Людмил Стефанов, психолог и психитерапевт
Психологически център "Аз и ние"
В тази статия психологът Людмил Стефанов разглежда един въпрос, който е особено актуален сред младите родители – въпросът за разглезването на децата. Кога започва този процес и възможно ли е съвсем малко бебе да бъде разглезено? Как точно става това? Или може би това това твърдение изобщо не е вярно? На кого да вярваме – на съветите на хората или на собствените си инстинкти?
Въпрос от потребител:
Имам момченце на 2 месеца и половина, много желано и обичано, гушкам си го много, когато плаче, винаги се опитвам да го успокоявам. Но често ми се дават съвети като: "Не го дръж на ръце при всеки плач, ще го разглезиш.“ И дори да посинява от плач: "Остави го! Плаче от инат. Трябва да разбере, че не може винаги той да надделява. Остави го сам в стаята, да се научи да не плаче!“. Възможно ли е бебето да се разглези от гушкане?
Отговорът на Людмил Стефанов:
Идеята, че бебето трябва да се оставя да плаче, без да се гушка, за да не се разглези, е елемент на така наречената „черна педагогика“.
Целта на подобен „възпитателен процес“ е да се прекърши, още веднага с появяването ѝ, волята на човека да отстоява себе си, да се обезсмисли всяка проява на каквото и да било желание или претенция, за да стане човекът по-лесно управляем. Така „черната педагогика“ обслужва управлението на тоталитарните и авторитарни режими и е насочена към „дисциплинирането“ на човека и превръщането му в нещо като машина, която изпълнява безропотно волята на управляващия. Била е застъпена особено силно в Германия, където е разработвана, и от учени, обслужващи фашистката идеология. Но е прилагана и от религиозни дейци, занимаващи се с възпитание на деца в интернати. Изобщо – това е педагогика, свързана с един предишен морал и начин на живот…
Далеч по-адекватно на съвременния ни свят, а също и на реалните телесни и душевни нужди на човека, е становището на Вирджиния Сатир, един от колосите на семейната психотерапия. Тя пише в своя книга, че за да бъде един възрастен човек щастлив и удовлетворен, са му нужни 12 прегръдки на ден. Представете си какво остава за бебето!
Какво се случва с бебето, ако го оставяме тенденциозно да плаче само в стаята?
Нека да вземем друг пример: как бебето преживява това – да стои само̀ по-продължително време в болницата без мама? Отначало то ще плаче жално, после ще започне да плаче гневно, а накрая и отчаяно. И след като премине през тези етапи на изразяване на страдание, то наистина ще спре да плаче и ще потъне в апатия. Но бебето спира да плаче не защото се е успокоило и адаптирало към ситуацията, а защото е загубило всяка надежда, че мама ще дойде, че мама изобщо съществува. Английският изследовател Джон Боулби нарича това състояние на детето „синдром на разстройство на привързаността“. Когато след такова изпитание за бебето майката все пак се появи в болницата да го вземе, то не се гушка в нея, не ѝ се радва, а се отвръща настрани. Показва, че не я иска. Такива детски преживявания могат да създадат дистанция и дори пропаст в отношенията майка-дете за цял живот.
Въпросът, който си задавате, е много точен: възможно ли е едно бебе на два месеца и половина да си каже: "Сега ще започна да плача нарочно, за да ме вземе някой на ръце"?
Не, не е възможно да си го каже. Детето на тази възраст не може да си поставя съзнателни цели и да манипулира възрастните. То отреагира нуждите си. Абсурдна е тезата, че то плаче от инат.
Все в тази връзка има и хора, които споделят мнението, че като оставяш бебето да се захласва от плач, това му развива белите дробове! Наистина няма на света нещо нелепо и вредно, което човешкият ум да не може да измисли. Това много често е и причината за човешкото нещастие: че вместо да следваме инстинктите си, ние започваме да мислим, да се лутаме между „Да“ и „Не“. Майката чува плача на детето, цялото ѝ тяло се напряга, млякото започва само да тече от гърдите ѝ, но тя е послушала някоя баба, някой дядо или познат авторитет и мисли, че ако отиде веднага при детето, може да го разглези. Затова го оставя да се захласне от плач. Така тя подлага на риск привързаността му към нея.
