Какви са отношенията с майките ви?

Моя позната има 2 дъщери, едната за съжаление почина млада на около 30. Починалата дъщеря беше видимо любимка на майка й, всичко се въртеше около нея. След смъртта на дъщерята, може би минаха няколко години, майката се обърна към другата си дъщеря и каза, че по-добре тя да беше умряла. Отношението винаги й е било такова към тази дъщеря. Сега, когато майката е на легло, търси единствената й останала дъщеря да я гледа. Тя дори направи много, даде й някой лев да се оправя...

Харизматик, ти си имала двама родители, които са такива само на заглавие. Реално са били двама насилници. Една от фундаменталните задачи на родителя е да пази детето - включително и от другия родител, ако, не дай си Боже, се налага. Затова и тук из темите при намек дори за физическо насилие съветът винаги е : взимай си детето и бягай надалеч.
В целия ти разказ баща ти се появява само тук - защо? Къде е сега и къде е бил през цялото това време? Имали ли сте с брат ти поне един човек в семейството, който да проявява адекватни грижи към вас?
С брат ти сте имали силите да преодолеете една от най-страшните житейски ситуации - когато заплахата идва от най-близките и чака вкъщи. Сега нямате връзка родител - дете, но реално такава е нямало и в детството, връзката е била на насилници и жертви и за щастие това вече не е част от настоящето и бъдещето ви.

Дали мисля, че всички майки обичат децата си - не. Същото мисля и за бащите. И за бабите, и за дядовците итн. Понякога е една цялостна неспособност за обич в здравия и вид и проявления, друг път е нарушена или въобще неслучила се връзка с конкретното дете. Също не винаги има обич между братя и сестри. Дори да не отсъстват чувства, неравното им поделяне също е факт, който е наивно да се отрича.

Опитите да се приравняват отделни човешки съдби са нелепи и не помагат на никого.

Има разлика между тях и авторката на темата, която иска на всяка цена всички коментиращи да са съгласни с нея и с оценката на майка й. Докато тези, които казаха как са били насилвани, са намерили своя начин да отработят тази травма, да я преодолеят и да живеят с нея. А Щастливата сякаш не иска да е щастлива, а майка й на всяка цена да е заклеймена и тогава ще е доволна. Но нещата не винаги са черно бели. И понякога е достатъчно, че си минал този период когато си бил зависим от човека, който те е наранявал и си викаш, че оттук нататък зависиш само от теб и е както си го направиш. Та затова сигурно някои коментираха, че е странно след 20 години да се търси сметка и да се раздава правосъдие. Защото така авторката и тя става като майка си малко или много.

Знаеш ли, минава се и през такъв етап. Неизбежно е. Трябва да мине повечко време за преработването. Важно е само да не се зацикли върху този етап. Но Щастливка е още доста млада и ще си извърви пътя. Няма нужда да я форсираме.

И на мене ми натякваха, и от мене изискваха о това минава в графа културни особености, вкус на времето или особености на характерите на дадени родители. Обиждането - то е в ушите на обидения, трудно е да се прецени кое е обида, кое комплимент и кое констатация. Да са те били и блъскали е физически тормоз. Физически тормоз, който допреди няколко десетилетия не само не беше неказуем в повечето държави, ами и беше напълно законен в учебните заведения на Англия, примерно.

Аз не прочетох да си бита или блъскана. Примерите, които даде с липсата на майка ти като ти дошла първата менструация, идването и с любовника като била вече вдовица не са изобщо съпоставими с преживяното от Бабри и особено Харизматик.

Ами не, не дължиш благодарност по принцип, а не я и чувстваш. Сама си си вменила някаква потребност да получаваш одобрение - от майка ти, от мъжа ти и семейството му, от самата себе си. Искаш да имаш майката, която искаш да имаш. Не става.

Не си избираме родителите, но избираме какви отношения да поддържаме с тях след пълнолетие. Ти едвам траеш майка ти и действията и, но упорито продължаваш редовен и чест контакт с нея, включая физически. Не успяваш да сложиш граници. Когато децата са малки, границите се определят от родителите. След пълнолетие всеки слага своите.

Максималното, което може да направиш е да клъцнеш контакт, както е направила Бабри. Нищо повече. Защо не го правиш? Кое те спира?

