Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте! Как да преодолее една майка страха от порастване на детето й? Говорили сте за тази вероятност, наблюдавам го при мен. Бебешкият период не ми липсва, даже се радвам, че е минал вече. Но сега, възрастта на детската градина ми е толкова умилителна, толкова сладка, че само при представата за започване на училище, се натъжавам. При представата това, типично детското, най-невинното, да отминава, се натъжавам. Точно този период ми изглежда най-хубав - хем не е толкова прилепено и зависимо от мама, както като бебе, хем вече говори, мисли, разсъждава, хем все още си търси най-вече мама и тати. Тази смесица ми изглежда най-хубавия, а и най-безгрижния период на детето... Не искам да го прехвърлям върху детето, но се улавям, че то понякога го усеща. Даже веднъж ми каза - мамо, не искаш да пораствам, нали... Как да се опитам да преодолея това?

Здравейте!
Вижда се колко сериозна и дълбока е за вас тази тема. Например от последното изречение, където питате "как  ДА СЕ ОПИТАМ да преодолея това?", а не "как ДА ПРЕОДОЛЕЯ ТОВА?" Личи голямата ви неувереност, че изобщо е възможно да го преодолеете.
Когато отговарям на въпроса ви, моята гледна точка е свързана на първо място с интереса на детето ви. Защото вие сте взели от живота всичко най-ценнно, което той може да ни даде: имате лична и професионална реализация, имате партньор, станали сте майка.
Вашето дете, обаче, не е и помирисвало всичко това. И дори е подложено на директивата "Недей да растеш!". Тоест - вие се опитвате да вложите в детето си програмата /като чип в мозъка/ "Остани си малък!"
Ето как пишат за тази директива двама терапевти, съпрузите Робърт и Мери Гулдинг:
" Ние сме деца на своите родители, а те често не искат да пораснем. Защо? Ами какво ще правят, ако пораснем и ги оставим сами? Как ще могат да живеят? На кого ще помагат, кого ще образоват и възпитават?“ И колко  горчивина създава мисълта за бъдещето! „Когато синът ми (дъщеря ми) порасне, той ще създаде собствено семейство и никой вече няма да има нужда от мен“
Страхувайки се от подобна съдба, родителите внушават на нас, а след това и ние на децата си, директивата „да не порастват“. „Детството е най-щастливото време в живота, не бързайте да пораснете“, „Мама никога няма да ви изостави“ и така нататък.
Детето, чувайки директивата "Остани си малко!", решава, че родителите няма да го обичат, ако порасне. Такъв човек наистина изглежда доста малък. Той не знае как да поддържа отношения с тези, които харесва („Дали мама ще ги одобри!“). Страхува се да прави това, което обича, да създаде собствено семейство („Татко може да е против“)....

Това са опасностите от тази директива. Но тук ще добавя и още нещо. Зад налагането на тази директива стои страха от остаряването и смъртта. А пък идеята да пуснете детето да порасне, ви прави самотна, нещастна и да се чувствате изоставена.
Но има и още нещо, което е добре да разбирате. От кога наистина датира чувството, че сте изоставена? От детството, естествено. Особено, ако мама и татко ги е нямало за дълги периоди, ако сте били в болница или майка ви е била в болница, в командировки и т.н.
Тоест - когато искате детето ви да не пораства, вие отреагирате детската се травма от това, че мама и татко не са били винаги до вас. Казано по друг начин, вие искате детето ви да ви даде това, което не са ви дали родителите... Така че в случая всъщност непорасналото дете сте вие, а детето ви е в родителска позиция спрямо вас... То е голямото, а вие малката.
И затова неговото прозрение: "Мамо, ти не искаш да порасна, нали?" звучи много тъжно. В това да не искате то да порасне се съдържа аспект на удовлетворяване на емоционална нужда, за която е уместно да разчитаме на родителите си....
Наистина - има за какво да се замислите.
Поздрави!

