Майка беше в болницата 10 дни. От тях 8 дни ходих на място. Никакъв достъп до отделението или до медицински персонал. Звънях всеки ден в посочените часове - от 10 пъти вдигаха 4 и то разговора беше много набързо с оскъдна информация. Всъщност единият разговор беше в 22 часа, защото звънях на майка и тя говореше глупости ( настояваше да дойда да й дам нещо, като си мислеше, че си е у дома). В крайна сметка конакт осъществих с една санитарка, която носеше поръчаните неща от майка. Аз не обвинявам персонала, нека не се разбира погрешно, разбирам, че са натоварени ужасно много хората и изнемогват. Безкрайно съм благодарна за това, което направиха и правят за всички поверени им пациенти. Не знам как би могло да се оправи това информационно "затъмнение". Надянах се, че поне при изписването ще имам 2 минутна среща с лекар или друго оторизирано лице, но явно от тук нататък поема ЛЛ на база епикриза.
Всъщност, като се замисля, ние близките сме много тревожни и за това реагираме така, още повече като не е възможен достъп до болния. При 100 тежко болни хора, няма как всеки ден на 100 и кусур обаждания да се дава информация, няма капацитет за това.
Всъщност, като се замисля, ние близките сме много тревожни и за това реагираме така, още повече като не е възможен достъп до болния. При 100 тежко болни хора, няма как всеки ден на 100 и кусур обаждания да се дава информация, няма капацитет за това.
