отиди на психолог, той най-добре ще те посъветва.
- Публикувана: 21 окт. 2019, 15:42 ч.
- Последно мнение: 13 ноем. 2019, 16:43 ч.
Шизофрения
Здравей, този филм съм го изграла и аз , за съжаление. При нас разликата беше че той се разболя малко след като започнах 1 клас и от тогава животът ми се преобърна - порастнах буквално за часове .
Кризите и ремисиите при него бяха по-начесто , после когато бях тийнеджър се пооправи ситуацията. Не зная как и дали ми е било "вменено " но и аз бях повече родител за него , отколкото той за мен.
Хем го обичах, хем го мразих че един вид ми "обрече " живота да имам клеймо - "луд родител", говорим за началото на 2000-та година, аз криех този факт от приятелите си , не знаех дали няма да ме избягват. Тогава нашумя и случая с психичноболната майка, която беше удушила детето си.
Лятото на 2004 майка ми почина - аневризъм ,нещастен случай. Тогава аз бях оставена от близките си сама да избера дали искам да остана с него (бях на 16 вече ) или да замина в друг град при леля ми. Естествено избрах да остана с него и в града , които съм израстнала.
Той си пиеше лекарствата и беше добре, не съм имала ежедневни грижи с него , но все го мислих, гледах всяка негова стъпка или реакция - познавах началните симптоми на кризите.
Доста дълго стоях в родният си град, един вид не исках да го оставям сам , но псоле събрах смелост и се преместих в София. Чувахме се всеки ден ,както казваш ти, не го бях оставила съвсем извън грижите си, макар и да не бях близзо до него физически.
Пролетта на 2017 успях и да се преместя на квартира (бях студентка преди това и в общежитие) и не успяхме да се чуем за 1-2 дни, но поради умората с местенето и еуфорията не направих голям проблем от това - оказа се че е паднал от леглото , ударил си е главата, припаднал е и е изпаднал в диабетна кома - (лекарсвта му, които го пазиха от шизофренията , оказваха влияние върху другите му органи, както и стресът ) и тогава го загубих ...
Обичам го , той беше един от най-интелигентните хора, които познавам и щеше да има доста блестящо бъдеше и развитие в кариерата си , ако не беше болен.
Колкото и да егоистично да звучи , малко ми олекна че вече няма постоянно да го мисля и да се тревожа да не му се случи нещо....
Може би не отговорих на въпроса ти и малко беше като изповед това което написах , особено и краят , който не е щастлив , но искам да ти кажа че съм насреща, ако искаш да поговорим, знам как се чувстваш и ще те изслушам.
Кризите и ремисиите при него бяха по-начесто , после когато бях тийнеджър се пооправи ситуацията. Не зная как и дали ми е било "вменено " но и аз бях повече родител за него , отколкото той за мен.
Хем го обичах, хем го мразих че един вид ми "обрече " живота да имам клеймо - "луд родител", говорим за началото на 2000-та година, аз криех този факт от приятелите си , не знаех дали няма да ме избягват. Тогава нашумя и случая с психичноболната майка, която беше удушила детето си.
Лятото на 2004 майка ми почина - аневризъм ,нещастен случай. Тогава аз бях оставена от близките си сама да избера дали искам да остана с него (бях на 16 вече ) или да замина в друг град при леля ми. Естествено избрах да остана с него и в града , които съм израстнала.
Той си пиеше лекарствата и беше добре, не съм имала ежедневни грижи с него , но все го мислих, гледах всяка негова стъпка или реакция - познавах началните симптоми на кризите.
Доста дълго стоях в родният си град, един вид не исках да го оставям сам , но псоле събрах смелост и се преместих в София. Чувахме се всеки ден ,както казваш ти, не го бях оставила съвсем извън грижите си, макар и да не бях близзо до него физически.
Пролетта на 2017 успях и да се преместя на квартира (бях студентка преди това и в общежитие) и не успяхме да се чуем за 1-2 дни, но поради умората с местенето и еуфорията не направих голям проблем от това - оказа се че е паднал от леглото , ударил си е главата, припаднал е и е изпаднал в диабетна кома - (лекарсвта му, които го пазиха от шизофренията , оказваха влияние върху другите му органи, както и стресът ) и тогава го загубих ...
Обичам го , той беше един от най-интелигентните хора, които познавам и щеше да има доста блестящо бъдеше и развитие в кариерата си , ако не беше болен.
Колкото и да егоистично да звучи , малко ми олекна че вече няма постоянно да го мисля и да се тревожа да не му се случи нещо....
Може би не отговорих на въпроса ти и малко беше като изповед това което написах , особено и краят , който не е щастлив , но искам да ти кажа че съм насреща, ако искаш да поговорим, знам как се чувстваш и ще те изслушам.