Всеки случай е конкретен и не мога да говоря по принцип, без лично да познавам хората и фактите.
Но все пак имайте предвид, че бащата по природа е по-неконтролиращият родител. Оставя те да се оправяш сам.
Майката ни дава сигурност и ГРИЖА /дайте си сметка, че когато се натрупа в по-големи количества, грижата от само себе си се превръща в контрол. Границата е много тънка!!!/. Майката - образно казано - винаги ни държи в скута си, до утробата и до гърдата. Иска да сме в ръцете ѝ в прекия и преносния смисъл на думата.
А бащата ни дава свобода. Той не ни контролира, а ни пуска да отидем навсякъде и да експериментираме.
Детето има нужда и от сигурността и грижата на майката и от свободата от бащата...
НО МНОГО ЧЕСТО НА МАЙКИТЕ ИМ ИЗГЛЕЖДА, че бащата, давайки свобода и на детето, отказвайки се да контролира, както пишете вие, изглежда на майката "по-нерешителен, объркан и родителството му е доста неосъзнато в някои моменти".
Ще го кажа по-рязко и може би изненадващо. Много е важно мъжът да се научи още в родителското си семейство да казва "НЕ!" на майка си. Защото, ако не се научи, после няма да е способен да казва "НЕ!" и на жена си. И това не е добре за детето, което има нужда от баща, за да го пази от склонната към свръхпротективност майка.
Това е валидно и за жените. Те също в родителското семейство е важно да се научат да казват "НЕ!" на баща си. За да могат после да защитят детето си от бащата, ако той е склонен към деспотизъм и му липсва емоционална съпричастност /защото мъжете често са възпитавани да бъдат "истински мъже" и стоят далеч от такива "женски" неща като емоции, чувства, сълзи, емпатия/.
Това е засега.

Благодаря за отговора! Разбирам, че основната причина за това е чувството за изоставяне в детството. Но може би почти всеки го е изпитвал под една или друга форма - дали буквална липса на родителя, или в преносен смисъл, или пък ситуация. Но какви конкретни насоки може да се използват спрямо детето, за да не се чувства то под забрана да расте. Гледам да я похвалвам за неща, като изтъквам, че това е, защото вече е голяма и като става по-голяма ще го прави още по-добре. Или да казвам, че има пък други хубави неща когато е пораснала. Казвам й, че сега е по-сладка, отколкото като бебе /и наистина го мисля/. Но тя се опитва да ме убеждава, че като бебенце е била по-сладичка, понеже са й били по-мънички пръстчетата например. Какво друго може да се прилага като думи и действия, за да се почувства детето свободно да расте, да се радва за това, а и аз също...

Здравейте, искам да попитам, нормално ли е да мисля, за нещо случило се преди 5 години и доста често да се сещам за него, като се сетя и сърцето ми се свива?
Става въпрос за чичо ми, който беше с шизофрения , бях отишла на гости при баба ми, за да ѝ помогна с готвене, той живееше с нея. Докато аз готвех, той се хвърли през терасата, не съм го видяла, но аз го намерих, беше още жив в тежко състояние, викнах линейка, държах го докато дойде, после помагах на лекарите да го изнесат, да го държа по скенери, в болницата да го прехвърляме по леглата, но той почина до няколко дни, аз трябваше да кажа на майка му, че е починал, аз организирах погребението и ми беше много тежко, в продължение на месеци, се будех от страх . Дори в момента докато го пиша и започнах да треперя леко. Преди често го сънувах, все кошмари. Сега просто се сещам за случилото се често и ми се свива всичко отвътре.

Адски полезно и интересно ,благодаря ви от сърце!
И ако позволите един въпрос относно разясненията ви-ако бащата всъщност не може да казва "НЕ" на майка си,а напротив, е още по-привъзран и се чувства длъжен да я закриля от деспотичен съпруг (т.е. баща си)?Тя на свой ред не спира да му се оплаква и дори не опитва сама да се противопостави или справи с проблемите.Един вид се прехвърлят върху сина...