А привързаността към майката е важна буквално за физическото оцеляване на всеки биологичен вид!
Тя е в основата на способността на детето да следва майката, да се учи от нея и да се приобщава през нея, през майчината любов, към сложния и невротизиращ свят, в който живеем. Така че в такива случаи не е добре да се мисли и да се слушат идеите на по-възрастните. Ще го кажа с едно шеговито, но валидно в случая правило: „Мисленето не е довело никого до нищо добро!“. Много по-добре е да слушаме сигналите от тялото си и инстинктите, които ни е дала майката Природа.
Нека да си представим какви са нуждите на едно същество, което съвсем доскоро е било в майчината утроба?
Според мен, а вероятно и според много терапевти, утробата може да се разглежда като символ на изгубения Рай. Там нуждите на човека се задоволяват, преди да са възникнали. Представете си само – това е живот отвъд нуждата! Съществото, свикнало да живее в утробата, получава отново подобни сили и спокойствие само когато е свързано с топлината на майчиното тяло, с неговата миризма, с неговия вкус (кърмата)... И това по най-естествения начин идва от гушкането, от телесния контакт. Чувайки същевременно и думите, изричани от ласкавия глас на майката, новороденото се приобщава по възможно най-естествения начин към човешкия свят. Превръща се в същество на словото и езика.
Тази нужда на човешкото бебе да му се осигурят усещанията, които е имало в утробата, е засилена и от още един фактор: че ние, хората, сме по рождение травмиран биологичен вид.
Какво се има предвид в това твърдение, което се споделя от много автори и терапевти?
Заради изправената походка ръцете ни остават свободни за по-сложни дейности, които стимулират интелектуалното развитие. Така ние изпреварваме в умственото си развитие останалите видове и постепенно се превръщаме в господари на планетата.
Същевременно обаче, пак заради изправената походка, хората са носени в утробата на майките си относително по-малко време от другите бозайници. Защото гравитацията притегля плода надолу към родовите пътища и го принуждава да излиза по-бързо от утробата. (Затова някои жени, за да не загубят плода, трябва да лежат месеци наред за задържане. Котката, кучето и всички четириноги няма опасност да загубят потомството си по този начин. Те постоянно са в позиция да „лежат за задържане“, просто защото изходът от утробата им не е отдолу и плодът не може да бъде привлечен да излиза преждевременно заради влиянието на гравитацията.)
Тоест, поради действието на гравитацията, всички ние сме родени недоносени. Затова хората са травмиран биологичен вид. (Слоновете например са носени над две години и имат относително много по-малък мозък, но дни след раждането си са много по-самостоятелни от безпомощното бебе.)
Ние имаме нужда от много повече грижи в началото на живота си. По-трудно ставаме самостоятелни. От огромно значение за психичното развитие е това бебето да стои до тялото на майката, да бъде гушкано, да бъде "доносено".
В етнографския музей на площад Ал. Батенберг можете да научите за стаята на родилката във възрожденските къщи, в която майката близо месец стои непрекъснато до бебето си и му е изцяло на разположение. Подобни практики съществуват от дълбока древност във всички краища на света. Така в традиционните общества бива компенсирана тази недоносеност на човека.
Така че вашият майчин инстинкт да си гушкате бебето, когато плаче, отговаря и на неговите нужди да бъде "доносено", и на вашите нужди да сте в близък контакт с детето, което обичате.
Още статии от Людмил Стефанов:
Железните ботуши (история с трансгенерационен страх)
Любов и война
За детския страх от умирането
За психологическия смисъл на наднорменото тегло при жените
За интровертните, необщителни и притеснителни деца