Изключитено груб и осъдителен тон, който вменява чувство за вина. Родителите не са свещени крави и не им дължим обожание и липса на критика. Аз, като родител, не бих искала такова отношение към себе си също. Да си родител е естествено нещо, не е супер сила и не би трябвало да е изискващо и затормозяващо към децата, за да ги "гледат" на старини. Всеки си има живот. Трябва да има граници.

Всъщност точно заради подобни персони, които си позволяват да плямпат с апломб, без да вкарват поне минимална мисъл (за емпатия дори не отварям дума), голяма част от децата, жертви на тормоз остават нечути. Нещо повече, те растат с усещането, че това, което им се случва, е нормално и едва ли не те самите са виновни. Когато майка ми ми обръсна главата до кожа, аз бях все едно невидима. Никой нищо не ѝ каза, все едно че не беше направила нищо.
Подобно отношение е като съвета към жените, жертви на насилие от мъжете си - мълчи, че излагаш семейната чест. И те мълчат и дори се чувстват виновни, че са предизвикали насилниците си.

Абсолютно е така.., нещо ме спира да прекратя всякакъв контакт с нея, нещо ме спира да я захвърля като куче и да кажа "Оправяй се и не ме търси"..., и това нещо е..онова човешкото.

Както вече споменах, има много неща и примери, които няма как да споделя тук, защото ще отнеме няколко страници..

В моето детство това да изядеш няколко шамара си беше абсолютно нормално. Мислите, че всичко е било розово с моята майка. Не, не е било. Особено аз като по-голяма винаги обирах всичко, включителни и бой.
Имаше период, когато бях между 10-12 години, в които майка ми получаваше някакви панически атаки. Това съвпадна със смъртта на нейната майка и така. Тогава тя не само викаше по нас като луда, но и ме потупваше с точилката и обратното на метлата за всякакви глупости. Един път съседката дойде да пита какво става, защото такъв бой ми тръшна с точилката, че се бях завряла под масата.
В редките случаи, в които ми е помагала за домашните, тя винаги ми казваше: Тъпа си, само 3-ки и 4-ки носиш, какво искаш да стане от теб, чистачка по улиците ли, добре, аз няма да се занимавам с теб, оправяй се. Била съм 5 клас примерно... Тогава се амбицирах страшно много, за да ѝ докажа, че не съм тъпа и до 12 клас завършвах само с отличие, а тя се хвалеше пред хората: "Ето видяхте ли, има смисъл от шамарите..." и сега не спира да казва на някакви семейни сбирки: "Тя колко бой е изяла като малка, затова стана човек".

Завършването на университет не е само плащане на семестър и квартира, защото знаем много примери, в които родителите си хвърлят парите, а децата едва завършват.
Живяла съм с минимална издръжка, 80 лв. на седмица и покриване на разходите първите две години, както казах след това започнах работа и покривах седмичните си разходи за храна.
Завърших защото учих и защото бях упорти, а не защото някои ми е плащаш тока и водата. На мнение съм, че когато си упорит и мотивиран, ще работиш на 2 места и пак ще успееш да завършиш. И примери има много.

Кое му е грубото и осъдителното? А на чия съвест да е отношението към  собствените родители? Хората могат да приказват всичко, но всеки в един момент говори със съвестта си според собствения си морален компас. За отношението ми към моите родители единствено аз отговарям. Те са такива, каквито са. Не мога да ги променя, но мога да ги разбера. Колелото се превърта и за неща, които са ми изглеждали несправедливи от детския ми акъл, сега са напълно логични и са били прави. За други неща не са били прави, но поне разбирам мотивите им като родители.

Не мисля, че е заради това, защото човешко е да се държиш човешки с такъв, който е бил човек с теб. По-скоро е търсене на някакъв реванш, на признание от майката, което всъщност няма да получиш, щом досега не си получила, на някаква зависимост от насилника. Човешко щеше да е, ако не тлееше болка и всичко е преодоляно и минало-заминало. Тогава с жест на благородство би казала: Хайде, тя не се погрижи за мен, беше жестока и лоша майка, но аз няма да постъпя така с нея. Но при условие, че ти таиш огорчение, търсиш нещо добро, за което да се захванеш в миналото и т.н, не мисля, че ще се получи добре за теб. Защото за майка ти би означавало тя да си каже, че е права, а за теб - да й доказваш, че не е. И така до безкрай. Помисли върху това. Потърси специализирана помощ. Хората във форума ще ти кажем нещата от наша гледна точка, но не е задължително да са валидни за теб. Ти трябва да си в мир със себе си, а не да съответстваш на нещата, с които ние сме ок.