Здравейте!
Темата е изключително важна!!!! Защото проблемът е много разпространен.
Почти всеки път, когато водя терапевтична група по Семейни констелации, ми се случва да попитам участниците: "На колко човека от вас се случва единия родител - майка му или баща му - да му говорят срещу другия родител". Средно по около 70% вдигат ръка. И после споделят, че за тях това е мъчително.
Обикновено това го правят майките, а не бащите и по-долу ще обясня защо това е така.
Така че, що се отнася до вашия въпрос, мога да дам напълно еднозначен отговор. Абсолютно неуместно и противопоказно е детето да участва по какъвто и да е начин в конфликтите на своите родители. Например да заема страна в конфликта или да го ползват за посредник. Независимо дали детето е момче или момиче!!!!
Разбира се, когато детето е малко, то няма избор и ако някой от родителите се опитва да го въвлича и да го спечелва на своя страна и да го настройва срещу другия родител, детето просто няма полезен ход. То най-често автоматично минава на страната на майка си, защото майката има огромна психологическа власт върху него. Тя го е носила девет месеца в утробата си,  след това година на гърдата и е полагала грижи за тялото му. И през цялото време детето е било в една тотална зависимост и в симбиотична връзка с нея.
Това дава на майката мощни механизми за психологическо влияние, на които бащата просто няма какво да противопостави. И затова детето от малко е склонно да се настройва срещу баща си, да подкрепя майка си, да я държи за ръчичка, да я  закриля.... Така често се достига до една форма на злоупотреба от страна на майката с детето. Защото тя го товари да участва в игрите на големите, а то е малко и нито има капацитет за това, нито е негова работа, нито пък то е способно да направи нещо за своите родители и за техните отношения...
Друг е въпросът,  когато детето порасне и стане мъж /респективно момичето стана жена, ако говорим за момиче, защото много често момичетата също са подложени на същата форма на злоупотреба от страна на майките, които ги настройват срещу бащата поради някакви техни съображения/.
И така, когато детето стане мъж, вече става негова отговорност и е от изключително голямо значение да се отстои пред майка си, като ѝ каже следното. / аз съм измислил цял наръчник от фрази, които е добре порасналото момче или момиче да казва на майка си в подобни ситуации/.
Тук ще изброя някои от тях, защото е възможно някой само като ги прочете, да почувства достатъчно доверие и да види достатъчен смисъл да промени играта в родителското си семейство, като използва тези фрази, които прилагам по-долу като примери:

Фраза 1.  Майко, моля те, не ми говори срещу баща ми! Аз ви обичам и двамата поравно, защото вие и двамата сте мои родители. Без който и да е от вас мен просто нямаше да ме има. И когато ми говориш срещу баща ми, все едно, че ми говориш и срещу мен.
Фраза 2. Майко, аз много обичам баща си. Той ми е баща и друг по-добър баща за мен не може да има. Той е единствен, така както и ти си единствена за мен!
Фраза 3.  Мамо, моля те, не ми говори такива неща за баща ми. Ти най-малкото имаш право на това. Защото ти ми избра този баща. Ти се влюби в него и направи от него мой баща. И аз се радвам, че тъкмо него избра. Той е най-добрият баща за мен, така както и ти си най-добрата майка за мен.
Фраза 4.  Мамо, моля те, не ми се оплаквай постоянно от баща ми и от това, че се карате. За мен това, че се карате, е вашият начин да се обичате. За мен е много важно да знам, че моите родители се обичат.

ПОДЧЕРТАВАМ, ЧЕ ТЕЗИ ДУМИ ДЕТЕТО /МОМЧЕ ИЛИ МОМИЧЕ/, Е ДОБРЕ ДА ГИ КАЗВА НА МАЙКА СИ, ДОРИ И АКО СА РАЗВЕДЕНИ С БАЩАТА И НЯМА ФИЗИЧЕСКИ КОНТАКТ С НЕГО.

Тук прилагам и два линка.
Първият е  към една моя лекция по въпроса, която съм изнасял пред Академия за родители. Там обяснявам и философията на Берт Хелингер, създател на метода Семейни констелации, с който съм дълбоко свързан... Лекцията се казва: "Разводът, децата и светлият кръг на любовта"
https://www.youtube.com/watch?v=qPZ6J1yaULc

Вторият е от ТВ предаване, където участваме заедно с адвокат Бекирска:
https://www.youtube.com/watch?v=bW3dbvBNSx8

БЪДЕТЕ ЗДРАВА!!!