Здравей, този филм съм го изграла и аз , за съжаление. При нас разликата беше че той се разболя малко след като започнах 1 клас и от тогава животът ми се преобърна - порастнах буквално за часове .
Кризите и ремисиите при него бяха по-начесто , после когато бях тийнеджър се пооправи ситуацията. Не зная как и дали ми е било "вменено " но и аз бях повече родител за него , отколкото той за мен.
Хем го обичах, хем го мразих че един вид ми "обрече " живота да имам клеймо - "луд родител", говорим за началото на 2000-та година, аз криех този факт от приятелите си , не знаех дали няма да ме избягват. Тогава нашумя и случая с психичноболната майка, която беше удушила детето си.
Лятото на 2004 майка ми почина - аневризъм ,нещастен случай. Тогава аз бях оставена от близките си сама да избера дали искам да остана с него (бях на 16 вече ) или да замина в друг град при леля ми. Естествено избрах да остана с него и в града , които съм израстнала.
Той си пиеше лекарствата и беше добре, не съм имала ежедневни грижи с него , но все го мислих, гледах всяка негова стъпка или реакция - познавах началните симптоми на кризите.
Доста дълго стоях в родният си град, един вид не исках да го оставям сам , но псоле събрах смелост и се преместих в София. Чувахме се всеки ден ,както казваш ти, не го бях оставила съвсем извън грижите си, макар и да не бях близзо до него физически.
Пролетта на 2017 успях и да се преместя на квартира (бях студентка преди това и в общежитие) и не успяхме да се чуем за 1-2 дни, но поради умората с местенето и еуфорията не направих голям проблем от това - оказа се че е паднал от леглото , ударил си е главата, припаднал е и е изпаднал в диабетна кома - (лекарсвта му, които го пазиха от шизофренията , оказваха влияние върху другите му органи, както и стресът ) и тогава го загубих ...
Обичам го , той беше един от най-интелигентните хора, които познавам и щеше да има доста блестящо бъдеше и развитие в кариерата си , ако не беше болен.
Колкото и да егоистично да звучи , малко ми олекна че вече няма постоянно да го мисля и да се тревожа да не му се случи нещо....
Може би не отговорих на въпроса ти и малко беше като изповед това което написах , особено и краят , който не е щастлив , но искам да ти кажа че съм насреща, ако искаш да поговорим, знам как се чувстваш и ще те изслушам.
Кризите и ремисиите при него бяха по-начесто , после когато бях тийнеджър се пооправи ситуацията. Не зная как и дали ми е било "вменено " но и аз бях повече родител за него , отколкото той за мен.
Хем го обичах, хем го мразих че един вид ми "обрече " живота да имам клеймо - "луд родител", говорим за началото на 2000-та година, аз криех този факт от приятелите си , не знаех дали няма да ме избягват. Тогава нашумя и случая с психичноболната майка, която беше удушила детето си.
Лятото на 2004 майка ми почина - аневризъм ,нещастен случай. Тогава аз бях оставена от близките си сама да избера дали искам да остана с него (бях на 16 вече ) или да замина в друг град при леля ми. Естествено избрах да остана с него и в града , които съм израстнала.
Той си пиеше лекарствата и беше добре, не съм имала ежедневни грижи с него , но все го мислих, гледах всяка негова стъпка или реакция - познавах началните симптоми на кризите.
Доста дълго стоях в родният си град, един вид не исках да го оставям сам , но псоле събрах смелост и се преместих в София. Чувахме се всеки ден ,както казваш ти, не го бях оставила съвсем извън грижите си, макар и да не бях близзо до него физически.
Пролетта на 2017 успях и да се преместя на квартира (бях студентка преди това и в общежитие) и не успяхме да се чуем за 1-2 дни, но поради умората с местенето и еуфорията не направих голям проблем от това - оказа се че е паднал от леглото , ударил си е главата, припаднал е и е изпаднал в диабетна кома - (лекарсвта му, които го пазиха от шизофренията , оказваха влияние върху другите му органи, както и стресът ) и тогава го загубих ...
Обичам го , той беше един от най-интелигентните хора, които познавам и щеше да има доста блестящо бъдеше и развитие в кариерата си , ако не беше болен.
Колкото и да егоистично да звучи , малко ми олекна че вече няма постоянно да го мисля и да се тревожа да не му се случи нещо....
Може би не отговорих на въпроса ти и малко беше като изповед това което написах , особено и краят , който не е щастлив , но искам да ти кажа че съм насреща, ако искаш да поговорим, знам как се чувстваш и ще те изслушам.
Здравей, този филм съм го изграла и аз , за съжаление. При нас разликата беше че той се разболя малко след като започнах 1 клас и от тогава животът ми се преобърна - порастнах буквално за часове .
Кризите и ремисиите при него бяха по-начесто , после когато бях тийнеджър се пооправи ситуацията. Не зная как и дали ми е било "вменено " но и аз бях повече родител за него , отколкото той за мен.
