Какви са отношенията с майките ви?

И в мен го има чувството за малоценност. Доста ме критикуваше като малка. Все си мислех, че съм грозна и дебела като дете. Пък сега като погледна някоя снимка от тийн годините си, чак не вярвам, че съм била толкова сляпа. Но и при нас го има това, че тя все е била слабичка, добре сложена, и аз гледайки нея се чувствах като плашило.
За оценките - не ме е тормозила, но като се приберях с 5ца, следваше едно много неприятно:"Е, защо 5, бе майче..!?!"
Поне рано ме остави намира и не ми се е бъркала за важните избори в живота ми. Нито за какво и как да уча, нито с кого и как живея... Пу-пу...

Като си създадох семейството, някакаси все прави разни глупости... И двамата с половинката ми сме си малко особени, доста сме различни от нея и тя някакси напук прави неща...
Примерно, рови ми в шкафовете - и като питам защо - да видела къде какво има; в бельото ми рови.... Винаги като дойде вкъщи чупи нещо, уж случайно...

Като взехме решение за второто ни детенце не получих никаква подкрепа от нея! Разказа ми колко съм некадърна да гледам 2 деца. Постоянно ми обяснява колко е трудно. Само, че незнам от къде знае, щото никога не го е правила...
Имам чувството, че подсъзнателно се опитва да посее конфликти между мен и семейството ми.
Ограничила съм контактите до минимум и треперя за момента, когато ще ѝ дойде на ума, че трябва да се грижа за нея... Много се надявам да не се налага, защото не бих го понесла, а пък ще ме гризе много вина, ако имам възможност и не го направя.... защото така ме е възпитала, да може да ми натиска копчетата, когато ѝ е удобно..

И моята все това повтаря кой щял да я гледа един ден. Вече ми писна да й обяснявам, че не е инвалид, за да я гледам. И баща ми е с нея, да се оправят. Тя един ден не е гледала майка си, бабата е над 80. Все злослови за нея, че била лоша, а не се усеща, че тя е същата. За себе си има друго мнение.
Вчера ходихме у тях и пак едно и също. Не се чувствам добре в нейно присъствие. Заяжда се с баща ми за всяко нещо, на брат ми мрънка, на детето мрънка. Пак се държи егоистично. Сега е в критическата и стана по-зле. Не мога да я понасям.

Майка ми не ме е оставяла като дете без легло, без храна или грижа. Говори си с мен и сега , понякога и по цял час по телефона , но за съжаление двете сме много различни. Аз имам ,като цяло,  нейните основни виждания за добро и лошо , справедливо , несправедливо ( все пак тя ме е възпитавала ) , но до там.
Просто животът и опитът на двете ни е толкова различен , че мненията ни сякаш няма как да се доближат. В последно време често ми показва колко недоволна е от начина ми на живот. Не се карам с нея. Усещам в себе си дълг да се държа с уважение. Могла е да не се занимава с мен , а да ме захвърли като дете , както толкова хора правят с децата си.  Не го е направила.  Но знам , че тя не изпитва гордост от детето си и е разочарована. Не е хич радващо да знаеш такова нещо.

Те майките ни са недоволни и неудовлетворени от себе си, затова се държат така и с нас. И майка ми я държи цял живот отношението на майка й. Не й е минало. И тя се държи така с мен.
    Тя има още две сестри. Те са коренно различни от нея. Докато моята е егоист и първо гледа себе си, другите се раздават за децата си. Съответно и децата им се отблагодаряват. А моята дава нещо, защото така е редно и после чака нещо в замяна. Не трябва да е така. Аз поне не мисля, че ще се държа така с детето ми. Нито мисля да му досаждам, нито да му натяквам нещо или да му мрънкам да ме гледа.
    Майка ми се усеща, че не я искам и се сравнява с тях, как се разбирали с дъщерите си. При един такъв разговор й казах, че ние не сме близки като тях и нашите отношения не са такива. Да си знае. Тя си има друга представа за нещата. Мисли си, че като се опитвам да се държа добре с нея и да я търпя всичко е наред. А тя постоянно се заяжда за нещо и подхвърля злобни коментари и не се усеща как ме дразни и наранява. Постоянно й говоря, понякога се караме, но тя все си мисли, че тя е права и изкарва мен зла и проклета.
   Не е лесно да общуваш с такъв човек, тя ме трови.

Гордост и разочарование в сравнение с кого? Животът е голям майтап и всички, с които ме сравняваха като дете, се издъниха. Даже имаше една, дето учила в Сорбоната, сега работа не може да си намери.
Май злорадството ми е останало като отрицателна черта от лошите ми отношения. Избивам комплекс.

