Паническо разстройство - 43

Ужасни дни за мен. Вчера някак реших, че малко ми е просветнало то и времето по-приятно беше, но уви. Прах, чистих направо нормален ден и привечер дори направих разходка от 2-3 км, което си е супер за моментното ми състояние. Но вечерях зелен боб, много го обичам и се почнаха едни страшни болки, паник атаки и прилошаване. Странно - не повърнах. Разпилях се до към 12ч, натъпках се с клонарекс разбирай 0.5 вечерта но и през деня бях пила съвсем малко и съм се тръгшнала да спя. Ставах няколко пъти, но пак сън, много спах.
Току-що ме събуди телефона, някой ненормалник и затворих, но вече съм на крака.
Хем ме е яд, щото мразя чак така да спя, хем не знам може би е за добро. Аз съм деен човек и това успиване ми е кошмар също, но вече месеци наред съм в страхотно напрежение. Ставам много рано към 6ч, лягам си доста късно, уча с детето, което се оказа за толкова дълго време доста трудоемко и работя от къщи, по 1-2 часа ходя и до работа, когато имаше нещо спешно, имам и доста задачки вкъщи, щото живея в голяма къща и двор, мъжът ми се е активирал да сади в двора да се полива и като повечето мъже прехвърля част от нещата на мен. Аз му казвам не мога, нямам сили и за това, но той нещо не ми вярва. Вчера пак хем ме вижда как съм - едва се влача из къщи, пак беше измислил нещо, пак му казвам мило не мога, нищо не мога в момента изчакай да мине операцията да се посъвзема може и да стане.
Обаче, дори и да не мога и да откажа да направя нещо, то вътрешно ме яде. Все едно каква смотла съм едно нещо за деня не мога да свърша, знам че не е така, но просто ми излиза в ума и ме травмира яко.
Чух се и с колегата вечерта да му обясня за още нещо, дето ми звъняха и той почна да ме пита неща, дето му ги бях казала, не ги бил запомнил - ей тъпа работа. Вика ще се чуем. Викам няма да стане изключвам си телефона и ще го направя, то бива бива неорганизирани хора.
И всякакви по работа ми звъняха в петък, прехвърлям ги, обяснявам - зле съм, лежа. Е, не дебили! Пак ми тънтонят и ми говорят тяхното. Винаги е така, когато съм зле и друг път след абортите не ми вярват имах един случай един дойде у дома да ми оставил документите, пък ако питате мен да провери как съм щото аз му обясних че не е спешно и може след 2-3 седимци да ми ги даде, като се възстановя. Това някаква човешка злоба ли е, какво не знам, да се наслаждават да ме видят такава - даже понякога не мога да сляза да им отворя.
А може би щото ми е зле така става виждам го някак различно.
Вчера един идва пак да му дам книжата. Искаше в понеделник да се видим - аз викам Не, в петък. Той бил на лекар в петък да му видели ръката, че нещо го наболявала. И дойде вкъщи в събота и няма оттърване. Направо го изгоних. Да сме си говорели, да ходим на кафе там да ми обяснил, а драмата съм му я слушала 100 пъти то едно и също. Егати дебила, аз едва слизам от етажа до двора - той кафе да пием. Тия хора са не знам малоумни.
Даже се сещам преди години една баба докато бях болнични с дъщеря ми, която се съсипваше да боледува дойде да ми държи сметка че съм я излъгала че съм болнични а ме видяла с детето. Тъпанарка, нали го водя на лекар, купувам лекарства, по снимки и къде ли не - тя какво мисли. Казах й да напусне и повече да не се връща на работата ми и да ме тормози. като няма доверия в мен, какво ми идва и сметка да ми държи. И не се върна, за мое щастие.
Та ,изключвам телефона и край. Няма оправия с тия хора. Ами близките дано спрат да ме тормозят щото трябва и тях да гоня, а кой ще помага за децата и те ме ангажират с какво ли не. Майка ми оня ден за някакви чаршафи, да си поръчам. Викам ти луда ли си? Туй сега ли е най-важното, да ходя да избирам или да поръчвам он-лайн. Едва се влача, все едно един чашаф няма у дома. Знам, че много хора са сами в такива ситуации и е много по-трудно, затова не е хубаво да се оплаквам, но не издържах.
Да си пия хаповете, да лежа и да изключа телефона - друг начин май няма. И дано утре ми излезе датата, не че ще ми олекне много но поне ще знам кога е.