Вълнението (меко казано) у младия мъж, че жена с много повече житейски авторитет изобщо го допуска до себе си.
Осъзнаването, че от някакво формално до вчера измерение, в което тя е учителка, приятелка на майка ти и т.н, си преминал в друг, много по-истински реал, където вече можеш да прекараш пръсти през косата ѝ докато тя те жадува и целува (поне в сънищата ти) ... е катарзис. Изведнъж си надрастнал стереотипи и изкуствени ограничения, в които се мечтае за което трябва, а не което искаш. Стегнато тяло, опъната кожа, бля бля бля добродетели по калъп на мнозинството, а ти харесваш дефектите на автентичната женственост.
(окей, физическото влечение към развитието на женското тяло след някаква агнешка възраст май трябва да си ти е вградено, него не го надграждаш с времето, просто го откриваш за себе си като част от катарзиса ти)
Доверието. Това, че емоционално улегнала жена се отпуска с теб, че я караш да се чувства момиченце, да се глези като такова -> напук на цялата си опитност се доверява на теб като равен по зрялост. А доверието е страхотен афродизиак.
Пътят от там до влюбването е асфалтиран.
(Като тотално странична вметка, доста е забавно да имаш примерно обща работа с някой чичо, с който няма какво да си кажете, различни поколения, различни мирогледи сте, и да си мислиш как с този е невъзможно да имате нещо общо, но виж с жена му не би било съвсем така.)
После времето минава, но тия тръпки не се изтриват съвсем. Вкусът оформен някога не умира, а кой е тръгнал да минава от Линт на Кума Лиса доброволно. И така.
