Докъде е границата

marianna, добре дошла в света на чуденките. Всеки родител си ги задава тези въпроси рано или късно. Въпрос на вътрешно усещане и характер на детето е докъде ще стигнеш с НЕ-тата и докъде с "разглезването". Подхождай към детето си както го усещаш(май и някой друг те беше посъветвал същото). Няма точни правила, защото всяко дете е различно, както и средата, в която расте е различна.
Моят личен 8годишен опит от първото ми дете е, че когато кажа НЕ, то трябва да си остане НЕ, а не след време да е може би и накрая - може. Или пък заплахите: ако плашиш например, ще има шамари - или го набий или въобще не говори за шамари. Та така, каквото казваш трябва да държиш на думата си, а не веднъж така, друг път иначе, рискуваш да загубиш доверието на детето си. Синът ми така е свикнал с дадената дума(обещанието), че обещае ли ми нещо, задължително си го изпълнява, само дето трудно вече мога да го накарам да ми обещае, но това е друга тема.
що се отнася до какво позволяват другите родители, ако мен не ме удовлетворява, въобще не ме интересува , че детето ми примерно искало да куса бира, щото на Сисето й позволявали. Казала съм НЕ и толкова, пак сме си със Сисето, тя пие бира от 3-4годишна, синът ми си пие сокче и няма проблем, но той знае какво разрешава мама и какво другите мами.
Успех с възпитанието на сладката Йоанка. Мисля, че няма да сбъркаш, ако слушаш вътрешния си глас и само 1% нашите препоръки

Здравейте,
И аз смятам, че Не трябва да Не!
Честно казано не разбирам какво значи на "детето му се ходи натам и ние ходим докато то иска"  . Все някъде стигате до улица или до друго опасно място и се налага майката да наложи волята си по един или друг начин. Не казвам, че децата трябва да са като войници, но всичко си има някакви граници. А какво бихте посъветвали майките на близнаци или майките на две деца. С кого трябва да се съобразя аз, ако единия иска да ходи, а другия да играе  и не бива да карам никой да се съобразява с никого освен със себе си защото "сега изследва света"?
Наложи ми се да започна да уча баткото да се съобразява с околните рано, очаквахме бебе и за мен беше немислимо да ходя 10 км в едната посока и да го нося 10 км в обратната, само защото днес му е скимнало като навита играчка да върви до капване в тази посока. После се роди бебето и колкото и да съм се стремяла да се съобразявам с големия, не е възможно да се позволи всичко и пак се наложи да обяснявам , че ние живеем заедно и трябва да си правим отстъпки. Не казвам, че е лесно, но така или иначе идва някакъв момент в който децата трябва да започнат да разбират, че не живеят сами и света не се върти около техните капризи. Не смятам, че те ще го направят "с песен на уста" и със сигурност е по-лесно  с по-малките деца, защото те все още се залисват.
Колкото до тръшкането, ами не се впечатлявам , какво толкова и детето е човек и има право да покаже, че не е съгласно е някое решение. Оставям ги да си се натръшкат, ако се наложи успокоявам, но не отстъпвам. С времето големия се научи кога има смисъл да спори и моли и кога не. Сега се учим с малкия  .
А за това че някой нещо си позволява или забранява на своето си дете, честно казано не ми пука. Аз позволявам да се ровят в калта, но не позволявам да се люлеят прави на люлките и ... толкова. Когато ми се зададе въпроса "Ама защо Гошо може, а аз не?" или "Защо батко може, а аз не?" обяснявам защо така съм решила. Но тези въпроси не ме плашат, сигурна съм че с времето ще ги чувам още много пъти.