Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте ,
Пиша ви с надеждата, че ще може да ни помогнете и насочите. Та историята ни е следната:
Имама син на почти 19 години, който отключи психоза преди две години. Първоначално всичко започна с нещо като дълбока депресия, спря да се храни, често плачеше, че не може да се справи с училище и т.н. /беше почти пълен отличник/. По негово желание го заведохме на психолог, който ни препоръча за всеки случай преглед от психиатър. И така започна да пие минимални дози Депакин и Золофт за „депресията“, която има. След една седмица положението се влоши. Стана агресивен, превъзбуден и започна да говори несвързано. Спирахме и започвахме хапчетата според насоките на психиатърката, но нещата все повече се влошаваха. Имаше и суицидни мисли. Спря да се къпе, отслабна значително,престана да учи, агресията беше неудържима.
Сменихме лекарката с детски психиатър и се оказа, че синът ми е с тежка неуточнена психоза и не е трябвало изобщо да пие антидепресанти, които са влошили ситуацията. Започна с прием на Медориспер, който после заменихме с Еголанза. Преди два месеца съвместно с лекарката опитахме спрем лекарствата. Първите две седмици беше относително стабилен и като ,че ли дойде на себе си. Но след това изпадна в мания и се наложи да започнем Абилифай. И пак сме на началната права.
Притеснението ми е огромно, тъй като в момента е в 12-ти клас и все още не е решил какво ще прави с живота си. Вкъщи атмосферата е меко казано ужасна. Вечерите ни преминават в критики , философстване за смисъла на живота и безспирно дразнене. Вече две години се борим с това „чудо“ и все още нямаме ясна диагноза. Ходим само при един лекар и минахме през: смесено разстройство на емоциите и настроението, восокоспектърен аутизъм, шизоафективно разстройство и последно биполярно разстройство.
Съответно аз като майка също чета много по въпроса и си имам някакво виждане по въпроса на база написаното по- долу:
1/ След като се роди, се оказа, че не му достига кислород и беше две денонощия в кувьоз ;
2/ На няколко месеца започна да си смуче палеца, което продължи до 11-12 год. възраст./може и по-докъсно/. Това беше неговото средство за успокояване.
3/ В детската градина ми обърнаха внимание, че неправилно използва АЗ-ът. И вкъщи говореше в 3-то лице за себе си. Забелязахме, че се усамотява при игра. Никога не е проявявал агресия.
4/ На 7 години за първи път прояви раздразнителност в автобуса от говора на един мъж- говорел тихо. Оттогава започна да се дразни и от моя говор, на баща му и сестра му- „МРАЗЯ ТИХОТО“. Това продължава и до днес.
5/ На 11 години отиде на скаутски лагер. Наложи се да го приберем на следващия ден, не можа да свикне с групата и плачеше.
6/ На 12 години стана жертва на телефонна измама. Спря да излиза и се затвори в себе си. Разбрахме, че са му се подигравали затова в училище и започна  да ходи с нежелание Децата го изнервяха. Пристрасти се към компютърни игри.
7/ Когато е с връстици, винаги държи да не ни виждат, сякаш се срамува от нас,крие се.
8/ Слуша странна за нас музика, предимно от компютърните игри.
9/ Не проявява съчувствие- когато ме види разстроена ,просто се прибира в стаятя си.
10/ Когато се запознава с нови хора е притеснен, но го прикрива с добри обноски и широка усмивка.
11/ Държи странно химикала, приборите за хранене, плува по негов си начин, огъва си ръцете по необичаен начин, непохватен е. Като говори пристъпва от крак на крак.Не изслушва събеседника си,нетърпелив е. Когато сме в магазин, обикаля безцелно и бърза да излезем.
12/ Няма приятели, опитва се да завързва контакти и често сменя компаниите, но остава разочарован. Не умее да преценява хората. Проявява наивност.
13/ Има страх да не се изложи извън къщи, много държи на мнението на останалите.
14/ Минава за странен. Разграничава нещата като „добри“ и „лоши“. Когато отива някъде, върви плътно вляво до блока.
15/ Никога не поема инициатива за каквото и да било, в повечето случаи няма мнение. Никога нищо не иска материално.
Всичко изброено по- горе за мен говори за проява на вид аутизъм, без да имам претенции за специалист в областта на психиатрията. 
Той много умен и ерудиран и непрекъснато чете литература за състоянието си. Чел е за положителните резултати от хипнозата и настоява за среща със специалист. Според вас подходяща ли е за неговото състояние?