Здравейте, Людмил Стефанов,
въпросът на дневен ред за мен е, че от доста време имам проблем с гаденето. Търся причината  с изследвания, ходила съм и на психотерапия.
Но проблемът си остава нерешен. На моменти ми е много трудно дори да се храня, дразнят ме миризми от всякакъв произход и на любима храна и на парфюми и почти всичко. Това естествено личи, защото когато ми сегади и имам неразположение го казвам и не съм в състояние да се преструвам, че няма нищо и да върша обичайни неща от ежедневието.
Никога не съм казвала аз съм болна, но съм казвала гади ми се, като обяснение на поведението ми. И тук е въпросът, съпругът ми се дразни.
Очаква да си мълча и по нищо да не ми личи неразположението, което изпитвам.
Повтаряла съм непрекъснато, че ми се гади. Не мисля, че е непрекъснато но когато ми се гади го казвам, а това понякога е с дни и след няколко дни отново, т е.доста често за съжаление съм в това състояние.
Търся съвет за реакциятя си на неговата реализация.
Става ми тъжно. Да си мълча и да се преструвам, че съм в кондиция ми е трудно и нелогично пред най-близките.
Не се изживявам като жертва, поне така мисля.
Уж го разбирам, но явно не 🙁.
Объркана съм и ще с радвам на коментар.

Здравейте! Със съпруга ми сме заедно от 14 години, имаме дете на 3 год. Обичаме се и живеем хармонично (поне от моя гледна точка). От известно време обаче нещата започват да куцат, като че ли от нищото. Той все предпочита сам да гледа филми, вечер се усамотява. Това само по себе си не ме тревожи, но забелязах като бяхме заедно на почивка, че доста често заглежда млади и хубави момичета. Това също не ми пречи, даже ме забавлява. Но когато ми каза, че не ме харесва визуално, много ме нарани - взех се в ръце и отслабнах, след което обаче бюстът ми намаля. Мъжът ми предложи да си направя операция за уголемяване на гърдите, която той щял да плати, за да го възбуждам повече, това много ме смути. В крайна сметка всеки си има недостатъци и точно пред него не съм изпитвала неудобство от тях (досега). Иска да пробва нови неща в спалнята, имам чувството, че вече не съм му достатъчна, не съм привлекателна. Говорих с него открито, той отрича, казва че няма проблем с мен. Действията му обаче говорят друго.

Здравейте,
С мъжа ми сме заедно от ученици. В началото на връзката ни много силно впечатление ми правеше как отрицателно говореше за родителите си, със сестра си не се разбираше. Но все пак беше на 18г…аз не съм му отвръщала, защитавала съм ги. Бях много любвеобилна с него и му харесваше много. Но се страхувах, че може и аз някога да ида в тази позиция.
Е в момента съм в началото на 30те, имаме 2деца, мъжът ми изпитва омраза към мен, той не ме понася като се скараме. Минава му много бавно -2седмици, и после иска да се гушкаме, иска любов, иска секс. Е аз не искам, трябва ми време.
Вчера по време на спор, отново каза, че съм била същата като майка му - ситуацията в семейството му преди била същата като сега.
Да, знам , че съм нервна, сприхава, крещя и не съм от най-приятните хора. Съжалявам да го кажа, но е така, работя по тези проблеми.
Но той ме обвинява за тежки неща, включително злокачествени меланоми,които имаше (в момента е чист), че са се появили заради мен. Убеден е.
Сега се разделихме. Децата само питат кога ще се върне. Уж искал да работи с терапевт. Възможности има.
Най-важното ми е с децата да се чувстваме добре….
Благодаря от сърце

Да, така се случва.
Каквито са чувствата на човека към майка му и баща му /особено към майка му!!!/, такива са и чувствата му към целия свят. Ако мрази майка си, мрази всички хора; ако не ѝ се доверява, не вярва на никого и т.н.
Берт Хелингер - създател на метода Семейни констелации, казва на един свой семинар, че той винаги предпочита да общува с хората, които приемат и обичат майка си. И когато например си купува билет за автобус на голяма автогара с много гишета, той отива на това гише, където служителят приема и обича майка си. А на въпроса, как разпознава кой обича майка си, той отговаря с едно от най-любимите ми изречения.
Той казва:  "Който приема майка си, той сияе. Който сияе така, него го обичат. Веднага отивам при такъв човек. Знам, че мога да получа нещо от него."
УВЕРЯВАМ ВИ, че всички ние интуитивно чувстваме това и усещаме много ясно с всичките си сетива кой сияе.