Нормално ми се струва родителите да имат потребност да изпитват гордост от децата си. Но някои родители не се замислят , че за да се стигне до действия от страна на детето , които да будят гордост, е нужно осигуряване на определена среда в детските и юношески години , както и предоставяне на децата на едни или други знания и опит от страна на родителите по подходящ начин. Да се даде един добър старт (нямам предвид пари ) . Не че човек не може да се учи и сам с времето на едно или друго ,след като порасне , но това си е  забавяне. Понякога и с години спрямо тези , които в детството си са получили необходимото. И ето разминаването е готово. Вероятно е голяма болка за един родител да вижда това. И да знае , че не може да върне времето назад, за да си поправи грешките. Колко са обаче хората
, които могат да застанат пред детето си   и да кажат: такива глупости сътворих някога и ти съсипах едно или друго. Някак по-съхраняващо психиката  е просто да се обяви детето (дори и пораснало) за проклето , опако, мрачно , инато и т.н.

Така се получава, защото някои родители гледат на децата си като на едни работни проекти, които представят пред света собствените им умения. Ама е много грешно това според мен, защото детето не е някакъв продукт, който да настроиш по собствено желание. То си има чувства, желания, характер, потребности... То е отделен индивид, не е собственост на родителите си.

Аз като бях ученичка винаги като имах различна оценка от 6, ми се даваше за пример съседско момче пълен отличник. Но когато сме имали много трудно контролно, на което целият клас едвам има четворки, а аз имам единствената петица, ми се е крещяло "Не се сравнявай с другите". Сравнения бяха позволени само когато на родителите им е удобно. От малка са ми гнусни такива двойни стандарти и затова сега се имам за един справедлив човек, който без особени трудности може да погледне и от чуждата гледна точка. Та лошият пример понякога е от полза.

Майка ми си призна доста неща. Тъй като ме видя какви усилия положих дъщеря ми да влезе в хубаво училище след 7 клас, седна и си каза, че не са си мръднали пръста да кандидатствам някъде. А само мърмореха за оценки. Въобще цялото ми възпитание беше изпъстрено с огромни противоречия. Поради това от 19 до 29 бях много луда. Но за нищо не съжалявам и не виня никого.

Съгласна съм , че лошият опит е полезен. Стига да не е фатално лош опит , който да не дава време и да не позволява после да се приложи наученото.

Така и не го преодолях това чувство за малоценност. И сега поставям себе си на второ място и все си мисля, че хубавите неща са за другите. Избягвах да се снимам, защото мислех, че съм грозна, но на малкото снимки от миналото виждам съвсем друго. Имах една приятелка от университета, не особено красиво момиче, но много чаровно и самоуверено. Много й се възхищавах. Когато един ден отидох у тях и се запознах с майка й, разбрах откъде идва това добро самочувствие и увереност в себе си. Майка й й беше дала възможност да покаже максимума от себе си. Аз все имах усещането, че нещо не ми достига.
Майка ми беше свикнала всичко да се върти около нея - татко, за когото тя беше слънцето, брат ми - принцът и аз, придворната дама от миманса. Когато пораснах се промени. На сватбата ми направи всичко възможно да се стигне до скандал (рано сутринта реши да почиства. Аз бях в чудесно настроение и й казах, че няма нужда точно сега да се чисти. последва цупене и не искаше да дойде на сватбата. Изигра любимата си роля на жертвата.)Татко едва я убедил да дойде, но тя стоя там нацупена през цялото време. Може би защото не беше звездата на деня.
И двата пъти, когато й казах, че съм бременна, го прие като бедствие. "е, сега закъсахме". Казах й, че това е наше решение и тези деца са желани.
Опитваше се да придърпа синовете ми, но те не приеха да са сателити в обкръжението й. Когато големият ми син замина в САЩ да учи, аз хем се радвах за него, хем бях много тъжна, защото за първи път се разделяхме. Единственото, което ми каза, беше "и сега, какво, ще отидеш там ли?". Не ми беше минало през ум. Разбираемо беше други да ми кажат това, но от майка си човек очаква разбиране за това как една майка се чувства, когато вижда как самолетът се смалява и скрива зад облаците, отнасяйки на несигурните си криле, най-скъпото, нейде си далеч, в един непознат свят. Другите виждат лъскавата страна, аз мислех за трудностите.
Понякога се чудя, какъв ли дефицит в нейното собствено детство я е превърнал в такъв човек. Знам, че е имала по-малък брат, който умрял на 13 години и който бил непрежалим от баба ми. Все си мисля, обаче, че човек трябва да опознае себе си, когато порасне и да се опита да преодолее дефицитите си, за да не страда следващото поколение по същия начин.