Здравейте д-р Стефанов,
Имаме проблем със сестра ми и нужда от съвет. Накратко: тя е на 59 години, последните 6 години работеше прекалено много и без почивка и в резултат дойде бърнаута. След това обаче явно изпадна в депресия. Проблемите се изразяват в това, че започна да си въобразява, че е тежко болна като си слага сама ужасни диагнози. Заради това лежа 2 пъти в болница и след безброй изследвания се доказа ,че няма нищо повече от някои дребни болежки, характерни за възрастта. Това не  й повлия по никакъв начин да се успокои и да се върне към нормален живот.
Мисля, че има нужда направо от психиатър, защото лежи по цял ден, не иска да се храни, откзва дори вода, не разговаря с никого, не си вдига телефона, единственото, което искала е да умре. Не иска  да се види с психиатър, психолог или който и да е. Вече само мъжът й има достъп до нея, защото живеят в едно жилище, не мога да я видя, тя  не иска.
Въпросът ми е : как да бъде убедена да отиде на психиатър, възможно ли е това изобщо?
Обмисляхме вариант  ние да отидем и мъжът й да й слага антидепресанти, скрити в храната, но тя не иска да яде. Какъв вариант има да се лекува, защото тя не съдейства по никакъв начин?
ПП Вариантът с принудително постъпване в психиатрия засега го изключваме, опитваме по-меки начини.

Здравейте!
Казвате, че имате нужда от съвет. Всъщност сестра ви има нужда не от съвет, а от психотерапия.
Каква е разликата? Съветите се раздават под път и над път от позицията на знание. Уж че съветващия от висотата на своя ум и своя опит, знае какво ще помогне на съветвания.
А психотерапията е процес, при който терапевтът стои от позицията на незнание. Създал съм си в тази връзка една дефиниция: "Терапевтът е водач, който не знае къде отива". Той няма от къде да знае и да дава съвети. Затова при обучението, което минаваме като терапевти, ни учат да задаваме въпроси, а не да даваме съвети "по принцип". Учат ни да се откъсваме от своя опит, а не да го ползваме за ориентир и да правим така наречените контрапреноси...
Терапията е дълъг и интензивен процес, при който се изследват причините за симптомите и се търсят подходящи интервенции. И този процес е индивидуален и конкретен. Няма общи съвети...
При остра депресия често се налага и лекарствена терапия. Лекарства изписват психиатрите. Но само с лекарства е много трудно да се постигне траен ефект. Работил съм с хора, които са от 20 години на антидепресанти и са си в депресия. Защото лекарствата потискат симптомите, а не ги лекуват.
И все пак, какви са причините за депресията?
Има две основни причини:
КАТО ПЪРВА ПРИЧИНА слагам това, да претърпиш голяма загуба на близък. Например да искаш да последваш някого в отвъдното. Някой близък си е тръгнал от този свят и човекът с депресия иска да го последва, не може да го пусне. Или пък са се разделили с любим човек и партньор, когото не могат да пуснат. Много често в такава ситуация хората минават през бърнаут. Защото вместо да се отдадат на тъгата, да си позволят да потънат в нея толкова време, колкото им е нужно и после да изплуват, те търсят спасение, като бягат в многото работа. Скъсват се от работа, за да не мислят за това, което ги измъчва. Ето защо работата става твърде много и освен това не носи никакво удовлетворение. Не се радваш на резултатите, а чувстваш само тегоба. Защото не работиш, за да изпиташ удовлетворение или да изкараш пари, с които да си доставиш нещо, което ти е важно. Просто блъскаш като грешен дявол, за да забравиш болката. И съвсем логично болката е с теб във всяко твое движение и действие.
ВТОРАТА ПРИЧИНА е да изпитваш силен гняв към някого. Имам предвид нереализиран потиснат гняв, дори убийствен гняв. Особено често този гняв е съм близък човек....
Така че в случая бих попитал: "Какво се случи със сестра ви преди 6-7 години. Нещо, от което следва голяма тъга или силен гняв."
Това е, което мога да ви кажа като ориентир на първо четене. Няма друг начин, освен да се работи със сестра ви... Или да я оставите да свикне да се влачи по дъното на депресията. Човекът с всичко свиква. Но това не го прави по-здрав и по-щастлив. Трябва му нещо повече: разбиране, осъзнаване, вътрешно разширяване и преодоляване.
Иначе чакаме ефекта на навика да притъпи болката. Като във вица за ескимоса:
"Пратили един ескимос за награда на остров Бали да се порадва на слънцето.
Отишъл той там, стоял ден, два, десет дни, две седмици.... И накрая свикнал" 

