За детския страх от умирането

Това е отговор на въпрос от участничка в БГ-Мамма, който съм развил като статия. Въпросът е във връзка с тревожността на дъщеря ѝ, ученичка в начален етап. Преди три години бащата на съпруга ѝ починал внезапно в съня си и когато му съобщават по телефона, той не успява да скрие мъката си. Оттогава детето се страхува да не им се случи нещо. Не може да заспи сама вечер. Влиза нощем в спалнята на родителите да провери дали са живи. Не пуска майка си да отиде до магазина… Веднъж останала да пренощува при нейна приятелка, но в полунощ, плачейки, поискала да се прибере вкъщи. Обяснила, че я е страх приятелката ѝ да не умре, докато спи, както е станало с дядо ѝ…. Ето какво написах на тази майка, от която получих и обратна връзка, че така много е помогнала на детето си.

Когато се страхува от смъртта – своята или на родителите – за детето е важно да говори с тях по тази тема по един спокоен начин. Няма нищо по-лечебно като подход. А накрая смятам да ви дам примери за това как биха могли да изглеждат едни такива разговори.

Много хора считат, че при подобна ситуация е добре да избягваме разговорите за смъртта, та детето да не се плаши. Това просто е невярно и тези хора всъщност по този начин проявяват собствения си страх.

И така: случило се е нещо голямо и разтърсващо на дъщеря ви: среща със смъртта на близък човек. И не само: среща със скръбта и чувството на безпомощност пред смъртта, което тя е видяла в баща си. А за децата да видят баща си безпомощен е твърде много.

Йордан Радичков има един разказ, в който описва как детето и бащата вървят през зимата към къщи. Изведнъж бащата се подхлъзва и пада в снега. Потъва в дълбока пряспа сняг и маха с ръце и крака в опита си да се измъкне. Тази гледка се оказва трудна за понасяне от детето: как така този огромен и силен баща, на когото то разчита, пада по гръб и лежи безпомощно на земята! Детето в разказа е смутено и потресено. Защото децата очакват от бащите си да са всесилни. Може да са лоши, дори да ги наказват и бият, но да са всесилни. В това отношение майките са по-пощадени от подобни свръхочаквания.

В тази трудна за семейството ви ситуация е добре да говорите с детето за това, което то чувства. И то да говорите с него, следвайки някои важни характеристики на такъв тип лечебни разговори. Имам предвид, че на първо място, е нужно да му предоставите пространство да се изкаже, да сподели най-съкровените си мисли и чувства. А това се постига, когато дъщеря ви реши да ви сподели какви са нейните плашещи мисли, от които не може да заспи, вие да ѝ казвате: "Да, разбирам!" и да я прегърнете. А не да ѝ казвате: "Не се притеснявай, това не е реално". Така тя би се чувствала отхвърлена и няма да иска да споделя. Разбира се, при нужда е добре да я заведете при професионалист, който ползва психотерапевтични инструменти. Или вие да си направите поне една сесия. Но сега – нека продължим нататък.

Детето ви се е свързало със страха от смъртта на родителите си. (И когато плаче посред нощ у приятелката си, че се страхува за нейната смърт, тя всъщност се страхува за вас.) Важно е да разбираме, че децата се страхуват повече от смъртта на родителите, отколкото от собствената си смърт.

Особено този страх се активира вечер преди заспиване. Така че първо ще ви дам идеи за справяне с нощния страх. Защото заспиването прилича на умиране, като се замислите. Още повече, че дядо ѝ е починал в съня си. Заспиването също е напускане на този свят и отиване някъде другаде. Ненапразно в гръцката митология богът на съня – Хипнос, е брат близнак на бога на смъртта Танатос. Те двамата са синове на Никта –- богинята на нощта.
Затова бих ви предложил да поговорите с нея за разликата между заспиването и умирането, например ето така:

Вие: „Прави ми впечатление, че ти особено много се страхуваш да не се случи нещо с мен през нощта, докато спя. И те усещам да влизаш в стаята и да ме проверяваш дали съм жива. Но все пак има разлика между това човек да заспи и да умре. Според теб каква е разликата?“

Тя: (Отговаря ви какво си мисли по въпроса, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах".)

Вие: „Добре, а каква е приликата? Може би тези двете неща си и приличат. Как мислиш?“

Тя: (Отговаря ви, най-вероятно, че и в двата случая ти не знаеш какво става около теб, но и разни други неща, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах".)

Вие: „То и аз също си мисля, че като заспиш, ти не можеш да виждаш какво се случва около теб и това си е доста страшно. Затова ти предлагам да направим нещо интересно по въпроса: да се опитаме да се сънуваме взаимно. Ти ще сънуваш мен и баща ти, а ние ще сънуваме теб. И после се стараем да си запомним сънищата, за да си ги разказваме. Така и през нощта ще бъдем заедно в нашите сънища и няма да има нищо страшно, че спим. Хайде да опитаме още тази нощ!“

С тази игра на сънуване деца на родители – мои клиенти, са преодолявали нощните си страхове, които при децата често са свързани с мисълта: „Къде изчезват мама и татко, когато не ги виждам?!“. Дори и да не успеят да сънуват родителите си, самата мисъл, че отиват в съня, за да ги сънуват, превръща заспиването в начин да си с мама и татко, а не те да са невидими за теб.

От голямо значение би било и да си говорите с нея за това какво става с хората след смъртта.
Да, това си е страшно, но такива разговори ще я разтоварят постепенно. И отново е добре, след като тя сподели мислите си, да ѝ кажете: "Да, разбрах", а не да спорите с нея.

Например:
– Според теб какво става с хората, когато умрат?
– Понякога си мисля, че душата им отива при Бог (или на небето).
– Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила същото.

Така я приобщавате към себе си и към други "много хора", за да не се чувства сама. Защото, както казва Аристотел, човекът е "обществено животно". За него няма нищо по-страшно от това, да се чувства сам.

Или:
– Чувала съм, че човек се превръща в звездичка.
– Да, много хора мислят така. И аз понякога съм си го мислила. Според теб как изглежда тази звездичка?
(Изчаквате отговора.) Колко ли планети се въртят около нея? (Изчаквате отговора.)

Или пък детето казва:
– Мисля, че човек изчезва и от него не остава нищо, след като умре. Превръща се в нищо и изчезва завинаги.
– Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила…

И понеже това последното в известен смисъл е най-плашещо, можете да отворите и още една тема, която дава повече широта на възприятието и повече спокойствие. А именно:

– Да, ти се страхуваш от това, че след края на живота си човек може би изчезва и става нищо. Но помисли си, къде е човек преди началото на живота си? Например къде си била ти, преди да се родиш? Да, ти си била вече жива в корема на мама 9 месеца. Но къде си била преди това? Къде е човек преди да бъде заченат?

Така се потапяме в мисълта, че накрая на живота отиваме в нищото, но преди началото му също сме били в нищото. Излиза, че това нищо не е съвсем нищо. Щом от него тръгваме и до него стигаме! Повярвайте ми, че тази главоблъсканица е доста успокояваща. Докато мисли за това нищо, от което произлиза, човек много по-спокойно може да заспи, отколкото ако си мисли за нищото в края.

Това е много добър начин на мислене.
Опитайте го и вие!