Къде завършва границата на възпитанието с бой и започва малтретирането...

На никой не му хрумва дори да удари Дариа. В моето семейство не се удря, както и в това на бившия ми мъж. Дори не знам как бих реагирала ако това се случи, но тежко и горко на някой ако се опита да удари детето ми.

Майка ми понякога говори троснато или повишава глас и съм й правила забележки. Другите роднини никога.

ще ме прощавате, ама това си е леко пресилено както и да го погледнеш

Не е пресилено - днес беше ужасен ден. Влязохме в бебешкият пубертет с пълна сила от вчера. Де да имаше нещо, което да ми казва кога точно става нещо.
Сега преглеждам темата, попадам на това и ви казвам от личен опит: Мълчанието ми с нищо не помогна, а задълбочи конфликта(какъвто и да е бил той за момента) у детето ми. Стоях безпомощна и мълчалива. А тя продължаваше да плаче. Сега ми иде да ... Днес ще взема да прегледам библиотеката в нашите деца.

Иначе по темата моят отговор е тогава, когато търпението на родителя се изчерпи. Тогава първо се пляска детето, и понеже не винаги (ситуация+възраст) пляскането помага, се стига и до други неозсъзнати вече неща. Като едно от тях е мълчанието*говоря за възрастта, в която е сега детето ми.

мълчанието дава време и на двете страни да помислят върху ситуацията и да се успокоят
майката да помисли добре как да се аргументира за забрана/или каквото е там/, а детето върху това какво е направило и защо постъпката е лоша
нищо неосъзнато няма
удрянето е някакво моментно изпускане и изливане на нерви, след което в повечето случаи и двете страни съжаляват
и другото е, че според мен удрянето има доста по-краткотраен "ефект"
до следващият път

Сега ще ви кажа нещо.. майка ми ни попляскваше и тримата.. и нищо чудно... 3 звяра да ти скъсат нервите... Аз боя не го помня, помня обаче назидателните разговори и наказанието сам в дрешника.... Вадете си изводи кое е по-възпитателно... 

Мисля, че назидателното трантосване е по-гадно от пляскането по дупето...
Правете разлика, тук говорим за пердах, а не за системен побой... щото гледам, че за някои е едно и също...

Естествено. Свекърва ми вижда децата 1-2 пъти в месеца за по 1 час. А майка ми ги гледа всеки ден.

добре, а в края на краищата, ваче, кое имаше по-голям ефект...
защото ако търсим някакъв краен резултат, имам чувството, че това само ми потвърждава съжденията, че с удряне нищо не става... сякаш децата си знаят, че най-много да си напердашат и айде... и възпитанието отива по дяволите 
аз самата не помня  в смисъл мама ме е удряла понякога (баща ми един единствен път, това вече го помня ), карала ми се е също, сърдила ми се е, но честно казано нямам някакви ярки спомени за нещо гадно или травмиращо 
при мен най-много върви говоренето и обясняването известно време след "белята"
всичко друго докарва обратния ефект...
трябва ми време да осмисля какво съм сторила и да съжаля, защото ужасно трудно си признавам и се извинявам....

Тони, не си ме разбрала какво искам да кажа. Не е мълчанието минути след случката, докато ти мине яда. А мълчание съпроводено с пренебрежение дни наред. Дано да схващаш разликатка.
По повод наказанията в ъгъла, за които стана дума по-горе, ще ви кажа една случка от моето детство. Баща ми, много ядосан (вече не помня за какво) ме наказва в ъгъла с ръцете нагоре. Той сяда на дивана, пали си цигара уж да се успокои. Има няма 5 минути, моето достолепие тръгва да се разхожда из стаята (трябва да съм била на около 5 г), при което баща ми ме вижда и подскача до тавана от бяс и ме пита - Ти къде?, а аз скромно отговарям - Ми на мен ми мина!
Та толкова за ефекта то наказанието в ъгъла.

Ама чакай Тони... аз не твърдя, че боят е наказание  Боят очертава границите и действа като предпазен клапан... разчиства атмосферата така да се каже.. Той Додсън го е написал.. Я се замисли, ако някой не иска да направи нещо не виждам как ще го накараш... дали било с бой, с приказки или каквото и да е... Просто Таня още не е почнала да си покава всички маймунджилъци.. Обаче като ти се запре за нещо или когато умишлено те дразни... какво ще направиш тогава.. Човек не може винаги да е в кондиция и да говори. Пък и честни казано многословните обяснения отправени към дете нямат съвсем никакъв ефект... Говорим за дете на 3-4 г. Не мисли, че когато ти обясниш нещо, то детето ще ти каже "Да, мамо!" Няма такива филми... За след белята зависи кога обясняваш. Ако е часове след белята няма смисъл. Реакцията на родителя трябва да е веднага след белята... иначе се размива идеята за наказание.
А за по-голям ефект.. при нас опредлено е имал пердаха... Иначе майка ми седи и се пеняви срещу мен и какво от това... А мислила ли си по въпроса в пристъп на яд един родител какви глупости може да говори... Бедна ти е фантазията... може да умреш от смях... пада ти пердето и почваш да нареждаш. Детето вече се е изключило и само безучастно те наблюдава...
Та така... за мен е по-неприятно назидателното говорене...
 