Тонът Ви е точно такъв, не само аз реагирах на него, едностранно гледате на нещата и липсва всякаква емпатия към автора, който разпънахте на кръст тук, за мен това минава границите. Съвестта няма нищо общо. Това са отношения и ако са счупени, са виновни и двете страни и, съответно, и  двете страни трябва да си дадат сметка за това. Не става с осъждане, ти не ми се обаждаш, дължиш ми всичко и пр. При такива коментари, аз лично намалявам значително контакта. За мен това решение е ок, защото ми пази психиката и ме прави по-пълноценна в общуването  със семейството ми, например. Ако родителите имат проблем с това отдалечаване, то това е техен проблем, който трябва да решат те самите за себе си и да си дадат сметка защо се е получило така. Не е от неблагодарност на детето, както се мисли в общия случай.

Не е само това, но без това хич няма завършване Без това момичето започваше да си търси работа в деня след завършване на гимназията, защото дори кандидатстудентските изпити струват пари. И имаше късмет да започне като продавачка или сервитьорка, а не в някой цех. Имах такава позната - беше отличничката на нейния клас, знам какво става и какво не става без пари. Вероятно и ти си имала познати от бедни семейства и можеш да направиш сравнение колко от тях са успели да се подготвят за кандидатстване, да кандидатстват, са следват и да се издържат, а накрая и да завършат без помощ.
Никой не омаловажава твоите способности и усилия, но те не са достатъчни за завършване на добра специалност в добър университет. Те са ти дали база, ти си я надградила и това е чудесно.

Да, боят беше социално приемлив и във форума все още е такъв. Не само в семейството, а и в училище - спомням си няколко случая, в които учителки бият момчета в час, вече не помня по какви причини. Тогава беше така, да се надяваме, че нашите деца ще живеят в общество с различни възприятия за добро и лошо.

А това, което те спира да я отрежеш, са твоите очаквания.

