Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 390

Когато дядо му пошушна името му в ухото му се разплака и изпусна оставащите му слюнка и сополи. Въпреки, че още беше пеленаче, почувства как историята на съществуването му се вля в душата му, заедно с дъха на дядо му.

“Нека името ти е Хайри... Нека името ти е Хайри… Нека името ти е Хайри.”

По какъв друг начин можеше да изкаже недоволството си, освен плачейки в пелените и гледайки тавана със замрежени от сълзите очи?... Въпреки, че беше новородено, умът и чувствата му бяха непокътнати и се намираха на мястото си. По-късно щеше да научи, че това, което се казва “име”, го преживяваше всеки. На ушенцето на всяко бебе се прошепва името му и то го носи цял живот като закачена табела. Личността и волята му не бяха важни засега. Щеше да е доволен с каквото му дадат. Проблемът на Хайри идваше от това, че той чувстваше всичко това в пелените, резултатът беше натрупване на информация в мозъка му и причинно следствени реакци.

Все още беше много рано да се спори върху това. Човек достига младостта, усеща, че в главата му има мозък и започва да издава звуци, нали? Докато беше в пелени, Хайри доста размишляваше. Имаше много свободно време. Нямаше никакви физически упражнения, освен да яде, пие и да цапа пелените. Въпреки че майка му, баща му, роднини, нужни и ненужни съседи, които идваха в къщи очакваха от Хайри да се усмихва, да се глези и да ги разсмива, той не правеше нищо такова.

Какво разбираше едно бебе?! Знаеше, че всички, които му се радваха са като него, но си мислеше, че другите бебета не се различават от цветята във вазата. Обичаят беше да плачат, когато стомахчето е гладно или дупето е мръсно.

Хайри беше чул дядо си да прошепва името му в ухото му...
Беше почувствал нещо и когато излезе от корема на майка си, но този път, не само почувства, а и разбра. Не му харесваше да плаче още когато се появи на белия свят. Хората не се ли раждат, за да плачат? Избърса подсмърчащия си нос и взе решение. Проблемът на съществото, което наричат Човек е дълбок. Беше невъзможно да намериш решение за него. Накрая винаги щеше да има болка и плач.

Затвърди решението си, докато воднистата смес от повърнато майчино мляко преминаваше през мъничкия му хранопровод: да се предадеш и да се оставиш на течението не беше лошо. Хайри считаше своите родители и дядовци за течение и беше решил да живее както те искаха. Нямаше да се натъжава, нито да плаче, щеше да се усмихва на света. Направиха му обрязване във времето и на мястото, което дядо му беше пожелал. Записаха го в училището, което баща му пожела. Игра футбол с приятелите, които майка му беше избрала. Въпреки, че в сърцето му вече имаше един футболен отбор, заради шамарите на брат си, беше принуден да облече екипа на отбор, който никога не беше харесвал. Когато му се искаше да заплаче, заради братските шамари, се сещаше за бебешкия си плач и веднага започваше да се смее. Беше се опитал да обича всички същества, макар и неискрено понякога и дори да звучи невероятно, беше опитал да помогне на всички. Докато растеше, думите, които преобладаваха в живота му бяха “Всяко нещо има своята добра страна”. Хайри мълчаливо разсъждаваше колко е дълбоко обещанието му, седнал с кръстосани крака върху значението на тези думи.

Завърши с отличие началното и средното училище, но умът му все още беше непорочен, както в деня, в който беше роден. Когато дядо му умря, в семейството избухна свада заради наследството. Баща му беше обиден на братята си, защото не беше получил каквото му се полагаше. Всичко, на което беше учил Хайри в миналото, остана погребано под някакви си документи за собственост. Загърби роднините и съседите, и се премести да живее в друг квартал.  Дългът и проклетията на брат му бяха изсмукали спокойствието и мира в дома им.

 Нещата, които Хайри беше научил от семейството си за щастието, започнаха да замърсяват непорочния му ум и да замъгляват думите му. Трапчинките вече не украсяваха усмивката му както преди, сега правеха тъжна сянка на лицето му.

Баща, вложил старата собственост и акции, които му оставаха в търсене на чувства у други жени, нещастна майка, брат, който заради злодеянията си не се прибираше в къщи и Хайри, който беше загубил исмивката си... Когато се наложи да си потърси работа, се отказа и от университетските мечти. Започна работа, снимайки хората за шофьорска книжка в ателието на чичо Шефкет, приятел на чичо му. Стараеше се да работи добре, създаваше естетически картини и се опитваше да бъде щастлив заради себе си. В замърсения свят, Хайри търсеше прекрасни цветя, разпуснати пъпки и листа, хора, запазили усмивката си. Сравняваше улици,планини, растения с картините, които пазеше в спомените си. На фотографа Шефкет не му харесваше много това, но от уважение към чичо му не го уволняваше от работа.[/color][/i][/b]

“Снимай, изпрати и готово. Трябва ли да се стараеш толкова за една обикновена снимка ?” 

Въпреки това, Хайри се стараеше, изчакваше, опитваше отново. Клиентът се усмихваше, докато излизаше през вратата и се сбогуваше. Светът не се ли превърна в едно голямо сметище без грижа за нищо?... Едно дребно внимание и една усмивка, сияеща от снимката бяха достатъчни да направят щастливи хората.



Веднъж чичо Шефкет пристигна късно в ателието и завари Хайри да снима уличните котки, всяка поотделно. Едно тигрово коте така се беше разположило пред хлебарницата на Бахри, че Хайри натисна спусъка на фотоапарата четири-пет пъти последователно. В момента, в който казваше “Хайде, чакай да щракна последната...” едно прекрасно момиче се появи в сърцето на обектива му. Умът му, сърцето му и присвитото му око се разтуптяха зад обектива.