Привет д-р Стефанов, моля да ми помогнете да се справя с безсилието и гневното ми състояние в момента, което се дължи на това, че преди няколко дни научихме неприятната новина, че синът ми, който е на 19г е със сериозно необратимо и нелечимо заболяване, което е в следствие на стара травма, от неправилно лечение преди годиини, сега ще страда и трябва да живее с болката до живот. Знам, че не мога по никакъв начин да променя състоянието му, чувствам се ужасно от това, плаче ми се от безсилието и изпитвам гняв към лекарите, които не са го лекували адекватно/трима техни колеги подтвърдиха, че състоянието му в момента е заради неправилно лечение/.  Той спортуваше до сега, но му забраниха всякакво натоварване и това ограничение му подейства много стресиращо и той също има нужда от  посока как да се справи с тези новини. Ще съм благодарна за съвет как да приемем тази стряскаща за нас новина.

Здравейте,д-р Стефанов.Вашето компетентно мнение и съвети винаги много са ми помагали.Отново се допитвам до Вас.Как би следвало да подхожда родителят спрямо агресията на едно 6 годишно дете?Детето ми е на почти 6г., добро дете, дори бих казала дори срамежливо сред чужди хора.Често изпада в хистерични кризи,когато не му се угоди и излива цялата си ярост върху най-близкия човек-аз.С баща му не живеем заедно,разделени сме и аз много трудно се справям с възпитанието.Често детето отказва да ходи на градина,да учи,и да изпълнява елементарни задължения.Агресията винаги е спрямо мен,на чужди хора и деца не посяга.Последния път ми раздра цялата ръка до кръв с остър предмет.Явно не очакваше че така ще ме нарани,изплаши се от кръвта и после ми се извиняваше.Аз никога не съм го била,дълго чакано и обичано дете е.Моля за съвет.

Здравейте, г-н Стефанов,
Предполагам, че темата изглежда много маловажна на фона на всички други тук, обаче аз се чувствам изключително объркана, за това моля за съвет.  Наскоро четох една мисъл, че децата плуват в несъзнаваното на родителите си и с каквото родителите не успеят да се справят, го продължават децата. Колкото и да странно, при нас с майка ми една от болните теми е шофирането. Тя винаги много се е оплаквала как не може да шофира, как винаги е била зависима от баща ми и поради опасност от уволнение започна да шофира на около 45 г. и то само в нашия град и близките села. Не смее да пътува на по-големи разстояния и в други градове.  За това аз въпреки, че много се страхувах, имах голямото желание да се науча да шофирам свободно и мога да кажа, че в голяма степен това вече е така. Очаквах от нея подкрепа, но получих точно обратното - всячески опити да ме спре и да ми покаже, че това не е за мен. Докато бях дете ми говореше как не трябвало да се отказвам и ще успея, но когато навърших 18 и започнах да искам да карам, се обърна на 180 градуса и аз останах с впечатлението, че тя не иска да шофирам, за да не съм по-добра от нея.
По-нагоре бях писала доста дълъг пост, че винаги се е отнасяла много по-добре към по-малкия ми брат, отколкото към мен. Похарчи няколко хиляди лева за частни уроци, за специалност, в която не го приеха. Приеха го в друга, оказа, че и тя му е трудна и трябваше тя да учи с него, за да може той да завърши две години след предвиденото. Той заживя с жена си в апартамента на баща ми, родиха две деца и сега майка ми е неотлъчно до тях, като ежедневно гледа ту едното, ту другото дете, за да й е по-удобно на снахата. Същевременно снахата е свикнала и навсякъде да ходи с кола и макар че майка ми уж не го одобряваше това, й беше дала нейната кола. След като години наред недоволствах, че не е честно така и след като брат ми си купиха кола, майка ми ми даде нейната. От тогава минаха няколко месеца и да си призная честно някак си се надявах, че тя, като види, че аз вече мога да карам доста добре, някак си ще получа някакво одобрение и признание. Какво мислите, че получих? Каза, че си иска колата, защото снахата трябвало да води децата на болницата понякога. Аз също имам дете, защо не мисли за това? Защото години наред аз се движех с градския транспорт и някак си това го приема за нормално, но виж, за брат ми и снаха ми, всичко трябва да е по най-удобния начин. Не става въпрос изобщо за колата, те имат друга и ние имаме друга и да, съгласна съм, че на фона на това изглежда изключително нелепо кое семейство ще е с две коли, за това както винаги аз ще отстъпя. Само че междувременно мъжа ми направи подобрения по колата и каза, че в такъв случай си иска парите от майка ми. Той е доста зле настроен към нея, тъй като съм му разказвала, че през годините се е отнасяла зле с мен. Ядосвам се, но не смея да й кажа да върне парите. Същевременно той каза, че ако си вземе колата и не ги върне, той повече не иска да я вижда. Не смея да й кажа и това. Наистина не знам как да постъпя. Честно казано, искам да й върна колата и да не се чувставам задължена за нищо повече към нея, но същевременно тя очаква да сме си много близки и да общувам с нея с удоволствие...Ами не е така, защото през годините винаги ме е пренебрегвала. И досега продължава да ми говори, че имало жени, които въобще не искали да шофират и това било напълно нормално. Наистина не разбирам това какво отношение има към мен, която искам да шофирам и да съм свободна да го правя навсякъде?! Оставам с впечатлението, че иска да съм безпомощна и зависима....наистина не го разбирам. Много моля за Вашия съвет.

