Кариерно развитие се постига с подмазване на тоя и оня, ако трябва да бъдем искрени. После когато/ако се издигнеш в работата на хубав пост следва обратния процес и на теб започват да се мазнят (най-често калинки). Това е накратко казано кариерното развитие и процесът е един и същ в целия свят от древни времена - логика на човешките взаимоотношения.
- Публикувана: 29 май 2020, 20:59 ч.
- Последно мнение: 9 юли 2020, 16:44 ч.
Какво ви донесе кариерният възход? Щастие, болка, нещо друго?
Някои хора са си работохолици и работата и успехът ги поддържат жизнени и енергични. Имам приятели, които са семейство счетоводители и казваха, че взимането на кредити ги мотивира. Аз всячески избягвам кредити, защото имам чувството, че висят като гилотина над врата ми, но те са наобратно. Майка ми пък няколко пъти ми е казвала да се събера с мъж, който не е толкова работлив, защото няма да има време за общи почивки и време да сме заедно. Е, моята половинка никак не е от най-работливите 
В случая на майка ми не става дори и въпрос за пари, имат си достатъчно и жилища и пари и не е успех с подмазване. Партньорът й, не ми е баща, е сам предприемач, доста е постигнал със собствени услилия и труд и вече е над 70 г. и просто не може да спре да работи. Щастлив е като работи. И не може да остави работата и да пътуват и да почиват, все е зает. Има семейство, внуци, интереси, но нищо от това не го радва така, както да успее да договори някоя сделка и да я изпълни качествено в срок, при все непрекъснати пречки и проблеми ту с машини, ту с хора. Донякъде и това, че сам е успял, го кара да гледа на бизнеса си като нещо отглеждано и развивано с много труд и любов и сякаш няма друг, на който да може да го повери изцяло. Сигурна съм, че ще иска да работи докато е физически възможно. Аз вероятно не съм попадала на работа - призвание. Сменяла съм няколко компании и браншове и при все чудесните колеги работата винаги е била, защото е необходима за поддържане на винаги приоритетния ми личен живот със семейството.
В случая на майка ми не става дори и въпрос за пари, имат си достатъчно и жилища и пари и не е успех с подмазване. Партньорът й, не ми е баща, е сам предприемач, доста е постигнал със собствени услилия и труд и вече е над 70 г. и просто не може да спре да работи. Щастлив е като работи. И не може да остави работата и да пътуват и да почиват, все е зает. Има семейство, внуци, интереси, но нищо от това не го радва така, както да успее да договори някоя сделка и да я изпълни качествено в срок, при все непрекъснати пречки и проблеми ту с машини, ту с хора. Донякъде и това, че сам е успял, го кара да гледа на бизнеса си като нещо отглеждано и развивано с много труд и любов и сякаш няма друг, на който да може да го повери изцяло. Сигурна съм, че ще иска да работи докато е физически възможно. Аз вероятно не съм попадала на работа - призвание. Сменяла съм няколко компании и браншове и при все чудесните колеги работата винаги е била, защото е необходима за поддържане на винаги приоритетния ми личен живот със семейството. 
Кариерно развитие се постига с подмазване на тоя и оня, ако трябва да бъдем искрени. После когато/ако се издигнеш в работата на хубав пост следва обратния процес и на теб започват да се мазнят (най-често калинки). Това е накратко казано кариерното развитие и процесът е един и същ в целия свят от древни времена - логика на човешките взаимоотношения.
Кариерата може да ти донесе добро финансово положение, съответно материални благини, уважение в сферата, в която работиш, социални контакти и вътрешно удовлетворение до някаква степен. Обаче като затвориш вратата на офиса е важно къде и при кого ще се прибереш и можеш ли да оставиш торбата с проблемите от службата там в онази стая, без да я мъкнеш у вас и да си го изкарваш на близките. Важно е до каква степен работата ти позволява да се "изключиш" от нея, да отмориш. За мен най-добрият тест дали в даден момент не работиш прекалено много и дали има баланс между работа/личен живот е неделя вечер - ако започваш да усещаш едно неспокойство и умът ти да бяга към бюрото, да пресмяташ на ум дали не забрвяш нещо от тефтера със задачите и ти е леко тегаво, ами тогава май е време да си смениш работата. Ако работата разрушава баланса в живота ти, никакви финансови облаги не си заслужават жертвата.
P.S. Имам добра работа в държава с висок стандарт, където сравнително лесно се прави кариера в корпоративна среда, стига да имаш добро образование. Сменяла съм доста отговорен пост заради fail в "неделния тест". И беше много добро решение сега като се обърна назад.