Хайри беше размишлявал много за любовта. Не можеше да знае каква е разликата между желанието и живота без Айше, нищо от това, което беше предполагал не му беше от полза. Не можеше да усети примитивния звук на сърцето си. Момичето живееше две улици по-надолу, всеки ден минаваше да купи хляб от хлебарницата на Бахри и това беше достатъчно, за да направи първата стъпка. Хайри, докато навиваше на руло снимките, които беше направил, протегна топлата си ръка към ръцете на момичето, които държаха хляба.

“Здравей, казвам се Хайри...” 
“Здравей, аз съм Айше...”

 Гледайки снимките, Айше помисли “толкова ли съм красива?” Защото снимките бяха направени с очите на сърцето...  Хайри веднага разказа на майка си за своите чувства. Любовта не е ли като да се отделиш малко от себе си? Идеята да се отдалечи на крачка от всичко повдигна сянката висяща над трапчинките на Хайри.

Докато брат му затъваше все повече и баща му седеше на масата в бара, Хайри отиде с майка си да иска ръката на момичето.

Крачейки с цветята в ръка, си даде сметка, че за пръв път иска нещо лично за себе си. Кафетата бяха изпити и дойде време за искането на момичето. Баща и започна да мърмори нещо, майката кършеше ръце, Айше дори още преди да се сгоди беше оставила една голяма,  колкото слъпоценен камък сълза да капне върху подноса, който държеше в ръце. Бащата на момичето смени мърморенето с изречението:

“Притеснихте се да дойдете до тук, но тази женитба няма да я бъде.” 

Хайри се опитваше да разбере ситуацията, но в този живот няма лимити за разбиране. Кой би помислил да даде дъщеря си на някой, който печели няколко стотинки?!  С тези мисли се опитваше да хвърли капка вода върху горящото си сърце, но то не се охлади и нямаше да го направи…

С раница на гръб и фотоапарат, Хайри тръгна на пътешествие. Първо Германия, след това Белгия и Холандия. Сърцето му беше изгорено и той замина, за да не се върне никога... Любовта не е ли да се отдалечиш малко от себе си?.... В далечните земи се опитваше да открие един нов Хайри. Взираше се в себе си, прегледа сърцето си, прерови ума си, но не го намери.

Започна работа като фотограф в един турски квартал в Холандия. Старанието му, усмихнатото лице и фактът, че успяваше да предразположи дори клиентите с лош характер и ги снимаше, сякаш прави снимка на статуята на Давид, му донесоха уважение и спечели пари. В свободното си време, той пътуваше в цяла Европа с влак. Шефът му му разрешаваше да излага своите снимки на витрината и току подвикваше на Хайри, който се криеше в себе си: ”Хей, Хайри!”

Когато Хайри разбра, че няма дори един начин да бъде щастлив, започна да мечтае за други неща и да показва това чрез снимките си. Отвори собствен бизнес и стана шеф сам на себе си. Снимките, които показваше на витрината, плаваха през турския квартал в Холандия, като знак за свободата му. Ако го бяхме попитали какво е свобода, би отговорил, че е нещо толкова обикновено, като една снимка закачена на витрината.

Времето се беше отнесло добре с Хайри. Беше се оженил, беше открил с кого да споделя смеха си, въпреки че не беше  влюбен. Имаше и дете. Беше мислил доста, преди да прошепне в ухото на сина си името му. Детето почти беше проходило, а още нямаше име.

Хайри и съпругата му спореха всеки ден за това. Проблемът беше, че Хайри искаше синът му да порасне и да избере сам името си. За сега беше достатъчно да го наричат “дете мое” или пък “сине мой”, всичко друго можеше да направи нещастно момченцето в пелените. Хайри познаваше детето си, както себе си...

 Докато снимаше, щастлив в ателието си, една група танцуващи сватбари влезе вътре. Преди Халай(2), поканените на сватбата застанаха пред тапета с изглед от родния им град и Хайри го засне старателно в позиция за танц. По-късно пристигнаха младоженеца след бръсненето и булката от фризьор. Пред големият зелен екран Хайри обясни на всички как ще бъдат направени снимките... Беше фокусирал вече лицата и очите им, и за секунда щеше да ги направи щастливи.

Хайри мина зад камерата, погледна през обектива и... не можа да повярва на очите си. Повдигна глава, за да види по-добре, а срещу него, облечена в булчинската рокля, стоеше Айше, онова красиво момиче, което отиваше всеки ден да купува хляб. Очите на Хайри се покриха с облаци, искаше му се да заплаче на глас и да се облее в сълзи и сополи. Години по-късно ледът във вътрешността му се разтапяше от едно много познато чувство. Хайри се обърна, чувстваше се сякаш всичко, което беше крил толкова години, се беше изсипало върху дланите му. Гласът на младоженеца докосна сърцето му, не само слухът му.

”Братко, добре ли си?”

Хайри завъртя глава и се взря в очите на Айше... тя също го беше познала. Заради преживяното в миналото, избра мълчанието. В тези кратки мигове и двамата се запитаха какво ли биха направили заедно и дали биха могли да бъдат щастливи... Това,което чувстваха беше по-силно от липсата им един на друг в миналото. Очите на Хайри плуваха в сълзи, но въпреки всичко, на лицето му изплува усмивка. Също както новороденият Хайри…

__________________________________________________
Пояснение:
1. Хайри е собствено име и приблизително означава “Благословия”(не съществува точна дума в испанския език)Заглавието на разказа е игра на думи от собственото име и значението на думата хайри.....Незабавна/моментна благословия;

2. Халай - традиционален сватбен танц.