Здравейте, г-н Стефанов,

Бихте ли могъл да изкажете мнение дали един добър психотерапевт би могъл да ми помогне да постигна някакъв мир и хармония на фона на диагнозата ми и това, което се случва с тялото ми?
От 20 години се боря с тревожности и съм минала през депресия, ПА и доста от тези неща. Сега имам нелека диагноза и нещата тотално излязоха извън контрол. Искам, въпреки всичко, да се опитам да запазя поне малко психиката си, за да мога да се боря с болестта

Здравейте!
И поздравления за смелостта да споделите личен проблем. Малцина мъже имат такава смелост. Защото ние мъжете сме възпитавани /дори дресирани/, че не трябва да търсим подкрепа и да споделяме, а да се справяме сами. Затова при домашни партита жените седят някъде и споделят, лекуват се взаимно, а мъжете също са заедно и пият бира, гледат мач и си мълчат...
Това, което споделяте, са страхове, които са свързани с конкретни факти и събития. Те не са просто тревожност и измислица на неспокоен ум. И за да се разрешат, трябва да се открие техния произход. От писмото ви аз имам съвсем конкретни догадки, но все пак вие сте човекът, които знае или може да поразпита мъжете и особено жените от системата /защото те са по-осведомени обикновено/ за конкретни факти.
Всичките ви страхове, които споделяте - за вашето здраве и за здравето и живота на децата ви - имат общо начало. Те се коренят в някакви загуби в семейната ви система.
Така че помислете има ли в родителското ви семейство изгубени деца: рано починали, мъртво родени или абортирани?
ОСОБЕНО ОБЪРНЕТЕ ВНИМАНИЕ дали в семейната система има човек, за които се смята, че е починал или инвалидизиран заради лекарска грешка: несполучлива операция и други подобни.
Когато имам и такава по-подробна информация, мога да ви дам конкретни насоки за да облекчите състоянието си.
Бъдете здрав!!!

Разбира се. Нали това ни е работата.

това е линк към една от многото ми статии по въпроса за ПА
https://www.facebook.com/photo/?fbid=10229212267749058&set=gm.17 … y=722277978117484

