За интровертните, необщителни и притеснителни деца

Много често получавам запитвания от майки, чиито деца са такива. Тези майки често споделят, че и те самите са били такива като деца. И внезапно осъзнах, че и аз самият съм бил такъв родител. Тревожех се, ако забележа тенденция някое от децата ми да се заиграва само и да не общува с другите. И същевременно, когато бях дете, в характеристиката учителите ми пишеха: "Тих, скромен и добър другар". (Тогава учителите ни пишеха характеристики.)

На всички такива майки бих казал следното:

С детето ви всичко е наред. Особено като се вземе предвид, че и вие сте били такива интровертни. Очакването детето да е различно от вас не е реалистично да се сбъдне.

Бих ви препоръчал и да опитате една промяна в поведението си и възпитателните си послания към децата ви.

Какво имам предвид?

1. Разказвайте им за себе си. Кажете им: "На твоите години и аз бях като теб." Дори им разкажете някаква забавна история, свързана с вашата притеснителност. Изиграйте такива истории, използвайки кукли и плюшени играчки. Това дава сигурност на децата. Те си казват: "Щом и майка ми е била такава, значи с мен всичко е наред". И това ги отпуска и успокоява и те стават способни повече да отстояват и заявяват себе си.

2. Особено е обезсърчаващо да казвате на детето си: "Не искам да си и ти като мен. Аз бях такава - свита, затворена. Искам да показваш повече пробивност и общителност! А не като мен!!!..." Така все едно му казвате, че с майка му нещо не е наред. Че не бива да се обляга на нея, а по-скоро трябва да я отхвърли и да се спасява само. Това е изключително плашещо за детето. Не за друго, а защото то друга майка си няма!!! Майката и бащата са единствените единствени хора на света. (От всякакви хора в други роли може да имаме по повече.) Те хем са най-важните, хем не могат да се заменят и затова е важно да бъдат приети такива, какви са, а не да искаме те да бъдат някакви по-различни.

3. Вместо да ги притискате да общуват повече, да са по активни в социализацията си, по-добре ще им се отрази обратното: да им казвате нещо като: "Спокойно! На мен тези хора ми изглеждат добронамерени и безопасни. Но щом не ти се говори с тях, не е нужно да го правиш."

Изобщо принципът е следният: натискът засилва блокажите и съпротивите на човека. И обратно: когато му дадем позволение да бъде това, което е, той набира кураж и мотивация да се промени. "Приемам те и те харесвам такова, каквото си." Това е посланието, което мотивира детето да покаже най-добрия си потенциал.

Тук искам да ви дам интересен пример от ранната практика на Карл Уитъкър, един от колосите на системната семейна терапия. От книгата му "Среднощните бдения на семейния психотерапевт":

"Едно момче на десет години, изпратено при мен от учителката му с оплакване от поведението му, също ми даде важен урок. Когато се появи за първи път, то беше много ядосано и несговорчиво. Застана на прага, втренчено в празното пространство. Казах му: „Аз съм лекар, който лекува чувствата. Щом са те довели при мен, вероятно нещо не е наред с чувствата ти…“ Момчето не пожела да каже нито дума. Тогава моят произход от мълчаливия свят на Нова Англия ми дойде на помощ. Просто седях и прекарах остатъка от часа в размисъл. После му казах, че времето е изтекло и момчето си тръгна. Следващия път, след като го поздравих, просто си седяхме или той стоеше, а аз седях. Това продължи десет седмици. След втората седмица дори спрях да го поздравявам и просто отварях вратата, за да го пусна да влезе или да излезе.

И след десет седмици ненадейно по телефона ми се обади учителката му от училище:
– Извинете, вие ли лекувате Джо Зилх?
– Да – отговорих аз.
– Обаждам се, за да ви кажа, че се е променил много към по-добро. Джо вече не подпалва завесите, не бие другите деца, започна да се учи, престана да ми се плези… Как постигнахте всичко това?

Не ѝ отговорих. Това си остана моя професионална тайна, тъй като аз самият не знаех как го направих."

Сигурно и вие се питате, как Уитъкър го е направил?

Защо детето се променя толкова драстично, сякаш без терапевта да е свършил някаква работа? Промяната в това дете идва от едно от най-ценните преживявания за всяко дете: да стоиш в една стая с авторитетен възрастен човек и той да не иска от теб нищо. Да не те поучава, да не те заплашва, да не е назидателен, да не ти обяснява, че така, както си тръгнал, няма да стигнеш до нищо добро. С една дума, това дете е чувствало и с кожата си, че възрастният човек в тази стая го приема такова, каквото е. Поставени в такава ситуация децата, пък и възрастните, са склонни да дадат най-доброто от себе си.