Какви са отношенията с майките ви?

Аз започнах темата и хем ми се иска да споделя повече за това, което ми тежи с моята майка, хем някак си не ми е много комфортно.
Мисля, че тя е виновна за много неща в поведението си, защото до края на живота на нейната майка я обвиняваше за много неща и после ги повтаряше 1:1 в поведението си. Същевременно вярвам в теорията за семейните констелации и вярвам, че има неща в морфичното поле на рода и в крайна сметка не е само майка ми отговорна за всичко....
Сега ще кажете, човек трябва да се стегне, всичко зависи от него.
Ами не е точно така.
По-точно, вярвам, че има начин за промяна, но той не е никак лесен, изисква работа с подсъзнанието и не става със "стягане" и воля.
Например, яд ме е на майка ми, защото ме убеди да уча специалност, която не исках. След години си призна, че "лекичко ме е побутнала". Аз исках други специалности, но тя искаше да се гордее с мен, че съм завършила точно това и да се хвали пред хората, както майката на Щастливка. Завърших го трудно и съм посредствена в това. Ще кажете: "Смени си работата". Само че не знам какво искам да правя и не съм блестяща в нищо.
Аз ли съм си виновна, че отвътре не ми идва никакъв талант, че нямам енергия, че лесно се изморявам... точно това не става със стягане и воля....само давам пример.
През годините ме критикуваше неспирно, открито и язвително. Например, като бях във втори клас ме бяха взели в хора и тя възкликна: "Как е възможно да са те взели в хора, ти пееш фалшиво?". Типично по детски се ядосах и почнах да викам, че не е вярно, а тя продължаваше упорито да повтаря, че разбира се, че е вярно, просто пея фалшиво.
Кажете ми сега това нормална реакция на зряла жена ли е? Вероятно съм пяла фалшиво, но нужно ли да ми го казва по този груб и директен начин? Каква е била ползата от това, след като учителката по музика ме беше взела в хора?Може би е трябвало на 9 г. да съм достатъчно благодарна, че да не ми направи впечатление  това, понеже ме гледа и ме храни?
Интересното е обаче, че винаги, когато й припомня този случай или други подобни, тя на мига изпада в истерия, очите й се насълзяват и казва: 1. Че съм изключително злопаметна. 2. Че не е вярно.
Сега по-милостивите от вас ще кажат, че не е хубаво да тормозя майка ми и че случката с пеенето е напълно незначителна.
Но аз имам право да има обяснение за това неадекватно поведение. След като тя ме разстройваше години наред с подобни реплики, защо аз трябва да я щадя?

Защото сте по-добра от нея и не искате да падате на нейното ниво, което твърдите, че не Ви харесва и не е окей?

Това означава ли, че единствено искаш майка ти да си признае, че е постъпила лошо и да ти се извини? Ако е така, можеш да й го кажеш. Ако тя не желае или не може да разбере, че е сгрешила, нищо нататък не можеш да направиш, за да си промени мнението - тя вярва в това, което мисли и ще си остане така. Може някой ден и да го признае, може и да продължава да смята, че е постъпила правилно. За себе си тя има своята истина, а дори да я принудиш, едва ли ще ти донесе морално удовлетворение.  Не си длъжна да я щадиш - как да постъпиш с майка си, дали да й "натриеш носа" по някакъв свой начин, дали да оставиш нещата така, както са или нещо друго - това е изцяло в твоята власт. Решението е твое. Постъпката е избор - в нея сме целите, каквито сме. Да, нещата са на вътрешна борба със себе си накрая.  И не е работа с подсъзнанието, а със съзнанието. Но и такава позиция е доста изгодна - ако на човек не му се получава нещо, не знае какъв път да поеме, винаги има с кого и какво да обвини.  Решението е кое му е по-важно - да продължи по стария начин или въпреки стария начин да опита да на си намери пътя. Да, трудно е, може да се получи, може и да не се получи, но ако не направи първата стъпка няма как да знае.

Боже, ако почна за нашите колко са ме спирали и мачкали. Музикант къща не храни, художник къща не храни, писател не става, биологията е загубена работа и не помня още какво. Имахме 2-3 разговора с майка ми, когато си е признала грешките. Аз пък съм й простила и си продължих напред, даже с нейна помощ. 2017 ми даде пари да си доуча, това което искам.

Въобще никога не е късно да правиш това, което искаш и да се освободиш от миналото.

Извинявай, но не мисля, че можеш да ми бъдеш полезна, четейки мненията ти досега и с това затвърждаваш.