Хем го обичах, хем го мразих че един вид ми "обрече " живота да имам клеймо - "луд родител", говорим за началото на 2000-та година, аз криех този факт от приятелите си , не знаех дали няма да ме избягват. Тогава нашумя и случая с психичноболната майка, която беше удушила детето си.
Лятото на 2004 майка ми почина - аневризъм ,нещастен случай. Тогава аз бях оставена от близките си сама да избера дали искам да остана с него (бях на 16 вече ) или да замина в друг град при леля ми. Естествено избрах да остана с него и в града , които съм израстнала.
Той си пиеше лекарствата и беше добре, не съм имала ежедневни грижи с него , но все го мислих, гледах всяка негова стъпка или реакция - познавах началните симптоми на кризите.
Доста дълго стоях в родният си град, един вид не исках да го оставям сам , но псоле събрах смелост и се преместих в София. Чувахме се всеки ден ,както казваш ти, не го бях оставила съвсем извън грижите си, макар и да не бях близзо до него физически.
Пролетта на 2017 успях и да се преместя на квартира (бях студентка преди това и в общежитие) и не успяхме да се чуем за 1-2 дни, но поради умората с местенето и еуфорията не направих голям проблем от това - оказа се че е паднал от леглото , ударил си е главата, припаднал е и е изпаднал в диабетна кома - (лекарсвта му, които го пазиха от шизофренията , оказваха влияние върху другите му органи, както и стресът ) и тогава го загубих ...
Обичам го , той беше един от най-интелигентните хора, които познавам и щеше да има доста блестящо бъдеше и развитие в кариерата си , ако не беше болен.
Колкото и да егоистично да звучи , малко ми олекна че вече няма постоянно да го мисля и да се тревожа да не му се случи нещо....
Може би не отговорих на въпроса ти и малко беше като изповед това което написах , особено и краят , който не е щастлив , но искам да ти кажа че съм насреща, ако искаш да поговорим, знам как се чувстваш и ще те изслушам.
Кризите и ремисиите при него бяха по-начесто , после когато бях тийнеджър се пооправи ситуацията. Не зная как и дали ми е било "вменено " но и аз бях повече родител за него , отколкото той за мен.
Хем го обичах, хем го мразих че един вид ми "обрече " живота да имам клеймо - "луд родител", говорим за началото на 2000-та година, аз криех този факт от приятелите си , не знаех дали няма да ме избягват. Тогава нашумя и случая с психичноболната майка, която беше удушила детето си.
Лятото на 2004 майка ми почина - аневризъм ,нещастен случай. Тогава аз бях оставена от близките си сама да избера дали искам да остана с него (бях на 16 вече ) или да замина в друг град при леля ми. Естествено избрах да остана с него и в града , които съм израстнала.
Той си пиеше лекарствата и беше добре, не съм имала ежедневни грижи с него , но все го мислих, гледах всяка негова стъпка или реакция - познавах началните симптоми на кризите.
Доста дълго стоях в родният си град, един вид не исках да го оставям сам , но псоле събрах смелост и се преместих в София. Чувахме се всеки ден ,както казваш ти, не го бях оставила съвсем извън грижите си, макар и да не бях близзо до него физически.
Пролетта на 2017 успях и да се преместя на квартира (бях студентка преди това и в общежитие) и не успяхме да се чуем за 1-2 дни, но поради умората с местенето и еуфорията не направих голям проблем от това - оказа се че е паднал от леглото , ударил си е главата, припаднал е и е изпаднал в диабетна кома - (лекарсвта му, които го пазиха от шизофренията , оказваха влияние върху другите му органи, както и стресът ) и тогава го загубих ...
Обичам го , той беше един от най-интелигентните хора, които познавам и щеше да има доста блестящо бъдеше и развитие в кариерата си , ако не беше болен.
Колкото и да егоистично да звучи , малко ми олекна че вече няма постоянно да го мисля и да се тревожа да не му се случи нещо....
Може би не отговорих на въпроса ти и малко беше като изповед това което написах , особено и краят , който не е щастлив , но искам да ти кажа че съм насреща, ако искаш да поговорим, знам как се чувстваш и ще те изслушам.
Доколко помня имаше проблеми със сърцето, коремът му също не беше съвсем ок. Отделно че сме фамилнообременини с диабет (това беше и фаталното ) . Мисля че почти никое лекарство не е безвреднно и наврежда на произволен орган.
Сестра ми последните две години преди това коренно се промени - почна да краде от нас и имаше доста неприятни случки, не знам дали това не беше и един от тригерите да има по-силна криза едната есен. Тогава му сложиха една инжекция, която доста го скова и някакси стана вдървен. Не помне имената обаче на нито едно от лекарсвата.