Здравейте пише ви една майка на две дечица.
Имам едно дете от предишна връзка и второ от партньора с когото живея сега. Проблемът ми е следния, вторият ми мъж се държи ужасно с мен -   манипулира ме, обижда ме ежедневно с най-различни и грозни епитети, няколко пъти дори ми е посягал и ми е казвал ти така си го направи, като не мълчиш, това заслужаваш. Израснала съм в семейство с баща алкохолик и вечни семейни скандали, родителите ми се разделиха и от тогава живота ми се преобърна. Никога съм нямала хора зад гърба си, вечно бях упреквана, вечно длъжна да се грижа за всички и т.н. за съжаление съм придобила модела на майка ми и седя и търпя всичко в името на децата, да но в този случай виждам, че това няма как да стане. Този човек с когото съм е агресивен, вечно недоволен, безкомпромисен, не приема не за отговор иска всичко да е както той искал. Изгони майка ми от дома в който живеем, не я понасял, не ми разрешава да си водя малкото дете при роднините ми, защото били "боклуци". Дели голямото ми дете от сестра си, не бил длъжен да се занимава с нея тя му била никаква, имала си майка и баща, не била негова грижа. После се държи все едно нищо не е казал и си играе с нея, говорят си и правят всичко което нормалните бащи правят и в един момент пак обръща другата страна и започва с глупостите. Знам, ме нямам бъдеще с този човек, защото ме е страх за мен и децата ми, но не мога да се откъсна от него. Винаги когато усети накъде отиват нещата и с мили думи ме забаламоса до следващия път, в който ни знам какво ще го изнерви и пак нещата ще ескалират. За мен този човек има нарцистично поведение. Пред хората е един л, но вкъщи или нещо съвсем различно. Много съм объркана, бихте ли ми дали някакъв съвет?

Здравейте, Людмил.
Ситуацията при мен е следната:
Бременна съм в началото на 6м. и съм на 36год. Живея в София, но съм от провинцията, от по-големите градове. Разбира се дойдох да уча, както повечето и се запознах преди 10год със съпругът си, който е много добър и ме подкрепя във всичко.
Аз съм жена тип кариерист и ми беше трудно да се "пречупя" да решим с мъжът ми да имаме дете. Някак си, никога не съм искала да имам деца на всяк цена. И разбира се на работа имах падения и възходи, но никога не съм се предавала. Отделно последната ми работа, беше доста натоварваща и беше свързана с управлението на екип.С решението да си вземем апартамент на кредит и да си "направим" дете нещата доста се промениха в мен самата.
Преди това живяхме в къщата при свекърите ми и след сватбата ни, започнаха проблемите с налагането на свекърите за всяко нещо. Все едно сме малки деца ( нон-стоп ни следяха, къде, кога ходим, какво си купуваме, и абсолютно всичко. Пълен контрол). А аз съм свикнала от 18годишна да се справям сама. С 2 висши съм и родителите ми са ме научили да се справям сама и да взимам решенията сама за себе си. И така,  1 година след сватбата от толкова тормоз аз направих паник-атака и спрях да се храня и плачех. Психиатър ми изписа антидепресант. Пих го, докато не се преместихме в новия дом. Точно седмица преди пандемията. Аз и мъжът ми ме сме спирали да работим и тогава и това не ми се отрази зле. Имахме доста работа и аз бях ок с това.
Мина 1 година откакто заживяхме в новия дом и разбира се започнахме "опитите" за бебе - през 2021г стана от пърия път, но го загубих в 9 г.с...последва аборт. Някак си мина много бързо всичко това и постоях вкъщи 30дни болничен. Физически се чувствах по-зле от психически. Всички ми казваха "О, ама ти много добре го приемаш". И да, като цяло  го пирех "добре:, казах си, че така е било писано и не е нашето дете.
След 6-8 месеца, доктора ни каза "действайте" - е да, започнахме пак и беше февруари 2022г, забременях пак, но след 1 седмица, нещата приключиха (нарича се биохимична бременност). Ето тогава вече психически се съсипах.
От тогава страхът от провала беше неотлъчно до мен: постоятнно си казвах "Аз не ставам за майка, явно и не мога да износя едно бебе". Но това не ни отказа. Реших че 3-тия път е на късмет. Изчакахме още няколко месеца, и отидох на лекар отново, но в друга болница по препоръка. Там ме посрещна изключително добър лекар, рядко срещано явление в днешно време. И ми каза, че на тези години няма за къде да се бавим, ами да действаме, защото можело от първите 2 пъти да е станало от раз, но сега може и да отнеме повече време.
И така, започнаха се едни опити, едни ревове, след всеки цикъл и отключих рефлукс през септември 2022г, плюс факта, че мъжът ми си смени работата и нямаше как да пътувам за работа, защото аз не мога да шофирам и трябваше или да напусна работата (това както казах за мен е недопустимо) или да се разбера с шефа, да остана хоум офис. И 4 месеца, глад и лишения (а аз съм слаба) и такава тежка депресия, че започнаха най-големите ми проблеми в главата.
През февруари тази година, вече бях много изтощена и изтормозена от целия този глад, стрес и депресия, за която не направих абсолютно нищо, защото не трябваше да приемам никакви медикаменти.
И тогава стана чудото, видях (+) тест и до сега и за сега нещата вървят добре, с няколко изключения.
1: Страдам от тревожност, която е породена от перфекционизъм. Обмислям всяко едно нещо по милиони пъти, главата ми просто е каша и постоянно се тревожа и правя някакви планове за всеки ден, час и минута. Отделно не ходя вече и на работа, защото реших, че имам нужда от почивка. Е да, ама не - толкова много ми липсва всичко това, обичам да съм натоварена и да мисля за 1000 неща. Аз от своя страна реших, да използвам момента с бременността си, за да започна наш онлайн бизнес (който в момента е в процес на завършване).
2: Появи се и безсънието: още в началото като разбрах, че съм бременна. Представете си какъв ужас и радост едновременно изпитах. Ужасът да не го загубя и радостта, че все пак мога да забременея. И така се почнаха изследвания, тревоги и лекари.
3:Проблемите ми със стомаха обаче се влошиха и се влошават всеки ден. През първите 3 месеца, свалих 2 килограма, по разбираеми причини, беше ми лошо, гадеше ми се. След това ми мина гаденето, но подуването и газовете са с пълна сила.
И от тях не мога да спя, защото ми причиняват болка и дискомфорт, отделно се подувам много и ако изям 1 филийка с хляб, то все едно е цяла пица, бира, салата и торта да кажем.
Знам и осъзнавам, че стомаха ми реагира на психичното и емоционално състояние.
Някак си още не мога да свикна с това, че съм бременна и че корема ми расте. Винаги съм била с плосък корем и всяко едно неразположение и подуване ми скапва всичко. Направо ми се реве и ми се иска да се откажа от всичко.
Пробвах с какви ли не лишения и диети и т.н., пробиотици, и т.н. Повярвайте ми всичко.
Знам, че лишавам и бебето от полезни хранителни вещества и че това може да доведе до проблеми в него.
През 2021г започнах работа с психолог и ходих до май 2022г. Но преустанових ходенето там, защото успяхе да преодолеем няколко проблема, които бяха свързани с други мои притеснения ( свекърите).
Сега, няма как да ходя и да правя срещи, тъй като първо ми е много далече и второ, лятото ще съм при родителите ми в провинцията, за да се разнообразя, защото тук не издържам сама по цял ден затворена. Почистих и разчистих всичко в стаята за бебето.
Наясно съм и че няма как да приемам препарати и Ви моля за съвет с какво да започна. Имам капките на др. Бах Рескю Найт, от които успявам да заспивам, но не повече от 2-3 часа, а когато имам газове, не мога изобщо да спя. Ще отида другата седмица и на гастроентеролог.
Надявам се, че не съм пропуснала нещо.
Ще бъда благодарна за всяка една помощ.
Благодаря!