Не  било работа с подсъзнанието, а със съзнанието. Или нямаш представа за какво говориш, или изобщо не си ме разбрала. Въпреки обучението ти в тази сфера (не знам какво е) може би не знаеш, че подсъзнанието е 30 000 пъти по-мощно от съзнанието. Въобще някои неща не стават просто така - решавам и го правя. Това не значи, че не могат да станат, но не и по начина, по който явно ти мислиш. Решавам да стана да пия вода - да, става.
Решавам да простоя на майка ми - не става  изведнъж и еднократно.
Не че има смисъл да говоря.
 "Но и такава позиция е доста изгодна - ако на човек не му се получава нещо, не знае какъв път да поеме, винаги има с кого и какво да обвини." - не мислиш, че при такива случаи родителите все пак имат някакъв пръст в това? Твоята теза отива натам, че родителите обикновено правят всичко както трябва, но децата независимо от това са просто са си калпави и се провалят. Сякаш човек е длъжен сам да се създаде от нищото -  защо не поговорим все пак какво е добре и какво не е добре да прави един родител, ако иска детето му да е успешно?
При такива случаи явно според теб човек сам си е виновен - би ли споделила какво точно трябва да се направи, за да намери човек мисията в живота си и да бъде талантлив в някаква дейност? Явно имаш готови, лесно приложими отговори за всичко.
Това, което искам е, майка ми да ми даде логично обяснение за нелепите си постъпки, но с нея просто не може да се разговаря. Тя много явно сипе критики върху хората, но като започна да говоря за нейните недостатъци започва да крещи и плаче. Това ме изнервя страшно. Значи тя има право да обижда и критикува, но нея няма право никой да я закача?

Да, съгласна съм, че е така, ако човек знае какво иска, което при мен не е точно така. Въобще има по-сложни случаи, които не се оправят с еднократни съвети от форум, не че се правя на итнересна, но е така.

Няма логика. Трябва да го разбереш и простиш. Моята майка се е оженила на 23, млада и глупава. Семейството, в което е попаднала е било ужасно и оттам нататък тя не е знаела какво да прави. Или да се държи лошо с нас, или да ни изпрати надалеч. Общо взето, това беше детството ми. Аз съм я разбрала и простила.

aniani190, да успееш да разбереш и простиш на един човек, който те е тормозил е сложен и дълъг процес.
При мен помага професионалната помощ.

Някакси успях да погледна на майка ми от страна на нейните слабости. Тя също е била много мачкана. Баба ми беше страшно властен човек. Не изпускаше контрола и за секунда... Нейният живот също е бил тежък, със злобна и ужасна свекърва... Която пък от своя страна е останала без баща на 40 дни...

И така назад във времето тези травми и взаимовръзки се припокриват, преплитат, подреждат... Аз нося гените на тези жени, както и товар от техния живот, от техните травми.. но вече съм възрастна.
И когато успееш да видиш прикритите слабости на един човек, които се проявяват с агресия, гадно и язвително отношение, безсилието, което струи от ядосана плачеща жена... Тогава виждаш колко и те са счупени.

Мен много ме дразни, в редките случаи в които се виждам с майка ми, как ѝ е приоритет да ми "сготви нещо специално", според нейните представи. Ама аз съм голям човек и си готвя каквото ми се яде...
Но за нея, това е единственият ѝ път към близките ѝ хора. С малкият ми природен брат пак така процедира. Той е на 20, за Бога! Единствениата им комунникация в деня се свежда до :"Какво ще ядеш?"... А живеят в 40м²...
Тя просто не може по друг начин да покаже нещо позитивно.
Виж, в плюенето на другите е куриоз! Такъв талант е да лицемерничи, че чак се плаша...

Не съм длъжна да я разбирам и да ѝ прощавам, и ядосаното 9-10 годишно момиченце, което още живее в мен - наранено и изоставено, ангажирано в ролята на партньор на една слаба и наранена жена, много мрънка и се тръшка на всичко това. Но майката, която съм в момента; жената и партньорката, която съм; човекът, който съм - вижда, разбира и успява все по-меко да комуникира с тормозителката си ....
Успява да ѝ постави граница, която не се прекрачва.

Пример:
На моят РД, тази година, ми се обажада да честити. Аз обаче не съм спала цяла нощ, заради 40°С температура на малкият ми син. Приемам пожеланията, благодаря и отговорям на въпросите защо съм угрижена и тъжна...
На средата на отговорът ми към нея, почна да ми плямпа колко я дразни колежката....
Просто затворих телефона.
И дори стандартното чувство за вина, което изпитвам при такива ситуации, отшумя сравнително бързо...

Преди 3 години, щях цяла седмица да отровя живота на ММ и децата, преживявайки тази липса на емпатия... Сега мога "да си го преместя в другия крачол" и след 2 дни на я питам как е, или да си бъбрим глупости за колежката...

И така...