P.S. Имам добра работа в държава с висок стандарт, където сравнително лесно се прави кариера в корпоративна среда, стига да имаш добро образование. Сменяла съм доста отговорен пост заради fail в "неделния тест". И беше много добро решение сега като се обърна назад.
Мира, айде стига, на 40 си, никаква финална права не е това! Попрецакала си се, както и всички тук, както и аз, но не е края на света! Ето, вече имаш опит. Ще си наредиш живота, а кариерата ще почака, докато ти поотраснат децата. Не се отчайвай, моля те! 
Аз съм в същия казан. Започнах работа на 18, учех и работех през цялото време, 2 магистратури и трета недипломирана. И куп дивотии на главата ми. За щастие междувременно се сдобих с мъж и 2 деца, ама в един момент ангажиментите ме разкъсаха: тръгвам си от работа в 17 (защотото бях от 8, за да карам ученика в 7,30 на училище и малкото на ОДЗ), тичам след работа за малкото от градината, то реве, че е последно, че другите ги взимат в 16.30... оттам тичаме в училище (в центъра едвам се паркира), там голямото ме чака, тихо, но недоволно, че всички вече отдавна са ги взели... и оттам у дома, където и мъжът ми също недоволен, че съм напрегната била... е че как да бъде, като имам 3 астрономически часа, изкарани в задръстванията, 2 нещастни деца, нещастен шеф (той пък нямаше деца и стоеше на работа докогато си иска и хич не разбираше моя филм)... та така, една година... докарах го до антидепресанти... за малко, де, за 3 месеца. И после - баста! Зарязах работата и кариерата! Тотално изпуших. Заминах за ЮАР и Намибия на пътуване, сам-сама, на къмпинг.
И понеже бях събрала доста средства, решиха да попътувам... из Африка - Намибия, Зимбабве, Нигерия, Малауи, Замбия, Танзания... и после из Централна Азия... сега вече имам енергия за работа. Но не, няма да си дам цялата жизнена сила отново на работата! Искам да съм прост служител на работно време, не като преди - уикендите да спя в офиса и да не си виждам децата.
А на фона на цялата тая простотия, преди 6 месеца мъжът ми ме заряза заради друга жена с мотива: Ти мислеше само за работата си и децата! Значи, докато изплащах кредитите, това не ти пречеше...
Винаги се сещам за една приятелка, която все ми казваше:
Be kind to yourself
Аз съм в същия казан. Започнах работа на 18, учех и работех през цялото време, 2 магистратури и трета недипломирана. И куп дивотии на главата ми. За щастие междувременно се сдобих с мъж и 2 деца, ама в един момент ангажиментите ме разкъсаха: тръгвам си от работа в 17 (защотото бях от 8, за да карам ученика в 7,30 на училище и малкото на ОДЗ), тичам след работа за малкото от градината, то реве, че е последно, че другите ги взимат в 16.30... оттам тичаме в училище (в центъра едвам се паркира), там голямото ме чака, тихо, но недоволно, че всички вече отдавна са ги взели... и оттам у дома, където и мъжът ми също недоволен, че съм напрегната била... е че как да бъде, като имам 3 астрономически часа, изкарани в задръстванията, 2 нещастни деца, нещастен шеф (той пък нямаше деца и стоеше на работа докогато си иска и хич не разбираше моя филм)... та така, една година... докарах го до антидепресанти... за малко, де, за 3 месеца. И после - баста! Зарязах работата и кариерата! Тотално изпуших. Заминах за ЮАР и Намибия на пътуване, сам-сама, на къмпинг.
И понеже бях събрала доста средства, решиха да попътувам... из Африка - Намибия, Зимбабве, Нигерия, Малауи, Замбия, Танзания... и после из Централна Азия... сега вече имам енергия за работа. Но не, няма да си дам цялата жизнена сила отново на работата! Искам да съм прост служител на работно време, не като преди - уикендите да спя в офиса и да не си виждам децата.
А на фона на цялата тая простотия, преди 6 месеца мъжът ми ме заряза заради друга жена с мотива: Ти мислеше само за работата си и децата! Значи, докато изплащах кредитите, това не ти пречеше...
Винаги се сещам за една приятелка, която все ми казваше:
Be kind to yourself
Евала!! Много ме респектира! Браво! Тежък е животът са си жена, ако само работеше и беше мъж щеше да си пълния пакет, но щом не си веселушка вкъщи - айдеее лоша жена
...... 2 магистратури и трета недипломирана. И куп дивотии на главата ми. За щастие междувременно се сдобих с мъж и 2 деца, ама в един момент ангажиментите ме разкъсаха: тръгвам си от работа в 17 (защотото бях от 8, за да карам ученика в 7,30 на училище и малкото на ОДЗ), тичам след работа за малкото от градината, то реве, че е последно, че другите ги взимат в 16.30... оттам тичаме в училище (в центъра едвам се паркира), там голямото ме чака, тихо, но недоволно, че всички вече отдавна са ги взели... и оттам у дома, където и мъжът ми също недоволен, че съм напрегната била... е че как да бъде, като имам 3 астрономически часа, изкарани в задръстванията, 2 нещастни деца, нещастен шеф (той пък нямаше деца и стоеше на работа докогато си иска и хич не разбираше моя филм)... та така, .....
