Случи ми се нещо странно XXII

Не вярвам в поличбите (що се отнася до гълъбите) и ако имах храна в себе си,тогава не бих се чудила,защо гълъбите са около мен В Англия гълъбите не се страхуват от хората.Беше ми странно,защото аз не носех храна

Гълъбите са мили създания. Хората ги свързват с пренасяне на болести и вероятно са прави, но това не ги прави предвестници на нещастия, а и те не са виновни, ако пренасят болест.
Преди 1-2 месеца , вървейки по тротоара пред мен се разлетяха няколко гълъба. Крилото на един от тях се отърка в  челото ми. Почувствах го като погалване. Скоро след това открих отговор на въпрос, който ме измъчваше отдавна и предприех действия, след които се почувствах по-добре. Така че, ако изобщо гълъбите са предвестници на нещо, то лично за мен те са предвестник на нещо хубаво.

Лично аз не свързвам гълъбите с някакви суеверия.
Имахме гълъб гостенин на терасата. Една зима влетя и не искаше да си ходи. Единият прозорец на остъклената ни тераса е отворен и явно е усетил "топло". Ако нямах котарак щях да го оставя на балкона. Успях да го хвана, т.е. хич и не бягаше и го пуснах навън.
Нищо лошо не ни се случи.

Вкъщи майка храни сто Гълъба, нагли, нагли. Ядат гранулите, които оставям за преминаващите котки.
Като изляза, и като ревна Чибаа, как бягат. 😁
Човек, ако много започне да се филмира, във всичко може да намери предвестник на нещастие.

Страхотен е този с котето, направо се влюбих!!!

И моята баба като почина дядо каза, че рязко се изправила в леглото и се усмихнала радостно на някого, протягайки ръце към вратата. 6 месеца преди да почине беше получила инсулт и беше с парализирана лява половина на тялото, не можеше самичка да става така...
За огледалата също знам, че се покриват, защото са като портали на енергия, т.е. за да не се обърка душата и да се загуби където не трябва.

На мен пък са ми много интересни тези поверия със змейовете от народните приказки и обичаи - преди няколко дни на Лазаровден четох пак за тях и ми се ще да попадна на истински разкази на очевидци, ако има - както правиха репортажи от няколко села за самодивите преди.
Някой дали знае нещо повече за това?

Змея от с. Пирин, Сандански и Гинчова Николина - бабите в селото я помнят - потърсете в нета, мисля че има филмчета/репортажи

Аз не съм чувала тази легенда, а съм от Сандански. Можеш ли да разкажеш малко повече ?

КPP,  ето малко информация, която открих:
В санданското село Пирин, намиращо се под връх "Ореляк" от уста на уста се предава легендата за създаването му. Тя гласи, че на времето две майки са убили и осакатили дъщерите си, за да не ги вземе змеят за невести. Змейовете се спускали от пиринския връх "Ореляк", грабвали невестите, завеждали ги в пещерите, където ги оплождали, за да родят от тях деца с крила. За змейовите легенди има и песен, тази за мома Стана, която била грабната от хорото, завлечена в пещерите под селото. Там тя родила от змея син, нарекли го Гинчо. Гинчовият род и до сега има потомци в селото.
Една от най-старите истории за Пирин разказва за последната любов на Змея - Гинчовия змей от пещерата Змейова скала, в която той отвличал и завеждал избраниците си Каля и Стана. Смята се, че последната любов на змея била Николина от Гинчовия род.
Тя живяла в селото докъм шестдесетте години на миналия век. Мнозина говорели за нея, като за жена, на която изпод алените белези от изгаряния още личал споменът за предишната хубост. Тя била малко недъгава, все обикаляла и просела по улиците, а нощем пеела най-странните протяжни песни, които селото е чувало някога.
Малцина обаче знаели историята, която стояла зад тъжната съдба на момата. Николина била любена от змей.

Някога тя била най-хубавата мома в селото. И точно заради това на хорото змеят избрал нея да си вземе.
Както играела неуморно, Николина изведнъж отпаднала. Сякаш в транс тя се отправила към дома си. Майка ѝ усетила, че нещо не е наред и хукнала след щерка си. Като стигнала вкъщи, видяла Николина заспала, а над нея надвесен млад рус мъж.

Изплашила се жената, та на мига потърсила съвет от съседка. Тя знаела за магическа билка, способна да прогони змея – наричала се стовръз. Набрали двете жени от вълшебното растение, сварили го и с отварата полели момичето.

Планът им успял – змеят бил прогонен. Но момата платила цената – тя никога повече не била същата. От майчината отвара Николина останала осакатена за цял живот.

