Какво ви донесе кариерният възход? Щастие, болка, нещо друго?

Е, на Apple им донесе трилион долара борсова цена. Още се възползват от перфекционизма на Стив Джобс, макар че лично той не извади късмет.

Е, да де, ама за Мира и Стив Джобс, това не е оферта. Специално за децата човек не трябва да отлага, да търси перфектния партньор, просто там е когато се случи, защото на практика става по-трудно отколкото хората си мислят. Кариерата е до живот, правенето на деца горе-долу от към 18 г. до към 35 г., после трудно.

Про мен нямаше кой знае какъв кариерен възход. Станах маркетинг мениджър 2008, то пък дойде кризата и бам - продавачка. Забременях, то пък магазина фалира. След майчинството пак се опитах да копам в сферата на маркетинга - една година и пак дърво. Явно офис кариерата не е моето.
Сега съм преподавател с 6 г опит и мога да избирам с кого да работя. Това ми харесва.
Общо взето, целият ми работен стаж ми носи ценни уроци. Уча се и давам напред.

Никога не съм имала амбицията на се катеря кариерно. Но когато работя давам винаги и само 100% от себе си и не работя нищо в което не вярвам и не ми доставя удоволствие. Винаги съм работила с клиенти и когато предлагаш нещо в което вярваш, работата върви.
Когато забременях с малкият ми син, реших , че спирам да съм на няколко фронта. Понеже държа у дома да е перфектно изчистено, изпрано, сготвено, на работа да съм перфектна... В един ден ми дойде в повече. Да, призната бях на работата си, уважавана бях, но реших, че това не може приоритет.
Така си останах вкъщи, заживяхме на село, наблюдавам природата, разцъфтяването на цветята, смяната на сезоните. Занимавам се с градината, хобита. Сега съм много по-щастлива. Нямам стрес, липса на време, бягане по задачи, работа с неприятни колеги.

Аз се отказах да се боря на всички фронтове - работа, дом, дете. Няма как всичко да е перфектно поне при мен. Адаптирам се според ситуацията. Има обаче неща, с които не мога да направя компромиси.

Така е, обаче семейство и детето са ми по-важни от кариерата и избрах тях. Слава богу, съпругът ми ми дава финансов гръб. Иначе все още щях да съм като жабата хем умна, хем красива 😂

И при нас е нещо подобно, но аз все още не мога да си представя да не работя.

Аз пък нямам кариерен възход, затова и не знам какво носи и дори какво значи; имам перфектната (почти, съвсем идеално няма) мечтана работа и не я сменям за нищо на света.

Откак се записах в тази тема ясно си дадох сметка, че комфортът (работно време, среда, сигурност и др. ) на работното ми място ми е доста по-важен от кариерния възход.
Също за постигане на душевния ми мир ми помогна умната ми мисъл, че ще работя с капацитета на екипа, не с моето темпо, така не нося никого на гърба си. Имам още малко да се "отърсвам", но и това ще стане, вярвам.
Струва ми се важно.
Много хубава тема и благодаря, Nia Mi, че я подхвана

Донесе ми гордост, а гордостта забравяме, че е грях за жалост в началото човек се заблуждава, че кариерата е нещо ехееее голямо, но истината е, че е просто работа трудно беше, когато го разбрах, но сега се радвам, че нямам заблуди относно колко съм ценна на работното си място и мога да вкарвам енергията си другаде

Гордостта е здравословна. Почти всички сме остановили, че не е толкова розово и не си струва кариерата да е самоцел - мечтата на абитуриентите "искам да съм мениджър". Споделихме какво ни е взела, но все пак да кажем какво дава.
Да, и на мен донесе гордост. И осъзнаване колко мога. Че съм ценна. Че не е лошо да съм по-категорична. Да заявявам какво трябва да се случи. Да искам. Да не ми е неудобно от това, че карам някого да си свърши работата. Емоционално пораснах. Станах силна. Когато някой ден стигна до вашия хал, приключа с това и реша да се върна на ниска, мързелива и безотговорна позиция, на нея ще посрещам много по-дзен и с повече характер проблемите, от които тежко съм страдала в началото на пътя си. Има неща, които никога повече няма ми причинят.

Кариерният възход се случва при мене, като по филмите. Без да го искам се случва, на крачка съм да постигна нещо, което българин в ЕС, в моята сфера не е правил от Соца насам и това само гали егото ми. В същото време напълно осъзнавам, че това е за сметка на живота ми в личен план. Все си казвам, че ще отделям повече време за социализиране и все не се случва. Скоро ще спусна ръчната спирачка, защото това задоволяване на егото няма да изчезне туко-така. Иначе казано крайностите не са присъда, но си имат цена и всеки си решава, дали ще я плати.

Към днешна дата, аз също се гордея със себе си. В началото имах известни колебания дали не правя компромис с избора си на професия, но не се предадох. Издържах 5 години, получих добра основа и самочувствие, че мога да се справям със задълженията си, нищо не можеше да ми се опре. Получих безценен практически опит, който малко от колегите ми в университета имаха. Но обстоятелствата ме притиснаха. Започнах да залитам малко настрани. За добро и за лошо попаднах в среда, където се чувствах като недодялан камък и вечно пренебрегвана от екипа. Но там се промених като поведение, научих се на търпение и изобщо как да разговарям с клиенти/пациенти на по-високо ниво. Беше ми безценен урок, за което безкрайно им благодаря. Следващите, които срещнах по пътя си изобщо не заслужават коментар. Изключително разочарована останах от колегите и клиентите и си изградих много лошо мнение за едно определено съсловие. Още след първия месец бях готова да се предам, главата ми не побираше обидите, коментарите и лицемерието зад гърба на клиентите. Чувствах се като магаре, което само товареха и пренебрегваха, а за пренебрежението на колегите към мен беше уникално. За 6 месеца едната колежка ми отвърна точно 2 пъти на поздрав. Страхотно самочувствие, но възпитание и акъл никакви ги нямаше. Видимо бяха ужасени при новината за напускането ми, но колелото се върти и сега дават мило и драго да сме в добри отношения.
Сега е различно, съдбата ми даде страшен урок. Не мога да избягам от призванието си. Чувствам се родена да помагам на хората. Пациентите ни виждат колко обичаме работата си, подкрепата, приятелското отношение и го оценяват. Естествено, има и напрегнати ситуации, но ние сме свикнали да работим под напрежение. Понякога се чувствам емоционално изхабена, всеки ден поемам много информация. Но удоволствието и благодарността на хората са незаменими. Работата не ми се е отразила на семейството и личния живот.

Село, природа и безвремие си представям (и мечтая) след като децата пораснат. Иначе нещата, които искам в момента, няма как да се случат там. Отделно съм в силна възраст, вложила съм много в образование, родителите ми също и не мога да си позволя лукса да не работя, защото в моята сфера нещата са динамични и бързо ставаш неконкурентноспособен. Какво ще ми донесе, ще видим. Вероятно тиквен медал.

Момичета, а смятате ли, че по-добрия доход и статус е довел до влошаване на приятелствата ви?