Винаги се сещам за една приятелка, която все ми казваше:
Be kind to yourself
Винаги се сещам за една приятелка, която все ми казваше:
Be kind to yourself
Аз пък точно сега искам да увеличи темпото, когато децата поотраснаха. Идеята за пенсионирането и къща на село ме ужасява. Искам екшън до последния си дъх. Имах една приятелка на 73 г. Продаваше вестници в будка в двора на къщата си, винаги беше с червило и с прическа. Сутринта купих от нея вестник за свекървата и след обяд беше починала. Искам да последния си ден да съм в кондиция и на работа.
Бачкаш, гониш стандарт, удовлетворение, кариера и в един момент се оказва, че си мечтаеш за спокойствие и тишина.
Аз съм с 26 работни години зад гърба си, смятам - с много добра кариера. Макар че моят бранш е отживяващ в целия свят и не е супер високоплатена или перспективна в последното десетилетие, нямам аб-со-лют-но никакви забележки по отношение на създадена репутация, лична удовлетвореност, качество на продукцията, морални и всякакви други компромиси (не съм правила никога никакви, много съм проклета. Това по повод младежа с мазненето.)
Еми, уморена съм до смърт. Имам и семейство, детето ми е в пубертета. Дано стигна до дауншифтинга и селото някой ден; и ако стигна, дано съм толкова щастлива с този избор, колкото с професионалния бях.
П.П. С "неделния тест" също се справях прилично до някое време, но тая карантина и тоталното размиване между работно и лично време и пространство ме провали тотално.
Здравейте!... Сякаш съм се родила с призванието да бъда учител. Това е вълшебство, което не бих заменила за нищо друго. На 34 години нямам съпруг и деца, защото съм отдадена изцяло на работата си!... Погрижих се да имам нужното образование и от 3 години преподавам в центъра. Но последните 2 години бяха пълен кошмар!... Заради здравословен проблем не можех да спя по цяла нощ и така половин година ходих на лекции!... Не можех и да работя в чисто новата си ремонтирана школа!... Платих скъпо и прескъпо за прекрасната работа, която имам!... Но това само ме мотивира да продължа по същия път. Малко забавих темпото, но пак живея красиво!... Струваха си всички жертви и натам ще си струват!... И в другия си живот пак бих избрала тази професия, каквото и да става!...
Имах една приятелка на 73 г. Продаваше вестници в будка в двора на къщата си, винаги беше с червило и с прическа.
За себе си? На първо място. След това се нареждат мъже, клиенти и т. н.
Сега съм на борсата, от известно време правя опити да се преквалифицирам, записала съм и магистратура, но на 50 години е много трудно.
Нищо не ми донесе – разочарование от хората и от начина по който работи кариерната йерархия.
Всякакъв вид корпоративни структури ми опротивяха. Костваше ми немалко време, но не и чак толкова, за да разбера, че запълването на живота с "кариерни върхове" не е моето. Ок е за хора, склонни на огромни компромиси със себе си, близките си, времето си, за да получат етикета "успешни". Не съдя. Има хора за които тези усилия осмислят живота им. По моя барометър смислените неща са други. И реших, че животът е твърде кратък, за да го запълвам с кариера. Моята кариера съм си самата аз и моите най-близки хора.
Всякакъв вид корпоративни структури ми опротивяха. Костваше ми немалко време, но не и чак толкова, за да разбера, че запълването на живота с "кариерни върхове" не е моето. Ок е за хора, склонни на огромни компромиси със себе си, близките си, времето си, за да получат етикета "успешни". Не съдя. Има хора за които тези усилия осмислят живота им. По моя барометър смислените неща са други. И реших, че животът е твърде кратък, за да го запълвам с кариера. Моята кариера съм си самата аз и моите най-близки хора.
На 52 години съм, с кариера за каквато не съм мислила, че ще направя, равносметката- не си заслужава. Разболях се от тежко автоимунно заболяване, вследствие на постоянен стрес и стремеж да гоня изпълнение на максимум. Сега си давам сметка, че не съм се грижила за себе си, пренебрегвала съм си спокойствието и семейството, за сметка на работата. Късно обаче. Не правете моята грешка, мислете преди всичко за себе си и близките си, всичко друго е без значение.