Друг проблем: Аз например не съм човек със силна аура, така да го кажем. Нямам влияние върху хората, не съм авторитет, хората не ме слушат и не искат да правят това, за което ги моля. Не се държа прекалено меко, нито прекалено грубо - просто нямам това излъчване, с което да влияя на хората, думите ми и молбите ми обикновено отиват като глас в пустиня.
Може би за това съм си виновна аз? Може би трябва просто да се стегна? Може би трябва просто да си кажа как искам да бъде и то ще стане?
Сигурно няма нищо общо с това как съм отгледана, как постоянно ми е изтъквано какво друго по-важно има да се прави сега, заради което моите желания и нужди трябва да останат на заден план, че съм дете и ме издържат и за това нямам право на глас и на мнение?
Според хора като Андариел излиза, че какво се е случавало в детството няма никакво значение, нямаме право да искаме нищо от родителите си. Просто трябва да се хванем в ръце и сами да се оправим - и ако не можем, значи проблема си е в нас. Интересно, защо не можем да се размножаваме чрез клониране, явно родители не са ни нужни, човек може и трябва съвсем сам да се оправя.

Има общо. Ти не си научена да слагаш себе си и своите желания на първо място. Поради това ти е трудно и взимането на кардинални решения за живота ти. Препоръчвам работа с психолог.

Търся някой, който работи с подсъзнанието, нещо като хипноза. Ходила съм на психотерапия, при мен не мисля, че работи. Разбирам ги нещата на теория, но не мога да ги приложа. Както всички хора знаят, че не е хубаво да се пуши, да се прекалява със сладко и т.н., но не могат да спрат да го правят.

За това, ако някой познава терпевт от такъв тип, моля да сподели координатите му.

Точно така е. В този смисъл цикленето цял живот "за всичките ми неуспехи е виновна майка ми" е и избор.

И още нещо - много хора разбират психологът\психоаналитик\психиатър\каквото там са избрали като рефер, който трябва да им каже, че са прави. Съответно преживяват и това разочарование.

Ми не, не е така. Но няма как да ти го обясня, защото както казах, всеки тръгва според предварителната си нагласа.
Едно е избор да циклиш, друго е да правиш опити и те да се неуспешни и някой да ти намила, че сам си си виновен, защото видиш ли трябва да можеш сам да се оправиш.
Щом си на мнение, че истината е, че човек трябва да се хване в ръце и да се оправи, би ли споделила моля стъпка по стъпка конкретно, как да се оправя аз?

Точно така - един тръгва с предварителната нагласа, че отговорността е извън него, друг - с друга нагласа. Затова резултатите са различни.


Точно този труд не бих си направила.

Но бих повторила - не гледай на психолога или каквото там избереш, като на рефер, - и то го повтарям повече заради Щастливка, която ми се струва по-склонна да допусне варианта да изпита дискомфорт при евентуална терапия.

Aniani190, аз те разбирам отлично и съм съгласна, че не е толкова лесно да се вземеш в ръце и да се освободиш от тези травми. Но трябва да намериш начин да ги преработиш, за да не определят те живота ти и начина, по който се чувстваш. Да, зная как звучи. Понякога стигаш до точката на пречупване. Но помисли, искаш ли да живееш с тази отрова вътре в теб?  Аз самата не съм сигурна, че бих се справила без подкрепата на първия ми мъж и на мъжа, с когото съм сега. Сегашният ми мъж има едно много просто правило, което и аз се опитвам да следвам - да не позволявам да ме дефинират другите хора.

aniani190, не видях грубост нито в поста на EmmaT, нито в цитирания пост на Andariel.
Мисля, че ако наистина искаш някаква промяна, трябва да положиш усилия, а не да се оправдаваш с това какво е в подсъзнанието ти. Първата стъпка е ти да искаш да е различно. Затова Andariel е права, че това е избор. След това трябва да се опиташ да разбереш кое е това, което те гнети и дали си заслужава и защо те гнети. И какво искаш да постигнеш. Като търсиш причинно-следствени връзки и мислиш, може лесно да достигнеш до някакви заключения. Но с помощта на добър психолог е по-добре. Добрият психолог не влиза в подсъзнанието, а те кара ти да "влизаш" и ти сам да взимаш решения и да действаш. Не очаквай психолога да ти даде решение и да ти каже какво е правилното.
А това, че хората не ти отговаряли на молбите и не те зачитали -  също може да се промени. Променяш подхода и виждаш как работи този нов подход. Но доколкото разбирам, става въпрос за отношения с близки хора. Те са като огледало - каквото им покажеш, това показват и те. Ако те не те зачитат, ти зачиташ ли ги и уважаваш ли ги? Ти себе си зачиташ ли? Такива разни неща за размисъл ми идват на ума.
Аз самата съм минавала по този път с положителен резулатат.