Как да постъпя - кой трябва да наприви компромисът

Лори, ако е така, това са детски работи за надмощие на еготата.

На първо място са практичните въпроси, които не останах с впечатлението, че са уредени.

ПП Моят човек си беше изпатил с една софиянка с апартамент, която, да кажем просто, го употребила и изхвърлила пак на село.
Какво ли се е случвало на 37-годишния, не знаем. Може да се е пробвал и той с миграцията.

Още едно нещо да добавя.
Очаква се от теб да направиш компромис и т.н, а той?Той няма да си излезе от рахатлъка никога.
Това не е нормална връзка за мен. Въобще.

Ми то няма лошо всеки първо да си реши еднолично. Кой какво и защо иска и не иска. Даже съвсем добре са поставени желанията им, и открито.  Ако успеят да се разберат без компромиси, тоест - жертви, тогава добре.
Не е вярно, че само той иска от нея компромис, тя иска от него същото, затова е решила и да търси арбитраж тук.
Нечии доводи за перспективите на големия град Варна, за други биха звучали като виц.

Неговата позиция след дълбок размисъл е "Приоритет ми е живота в Пещера и как се чувствам там". При нея същото ама Варна, вместо Пещера. Не виждам смисъл от арбитраж, след като никой от двамата не ще да си променя позицията и няма допирна точка, в това което искат.

Мда, тук няма как да не се съглася с Дренка.

Значи, да са наравно - заживяват в някой град по средата между Варна и Пещера. Само тъй единият не е прецакан или и двамата са - има хармония и баланс.
Това, което най-много ми харесва във Варна е морето. И на мен ми се живее там... пък тоА се дърпа.

Има и друго. Във Варна има молчета, по-лъскави кафенца и фризьори, плажове, повече места за разходки, където да си покаже тоалета и т.н. Провинциалната жена по мои наблюдения си обича по-големите градове.

Докато провинциалният мъж му е по-удобен малкия град - така или иначе ще си ходи в близката кръчма при наборите, няма да кисне в задръствания, ще си лежи в двора под колата уикенда, ще се разполага в къщата (не знам защо провинциалните мъже имат такъв афинитет към къщи), жена му няма да шава толкова анонимно и т.н.
Вкарах някакви зверски стереотипи, за да се разбере какво искам да кажа.

Разликата между 100К и 999К е колкото е разликата между 10К и 99К. В България много жени живеят с мъже, работещи за 10К годишно и не се оплакват.

В Ню Йорк има големи райони с огромно религиозно еврейско население с по 8-10 деца и супер ниски доходи. Разликите са огромни. За 33г graduate, минал trainee и entry level 6 цифрена заплата не е никак нрвъзможна, че и риба да трепе.

Никъде не твърдя, че градът е богат. Дадох хипотетичен пример за да илюстрирам, че парите не са всичко в уравнението връзка и че за някой дадена сума е недостатъчна, а за друг кърти фаянс.


И правилният отговор е, че най-вероятно не би. Част от обяснението е в поста на Братан преди моя.

Гал, като си събера мислите ще ти отговоря, но Братан го е обяснил накратко. Във вчерашен пост писа, че мъжете чакат да си стъпят на краката преди да се заженят, а при жените часовникът тиктака.

Познавам семейство от Пещера. Той - работещ в обувния бизнес и печелещ достатъчно (по техни думи). Тя - открила, че с професията си може да работи като учителка и това ѝ харесва, а и има време да си развива хобитата. Като им доскучае в малкия град - пътуват, ходят и по почивки в чужбина.
Познавам и семейство, в което мъжът от по-малък град последва варненката във Варна. Тя - по-скоро пасивна, отколкото изискваща този компромис, но видно непоказваща никакво намерение да се мести. Той - разочарован от работа и шеф и решен да си сменя работата, се реши да смени и града.
Гледайки отстрани, и двете семейства изглежда, че водят хармоничен и хубав живот, имат вече и деца, отглеждат си ги.
Та... да се върна на основния въпрос. За компромиса. Всеки би могъл да го направи ако го чувства просто като  рестарт с някакъв вид експеримент за живот в по-голям или по-малък град. Не смятам, че има правило жена/мъж, по-голям/по-малък град. Зависи по-скоро от "тежестта" на "компромиса" и как биха го усетили хората в двойката. И ако компромисът се усеща като голям такъв, при който човек жертва принципи и мечти, не смятам, че някой ТРЯБВА да го прави.
Ако аз бях в ситуацията и ако се намирах на много желано място и в много желано положение, вероятно нямаше да се съглася. Но нямаше и да изисквам и приема такъв компромис и от другата страна - защото и това крие рискове. Той да ме изкара длъжник в ситуацията, понеже вече е направил голяма жертва и сега трябва да се реванширам (а той ще мисли с какво, докато ми го изстреля в един момент); или пък няма да му се получи в другия град и един прекрасен ден ще ме обвини, че заради мен е зачеркнал прекрасния си предишен живот.
Така че, хубаво е и това да се помисли. И ако някой в картинката ще прави компромис, да го направи с ясно съзнание и лично поети рискове без вплитане на каквито и да било "трябва" и "длъжен".

В подкрепа на горното се сетих за приятелка, която буквално заряза професията си тук, без да е наясно какво и как след това, и замина, за да заживее с гаджето си в чужбина, защото реши, че не може да я карат от разстояние. Хубаво, ама той все още не ѝ е предложил брак , а и животът там не я удовлвтворява. При всяко сдърпване, тя - аз заради теб се жертвах, той - че, да не съм те карал.
Затуй, всеки - за себе си първо да мисли. Дали, и на какво е готов. И тук имаше хубави примери от жени, направили компромиси и жертви.

Завалийките. Не осъзнават, че те са направили този избор заради тях самите, а не заради партньора.
Вписват се в другата тема за мрънкалата, крайно време е да се осъзнаят хората, че озборите водят до своите последствия
Аз зарязах моята американска мечта заради сериозна връзка в България, но съм наясно, че това е лично мой избор и никой не ми е виновен.

Тя замина заради връзката им по-точно, за да се запазела, и щото се надява на брак. Не заради партньора, щото действително той не е поставил такова условие.
 

Аз прекрасно вирея и в голям, и в малък град - нито в малкия ми е скучно, нито в големия ми е неуютно. Но да си намеря работа в малкия град ми се вижда трудно... някога опитах (е, не много активно де). Не стана. Тук в София си намерих късметлийската работа, с която се чувствам добре. Съдбата реши казуса. И сега понякога ме обхваща желание да се местя, но си помислям - и къде ще намеря същите условия? Ако може работата да се мести с мене, отивам на морето!

Хм, квартирката на приятелката, която предлага за дом, не звучи като възможност. За възможностИ, да не говорим.

Нищо не предлага човека. Нещо изсмукано от пръстите, щото не му стиска да каже “ край” първи. Ама и на нея не и стиска.