ЗАЩО ОБАЧЕ ВИЕ И МНОГО ХОРА НЕ ПОСТЪПВАТЕ КАТО ХЕЛИНГЕР? ЗАЩО ОТИВАТЕ ПРИ ЧОВЕК, КОЙТО НЕ СИЯЕ?
Защото искате да играете ролята на Спасител. Искате да спасявате, да приласкавате тези, които виждате, че имат съдбата на жертви. Искате да сте свръхдобра, да сте ГОЛЯМАТА във връзката, тази, която дава и пръска светлина... Обичате играта на Спасител - Жертва - Агресор /описана от Карпман и затова известна в психотерапевтичната литература като ТРИЪГЪЛНИК НА КАРПМАН - ще ви е полезно да потърсите статии в Гугъл с тези ключови думи/.

СЛЕДОВАТЕЛНО ПОУКАТА ЗА ВАС Е: престанете да издирвате със свещ хора, които не сияят и имат нужда от спасяване! Откажете се от съблазнителната, но много опасна роля на Спасител. Защото виждате какво се случва при вас. И това е всеобщо правило, защото такива са правилата на тази психологическа игра, наречена триъгълник на Карпман. Влезеш ли в играта, преминаваш през всички върхове на триъгълника. Както е при вас. Виждате, че Жертвата рано или късно възненавижда Спасителя и се превръща в Агресор. И така Спасителят рано или късно се превръща в Жертва… Логично е после Спасителят да започне да се държи като Агресор и т.н., и т.н.
С една дума: добре е да се насочвате към партньор, който няма нужда да бъде спасяван и с когото могат да се развият равностойни отношения, базирани на диалог, взаимна подкрепа и доверие!!! Същото важи и за приятели, приятелки, колеги, делови партньори. Защото енергията на Спасителя често е стихия, която не знае граници.
Бъдете здрава!

Здравейте, г-н Стефанов,

Много силно впечатление ми прави анализа ви относно отношенията с майката и по-специално отношението на един мъж към майката и към целия свят.

То обаче породи размишления, а с тях и един конкретен въпрос: ако приемем, че един мъж обича майка си, това каква връзка може да има с отношението му към сестра му? Може ли да се търси взаимовръзка, права връзка или доколко отношенията към сестрата може да са съвсем отделен случай? Ако смятам, че брат ми обича майка ни, но не обича мен, това може ли да е вярна констатация? Възможно ли е темата за ревността при децата в семейството да променя тази динамика? Къде трябва да се търсят паралелите..? Дали наистина написаното по-горе от мен може да е вярно или има елемент за скриване дори от самия себе си: един мъж обича или пък обратното, мрази майка си, гледайки отношенията му с околните? Това нещо да го търсим предадено по бащина линия (ако не е разрешено от предното пиколение) среща ли се често? Много интересна тема!

Много интересно това за обичта към майката и среднощно ме осени следният въпрос: За съжаление не всеки е имал шанса да обича майка си .Имам предвид понякога човек е отгледан от осиновител или от баба си,както аз и я обичам с цялото си сърце.
В такъв случай важи ли пак това,че обичаш човека,който те е отгледал или трябва да е родната ти майка.

За да обича човек осиновителката или баба си, е нужно те да имат добро отношение към майка му.
Например, ако осиновителката гледа с презрение към майката, която е родила детето и е толкова пропаднала, че го е изоставила, между нея и детето има стена, дистанция, защото тя не приема източника на неговия живот и следователно и самото него.
И обратно: ако осиновителката има по-смирена позиция към майката и си казва: "На мен съдбата не ми даде възможност да зачевам и износвам дете, а на тази жена ѝ даде такава възможност. И  затова аз ще отгледам детето, което ми беше дадено от съдбата като родено от друга жена и ще гледам с уважение на тази жена...."
Тогава детето се чувства по-спокойно с тази осиновителка...
Защо е така? Защото дълбоко в себе си детето поставя на първо място тази, която му е дала живот.

На какво почива този, последният извод ?