Здравейте! Според психологическото развитие на детето кога е най-добре то да се отдели от спането с родителите и да се научи да спи в свое собствено легло? Детето ми беше много неспокойно бебе и това беше единствения начин всички да се наспиваме и аз да съм пълноценна майка. Сега е на 1 год и 3 месеца и започвам да се чудя кога трябва да направим крачката към отделянето. Излишно е да казвам, че тя е много привързана към мен. Често казано вече съм прочела много мнения за и против съвместния сън и ми е интересно какво е Вашето мнение?
Благодаря!

Здравейте, г-н Стефанов,

Обмислям лични срещи със специалист, но с две малки деца, не знам кога бих могла да намеря време. За сега реших да се допитам до Вас.
Имам породени деца - 2 момчета- на 2г2м и на 4м. Още към средата на бременността доста от грижите за баткото - вдигане, носене, игри и т.н. ги пое до голяма степен таткото. Не знам заради това ли, заради появата на бебето ли, но виждам ясно предпочитание на голямото дете към баща си - иска той да го носи, приспива, разказва приказки и т.н. Отношението му към бебето е основно игнориране, понякога му се радва. Иначе е добро, общително и чувствително дете. Радвам се, че са близки с баща си и имам помощ, но се чувствам и зле в тези ситуации - като провалена майка, чийто син не я обича и не е най-важният човек за него (както е в 90% от семействата). Полагам усилия това да се промени, но за сега без резултат. Дали това ще отмине и е само период? Какво бих могла да направя аз?

