е, просто трябва да приемеш факта, че я няма, колкото и да ти е трудно, и си мисли за нея с любов, за хубавите ви моменти, наистина трябва да си благодарен, че си я имал, точно нея.

# 42
  • Мнения: 4 016
Точно нея. Не случайно. (според мен)

Общи условия

Активация на акаунт