Чета коментарите от както се завихри тази дискусия, с много неща съм съгласна и от 2та лагера, но като цяло някакси прекалено много съд ми идва за майката на авторката. Разбирам защо Щастливка не е  окей със ситуацията, не е приятна със сигурност в нейната реалност, но не разбирам какви са й очакванията спрямо майка й и защо. Ок, жената си има трески, не е перфектна, наранила я е, когато е отишла да работи в Гърция, драма е било за тийн момиче, има логика, има смисъл, нормално е да се чувства по този начин, неоспоримо е. Но тук се стигна до обсъждане на сексуалния й живот, какво говорила, какво не говорила, що не била като свекървата и прочие , което за мен е прекалено и измества темата.  Та ще си кажа моите 5 стотинки:
1) Тук говорим за жена, която е на възраст и освен това с дегенеративно, нелечимо заболяване, която е вдовица и с големи деца. Сексуалният й живот няма никакво значение. Ако иска да спи с цял свят сега, нека. Няма да става по-здрава, нито по-млада. Тва не е работа на Щастливка
2) Мисля,че авторката има определени очаквания за начина на изразяване,държание и думи на майка й, което е нелогично. Както тя не иска майка й да очаква неща от нея и да изисква, така не бива и тя да го прави. Нито родителите ни са по нашия калъп, нито ние по техния. Аз си имам дядо, който никога не е изразявал ясно чувства,не е такъв човек просто, както и майка, която замаскира чувства и също не я бива да ги изразява пряко. Имат си техни начини, които може да не съвпадат с моите нужди напълно, но в крайна сметка сме различни хора и като зрели такива,е редно да го осъзнаем, не може всичко да е както ние го искаме.
3) Какво значи срам я е от мъжа й? Те са женени, това е най-близкият й човек в целия свят, как я е срам да му каже/покаже някакви поведения на майка й? От какво я е срам? От действията на зрял човек? Майка й не е убила, крала, не проституира или квот и да е, че да има пък толкоз от какво да се срамува, особено пред човекът,който й е най-близък и също е зрял. Тва със срама беше актуално като сме тийнове, мама да не ни изложи пред приятелите.
4) Какво е това възхваляване на бащата алкохолик, който е прехвърлил домашните задължения на дъщерите, харчил е парите от работата на майката и накрая се е самоубил? По начина ,по който аз го чета - Щастливка малко или много е "промита" от бащата (може и да не е пряко,а просто от това,което е виждала и чувала от него). За мен този човек е действал доста егоистично и е бил в даден момент безотговорен към децата си ,когато са имали нужда и от него все пак.
5) Семейство не си избираме, квот е - такова. Ако не ни харесва, не можем да разберем хората, токсични са и прочие - късаме контакти с тях. Ако не искаме да късаме контакти с тях - еми ,опитваме се да ги разберем, доколкото можем, говорим, пък което не разбираме, не ни кефи, но не можем да го променим - го игнорираме. Разбирам, че квот пиша, не е лесно за правене, но в крайна сметка вс останало е просто мрънкане и тросване,че нещата не са по нашето, но те никога няма да бъдат. Просто хората са различни. Нейната майка е такава. Има си някво вътрешно усещане,че е направила саможертва и иска благодарност. В нейната собствена реалност това са фактите. Щерката пък е на обратното, еми тук няма някаква обща почва. Има 2 различни усещания у хората. Или почват да си игнорират драмите 1 друга, или спират да си комуникират. Второто по-скоро не бих го предприела аз, ако бях в тази ситуация, щото крива,не крива - майката си е майка. С тоя МС рано или късно ще го позакъса и в един момент авторката ще разбере какво е да нямаш майка в истинския смисъл на думата. Щото майка й физически не е била там някви години, но за да се бъхти и праща пари  - еми мислила си ги е тези деца. Показала е няква грижа, не ги е заебала на произвола. Дали няма да съжалява, като дойде онзи момент, за решенията си? Кой знае. То е лесно да каже човек "прекратявай комуникация" и какво става,когато майка й си отиде завинаги. Както и да е, просто прекалено мн крайности и обявинения спрямо болна жена, които не ми допадат, особено когато са подкрепени само и единствено от личните усещания на авторката, която отказва да приеме, че майка й не е с характер, който може да срещне нуждите й. Уви, на нея се е паднала,а не на свекървата, която повече  й пасва като поведение явно. Разбирам защо Щастливка се чувства наранена, но тук от вс,което написа тя, си вадя изводите,че проблемите не са само у майка й, но и в нея, затова крайното осъждане на майката не е нещо,което подкрепям

Щастливка, и след точилките и шамарите ти съжаляваш, че майка ти се изнесла в Гърция? Това сериозно ли? Явно толкова те е тормозила физически и психологически, че се е отразило негативно на успеха ти в училище, който се е подобрил като заминала. Ами присъствието и ти е действало зле. Толкова зле, че си скрила случките с точилката и шамарите някъде в изтормозения ти мозък и вадиш в анонимен форум случките с любовника.  Трябва да отработиш всичко, абсолютно всичко, от ранно детство до сега. Корените на злото във вашите отношения не е заминаването и (както и предполагах), а взаимоотношеноята ви когато си била много малка.  

Ти не общуваш с нея за да се отнасяш "човешки". В човещината има и мисъл, анализ, късане на отношения. Няма как да се отнесе човешки с друг човек ако не се отнасяш човешки със самата себе си.

Късането на контакт не е нечовешко, напротив, особено когато прекратява нечии страдания и конфликт. Нечовешко е в твоята глава, по някаква причина.

Трябва да премелиш цялата ви връзка, да я преживяш, известно време и да успееш да сложиш граници ако смъртта не ги сложи вместо тебе.

Това, което правиш за майка ти са пак културни особености, времена, очаквания и твои разбирания за човещина.

Никой копче няма да ви каже ако със сестра ти осигурите личен асистент и малко помощ с домакинството когато майка ти достигне до етап, в който и е нужна, но спрете да я търсите, изслушвате, да и разказвате житиетата си и да я посещавате. Трябва да ограничите всичко до абсолютния, животоспасяващ минимум  от който се нуждае.

И за друго се сетих - притесняваш се какво ще правите като зазлее. Ако много зазлее, тя ще завърши живота си в болница, дихателен център или хоспис и едва ли ще се нуждае от вашата физическа грижа.

Не живееш в България. С право се притеснява какво ще прави като зазлее.