Много ми стана жал за тези момичета, едно време от незнание и суеверия са предпочели да осакатят децата си, за да ги предпазят от...какво точно? Непознатото, което плаши.

Изпревариха ме ще добавя, че змея пази селото от природни бедствия, с него свързват гръмотевиците. Когато змея бил при момата, стаята и светела все едно вътре имало слънце. В селото се разказва и за борбата между Гинчовия и Тасковия змей, местните разказват и за дядо Лазар, доживял над 100 (107 г. мисля), който имал крилца под мишниците - змеево дете. Сега се сещам и за змея от с. Югово, но за него не помня подробности (но ще проверя)

Покрай тази изолация и проваленото ми пътуване през Май, се сетих да ви разкажа поредица от събития, които са точно по темата, ще ме извините ако стане по-дълго, но има доста неща за казване.

Малко предистория, за контекст - най-добрата ми приятелка живее в Швейцария и си идва само веднъж годишно за 1-2 седмици, да си види близките и аз също пътувам до Варна, за да прекараме малко време заедно.
Навремето майка ѝ и моята майка са били състудентки, приятелки, а оттам и нейните родители са били кумове на сватбата на моите, т.е. семействата ни са близки и се познаваме много добре.
Баща ѝ почина Ноември 2015г  внезапно - беше много тъжно и нелепо. Намериха тялото му в чисто новия апартамент, който с много мерак и гордост си правеше - той беше много креативен и готин човек - истински бохем и всички много го обичаха.
Интересното беше, че когато се видяхме за последен път през Април 2015г, той дойде да ме изпратят на автогарата заедно с нея, но за разлика от друг път, когато винаги е бил ведър и шегаджийски настроен (винаги ни караше да се заливаме от смях), тогава беше някак замислен, притихнал и тъжен. Аз по това време исках да си ремонтирам кухнята и понеже той беше много идеен, ми каза да му се обадя докато е време, да ми даде съвет кое откъде е най-изгодно, но да не се бавя много..
Тогава не обърнах внимание на това, но когато се прегърнахме и целунахме за довиждане, го усетих като сбогуване. Няколко месеца по-късно почина.

Когато отидох за погребението, вечерта преди опелото в катедралата, бяхме седнали на едно кафене. Моментът беше много тежък, тъкмо се бяхме върнали от погребалната агенция, където го видяхме подготвен за следващия ден. Бяхме аз, приятелката ми, сестра ѝ и други близки.
И трите си поръчахме един и същ вид чай, а когато го донесоха, само в чашата на приятелката ми имаше късметче, написано на ръка. Учудихме се, тъй като в другите чаши нямаше нищо. Късметчето гласеше "Не забравяй да се усмихваш дори през сълзи" (нещо в този дух, не помня точните думи) и почеркът поразително приличаше на чичо Мировия красив технически стил на писане.
Приятелката ми се разплака и беше убедена, че по някакъв начин аз съм го мушнала в чашата, питахме сервитьорката - тя твърдеше, че на чая не се слагат късметчета, а и те имат само от стандартните напечатани такива - от онези с мъдрите цитати и сентенции, т.е. няма начин това да е дадено от тях.
Тя си го носи и до ден днешен, даже си го ламинира, за да се запази.

През 2018г. когато бяхме във Варна пак, ходихме до апартамента да го нагледаме, и докато седяхме в стаята и си говорехме за него, изведнъж замириса много силно на цигарен дим. Той беше страстен пушач, в ръката му вечно димеше цигара, а всичко беше затворено и нямаше откъде така ясно да замирише на запалена цигара, която сякаш гори точно под носовете ни. Решихме, че по някакъв начин това е знак от него.

На следващата година, 2019 - най-после се престрашихме да отседнем в апартамента за 2те седмици престой във Варна, вместо у баба ѝ, както обикновено правехме.
Тъй като приятелката ми не се чувстваше комфортно да спи в спалнята му, аз отседнах там, а тя спеше в другата стая. На втората вечер посред нощ изведнъж се събудих от странно усещане. Ясно усетих как някой се тръшва на леглото точно зад мен (спях настрани, с обърнат гръб към вратата).
Леглото беше с мемори матрак и гърбът ми веднага се наклони назад, тъй като центъра на тежестта беше изместен. Така се стреснах, че спрях да дишам - не сънувах, ясно усещах тежестта на вдлъбнатината зад мен, сякаш някой седеше там. Не посмях да се обърна, само прошепнах "чичо Миро, ти ли си?".
Усетих тръпки да ме побиват по врата и по косата, сякаш нещо ме погали по главата и после мястото рязко се повдигна отново, сякаш някой стана от леглото.
На следващата сутрин разказах на приятелката ми и тя сподели, че също е усетила как някой я гали по главата, даже помислила, че аз съм влязла докато спи и се опитвам да я събудя, но като отворила очи нямало никой. Освен това потвърди, че татко ѝ точно така винаги се тръшваше тежко като сядаше (беше пълничък).