Благодаря!

Здравейте, г-н Стефанов. Имам много проблеми в отношенията с хората, но няма да го описвам подробно, а искам да попитам за нещо точно определено, за което наскоро си дадох сметка. Както често се случва, родителите ми се разведени и майка ми цял живот говори лошо за баща ми. За капак говори лошо и за неговия баща, на когото съм кръстена. Да кажем, че той е бил Иван, аз съм Ивана. Та според майка ми дядо Иван бил като 'малоумен", като бавно развиващ се, бил много неадекватен и страхлив шофьор, никакъв мъж, баба ми всичко вършела, често се прибирал употребил алкохол и неадекватен, но не се споменава за агресия. Той беше получил инсулт малко преди а да се родя и цял живот го помня като инвалид, така че нямам впечатления от него. Винаги плачеше. Почина отдавна. Трябва да се отбележи, че е бил директор на училище за умствено изостанали деца, така че не съм много сигурна, че той самия е бил малоумен, както се изразява майка ми. Та както се досещате имам конфликти с майка ми. Винаги ми е намирала един куп недостатъци, начело с това, че съм лабилна, агресивна и според нея съм наследила психически проблеми от рода на баща ми. Това нещо не го в казвала директно, но го е намеквала и както се досещате не с емпатия, а с упрек. Тогава всеки път побеснявам и се питам как така тя го избра тоя мъж, с тоя баща, никой не я в принудил, тя е решила да роди деца и сега изведнъж едва ли не аз съм виновна, че приличам на тоя род. След като си го избрала е длъжна да търпи генетичните му особености. Имам брат, кръстен на нейната майка, досещате се, че там отношението е съвсем друго, той умее да общува с хората според нея и е отракан.
За да сме честни, ходила съм на няколко психолози и психиатри и никой не ми намира диагноза. Имам обичайните е междуличностни проблеми. Можете ли да дадете съвет как да се отърся от това чувство, че съм малоумна и некадърна като рода на баща ми и да потуша гнева към майка ми? Благодаря предварително.

Здравейте!
Вие сте майка на момчета. И е голям късмет за вас, че бащата е толкова отворен да създава връзка с децата. Защото за момчетата е полезно,  след като те навършат 8-9 години, майката при всеки удобен случай да ги делегира на бащата. Например, когато ѝ задават въпроси, тя понякога да им казва: "Питай баща ти!"
Но вие се чувствате зле и провалена майка, когато детето ви се свързва толкова силно с баща си.
Това, разбира се, е детско чувство. Усещате се като изоставено дете. Сякаш голямото ви дете ви е изоставило.  Каква е причината да се чувствате така? Какво ви напомня тази ситуация?
Имам няколко хипотези /като е много вероятно всичките да се отнасят до вас/:
Възможно е да ви липсва майка ви, защото в детството сте се чувствала отхвърлена или изоставена от майка си. Често жената,  щом забременее с първото си дете, има фантазията, че това дете ще ѝ компенсира емоционалните дефицити, свързани със собствената ѝ  майка. И когато детето ѝ я гушка с малките си ръчичики, тя най-после ще преодолее това чувство за изоставеност, което е имала цял живот, защото не е получила достатъчно емоционална топлина от майка си... Затова сега, когато детето гушка баща си, вие се чувствате отхвърлена още веднъж от мама. Детската ви болка отново се проявява.
Ако в детството сте била по-голямото дете, сте изпитали силни ревностни чувства при раждането на второто дете. И сега, когато детето ви, /в което вие виждате майка си/ се свързва така силно с баща си, вие страдате така, сякаш мама ви е обърнала гръб заради по-малкото дете. Тоест - тази ситуация ви напомня детската ревност.
С една дума - вие се чувствате малка. По-малка от детето си. И имате нужда то да ви предпочита пред баща си, да ви подкрепя емоционално, да ви подхранва психологически.
Много по-добре е да се чувствате малка пред собствените си родители. Например да кажете на майка си:
- Мамо, моля те да ми направиш от онзи качамак, дето ми го правеше като дете!
Или да попитате баща си да ви разкаже нещо за вашето детство.
Но по някаква причина вие имате чувството, че родителите не са ви дали достатъчно и искате детето да ви компенсира.
Какво мислите за казаното?