maya_alex, малко си противоречиш в последния пост като казваш, че майка ти е трябвало да преодолее дефицитите, но ти самата не си преодоляла чувството за малоценност и грешките на майка си.
Аз си мисля, че е лесно да съдим, но трудно - когато ние застанем от страната на съдените - тогава винаги може да намерим оправдание, че сме такива, в това, което сме получили.
Аз също като съм правила анализ на родителите и отношението им съм стигнала до извода, че много неща не са направили за мен, но пък други неща са направили. Успях да ги погледна като обикновени хора с грешни решения, с плюсове и минуси и спря да ме засяга това, което не са направили. Толкова им е позволявал капацитета, произхода, характера и т.н. Наистина, годините и възможностите не могат да се върнат и съответно - аз не мога да стана друга, но пък мога да опитам и съм опитвала. Още повече, че това е било само от моя полза. Както и резултатът - да не им търся сметка и да влизам в пререкания ми е спестил много скъсани нерви. Те ако са достатъчно съвестни и интелигентни ще си направят за себе си своите изводи. А ако не са - мога само да ги съжалявам. Съсредоточила съм се в това АЗ самата да се опитвам да бъда добър родител.

Не съдя майка си. Вече е късно за това. Опитвам се да намеря обяснение, защо беше такава, може би за да й простя. Тя обичаше да казва "Аз съм майка, на мен трябва да ми се прости". Да се прости може, но как да го забравя?
Да, не съм преодоляла съвсем чувството за малоценност, но то ме накара да бъда критична към себе си и да прекъсна порочния кръг от "с мен така се държаха и аз така ще постъпя", да се опитвам да погледна с очите на другия.
Белезите остават, тези от детството са завинаги и са с много силен емоционален заряд. Можем да ги преодоляваме съзнателно, но това става с усилие. В момент на слабост, всичко се връща с предишната сила.

Разбира се, че е по-трудно на зрели години да правиш усилия да преодоляваш неща, отколкото да са ти вложени от дете и да не се и замисляш как си ги можеш. Ето моето възпитание (от майка и баба) беше главно чрез сърдене и мълчене при конфликти. Няма такива като по филмите - пък разговори, пък разбиране, пък сълзи, пък прегръдки... Мълчи се и това е, докато устискаме. По-късно мъжът ми ме упреква че все съм се сърдела и аз си дадох сметка, че не искам, но сякаш не знам какво друго се прави когато искаш да покажеш, че си засегнат. И почнах да правя усилия да отговарям като ме пита, а не да мълча, като се разсърдя да ми минава по-бързо, а не да държа на инат с дни... Но си е усилие. Или не ми се позволяваше да изказвам като нещо ме огорчава с репликите - как можа да кажеш така! Или "любимото" ми - извини се на майка си, ти си по-малката. Това предизвикваше такова негодувание в мен, че никога не се извинявах и досега ми е трудно да изрека тези думи. И съотв.ми е трудно като цяло на някого да заявя нещо, което не ми харесва, защото не ми се е позволявало и сега майка ми дава съвети за разни ситуации да заявявам себе си, да отговарям, да си отстоявам... Викам добре ама да се учиш на зрели години е мн.по-трудно отколкото да са те научили в детството и после да не се и замисляш, а да си действаш... Но знам, че такова е било мисленето на тогавашните поколения и много по-добре е да насочим енергията и усилията си да изработим липсващите модели, отколкото да въртим плочата - ама те така правеха, колко ме е яд на тях, как не го разбират... Ами и да не разбират, важното е ние да осъзнаваме нещата. Иначе енергията ни отива във въртене на плочата и това трови самите нас.

Сякаш го написах аз...
Да, изключително болно ми е и многократно съм се опитвала да св сближа с майка си, но всеки разговор се превръща в скандал. И то, защото нещото се е случило не както тя иска. И се отказвам. Аз доверие нямам на никого. Адски напрегната съм винаги, без причина. Все бързам, все действам припряно.... Това е в резултат на боя, който отнасях всекидневно, ако не направя отново това, което на нея й се иска. Травмирана съм за цял живот. Опитах психолог, но нямаше резултат или поне 1% има.

Присъединявам се. Моята майка 1:1... Никога не сме били близки, винаги е била студена и саркастично. Понякога сякаш се е наслаждавала на провалите ми.
Дъщеря ми е казвала, че съм най-добрата й приятелка... Не мога да опиша облекчението, което изпитах,
че не съм се превърнала в майка ми(огромен мой страх)
Веднъж майка ми стана свидетел на тези думи на дъщеря ми и само саркастично подметна"Е да, майка ти е велика жена,аз не мога да се сравнявам с нея". И точно в онзи момент осъзнах причината за нейното токсично отношение към мен през целия ми живот😔