Историите за змейове и на мен са ми много интересни (както и самодивите, караконджули, таласъми и т.н.), но напоследък явно няма такива срещи- то не останаха ни гори, ни полета незастроени Избягали са:) Иначе в Списание 8 преди години имаше много интересни статии за змейове, включително разказ на човек,който твърдеше, че е наследник на змейове... Потърсете в интернет в електронното издание на Списание 8. На мен историята за змейове и любовта им към момите ми намирисва на рептилска история. Иначе моя колежка, учила етнология в СУ, твърдеше, че залюбената от змей  мома е било удобно извинение за забременяла извънбрачно девойка или пък разболяла се тежко жена.

Здравейте и от мен! От много години следя тази тема, но все не се престрашавах да пиша. Случвали са ми се няколко неща, имала съм и сънна парализа и ще ви ги разкажа последователно и хронологично, но отделно за да не стане безкрайно дълъг пост☺ Повярвах, че има нещо повече от видимото след като за минута като дете правя гърч при който ми спира дишането и пулса. Започна като обикновен ден, закусвах и после майка ми ме накара да си подредя бюрото. Помня, че побеснях и плаках , защото не исках.....но започнах. И се протегнах напред, усетих как ръката ми се изпъва като струна , всякаш ток премина през тялото ми и успях да извикам. После се гледах някак отгоре и вдясно на тялото си. Бях там , но и бях и в 2 апартамента на комшии и ги гледах как звънят в бърза помощ. Видях тунел и светлина и много ме привлече. Реех се по него , но някой или нещо ме върна"не си за тук" ми казаха и пак бях в тялото си. Вече бяха дошли лекари и чувах ги и исках да говоря, но не можех. Исках майка ми да ми обуе новите обувки на носилката😅 лапешки кахъри. След като се освестих казах на мама, че хората над нас и семейство от 3ти етаж са звъняли в бърза помощ и тя остана като гръмната. А те като са чули виковете са слезли да проверят и е настанала суматоха и всеки през глава е бягал да звъни за линейка. Нямаше още мобилни телефони. Аз я виждах там от тавана как ме е прегърнала и вика за помощ , дано никога не го усетя! Та мисълта ми е, че за себе си знам още от дете, че има нещо...има го тунела...има душа и има нещо много по-голямо от нас . Има и Бог !
Преди 4 години ходих на регресия и исках да ме насочат към съвсем друго, но това прецивяване излезе . Видях как в 2 предишни живота умирам още като дете ,пак 12 годишно и това се е случило , просто защото душата ми помни тези смърти!

Започвам да предвиждам събитията.Сега разбирам,че да виждаш предстоящите събития не ти върши никаква работа, защото не може да видиш събитията преди това и тези събития който се случват след това което си видял.

Напълно съм съгласна. По едно време бях луднала да ходя по ясновидци и се уверих, че няма никаква полза - нито можеш да промениш нещо, нито да ти помогнат да вземеш по-правилно решение. Може би само в редки случаи, когато става дума за сериозна опасност и как да я избегнеш, макар че тогава пък не се ли отклоняваме от пътя, който трябва да извървим?
А колкото до смъртта - толкова сме изплашени от нея, а май всъщност няма защо. MerryB - благодаря ти за споделеното, то е още едно доказателство за това.

Да, и според мен хората се плашат прекалено от смъртта. А това води дотам, че, вместо да се интересуват, да разширяват кръгозора си, да се подготвят за този момент, който е естествената точка в края на всеки живот, те се явяват на другия свят неподготвени, лутат се и дълго време не могат да се отърсят от предишното си съществуване. Няма полза от това. Когато и както и да се случи, не е ли по-добре да бъдем готови? А, освен това, нима има удоволствие от живота, ако цялото време прекарваме в диво треперене? Аз не се страхувам от смъртта. Това не означава, че бързам да умирам, тъкмо напротив! Като дете, на 10 години, след операция, си спомням, че се върнах в тялото си, пропадайки и въртейки се в един тъмен тунел. Отваряйки очи, първоначално за около секунда имах чувството, че поглеждам през дупки в стената. Тогава не съм го мислила особено, но вече като голяма, четейки и за други такива случаи, си припомних моето преживяване. Затова знам, че оттатък има живот, не зная в какъв вид, но го има.