Шокирана съм от лекотата и увереността, с която пропагандирате боя като сполучливо възпитателно средство 

Има голяма разлика между пошляпването, боя и малтретирането. Потупването се изчерпва с инцидентното единично пошляпване по дупето, съвсем лекичко, в крайни случаи и нищо повече. Всякакъв вид шамари, плясване по ръце, крака, глава и врат (колкото и майката да си мисли че от тях не боли  ) спадат в категорията бой. Малтретирането е системен тормоз, физически и психически, който кара детето да изпитва постоянен страх и съсипва самочувствието му.

Едва ли тук сред вас има жени, които малтретират чак децата си, така че да оставим малтретирането настрани.
Направи ми впечатление обаче като ви четях колко от вас практикуват бой като възпитателно средство и се оправдават че било само пошляпване и без него не може. Напротив може! Въпрос на твърдост, постоянство и намиране на правилния възпитателен подход, който пасва най-добре на съответното дете. Направи ми впечатление също така че около 90% от вас са бити като деца и сега практикуват същия подход с децата си с твърдото убеждение че ако на вас не ви е навредило значи в боя няма нищо лошо  А какво да кажем за хората, на които боя в детските години Е навредил?!
Изненадват ме и твърдения че оставянето на детето самО в стая (не става дума за тъмна страшна стая, а просто самО в стая) или поставянето на столче за размисли или в ъгъла (не става дума за вдигнати ръце и други унижения в добавка) се равняват на малтретиране  Напротив, те дават възможност и на детето и на родителите да се успокоят, да обмислят по-нанатъшната си реакция и в никакъв случай не нанасят психични травми (стига да се практикуват по правилен начин и винаги в комбинация с много обяснения впоследствие).

Без някое и друго пошляпване по памперса, когато детето е съвсем малко и все още ме може логично да обмисля постъпките си, естествено че не може да се мине. Но това пошляпване губи смисъла си при по-порастнали деца и се изражда в бой, чрез който родителите си разтоварват нервната система и толкова. Аз намирам за много притеснително изписаното в тази тема, но в крайна сметка: всеки гледа децата си така както смята за редно и не е работа на непознати да го съдят, нали така?!

Слънчев о момиче, имаш ли деца? Струва ми се, че не си чела внимателно.....Споделяме  си как реагираме в дадени ситуациии, ама да на наричаш това пропаганда е пресилено.  Аз лично не се срамувам от факта, че наплясквам детето си и не  си позволявам да раздавам класификации, и да правя обобщени изказвания......Щото всеки постъпва така, както сметне за правилно, познавайки добре детето си

Дори и без това естествено може да се мине. Поне Дариа мина без това, а не бих я нарекла много кротко и разбрано дете. Просто е въпрос на принципи и разбирания на РОДИТЕЛЯ, а не на вид дете.

Моите родители НИКОГА не са ме удряли /дори като съвсем малка/ и виждам възпитанието ми не е пострадало от това. Аааааа - не са ме и наказвали без значение в ъгъла или в моята стая или на столче.

Венера, аз пък като нямах деца си мислех, че ще удрям. Но ей на - не го правя.

виж в това съм 100% сигурна, че си права  направо не ми се мисли какво ще е 
обаче все си мисля, че предпочитам да накажа, отколкото да напляскам
откакто се е родила на такова търпение съм се научила, че чак не е истина
калявам си нервите всячески и всеки ден, за да не ги изпускам
ако поне малко прилича на мен от наказание повече ще я заболи и следващият път ще се замисли
в смисъл наказанието (например днес без люлки, например, измислям си в момента) следващият път ще я спре с по-голяма вероятност отколкото някой и друг плясък 
тоест границата ще е наказанието, лишаването от нещо, което обича (далече съм от стоене в ъгъла и такива неща, много са ми чужди)

да, не съм те разбрала добре
така съм съгласна
направо не ми се вярва, че някой може да не говори на детето си дни наред и да се отнася с пренебрежение, но кой знае... сигурно има и такива хора...
иначе ми стана забавно от случката де и на татко ти да му бяха стигнали 5мин да се успокои и всичко щеше да е наред

Според мен разковничето е именно в подчертаното.Всяко дете ди има различен характер,темперамент и т.н.
Възпитанието определено хич не е лесна работа.Това е нещото ,което ме плаши най-много,макар че имам и педагогическо образование.