Изтъркаля се и ОСМИ клас, за ваканция настъпи час

Санака, сама се смея, дотолкова е абсурдна такава идея.

Чета за ровене от тоалетни, за собствената в дома-иди дойди, ама ровене в обществените... бляк
Ама да не се заричам, че живота по прицип си е интересен, та не се знае какво ще ми поднесе... 😂

Аз веднъж си забравих детето на паркинга, а точно него бях тръгнала да го карам на атлетика... 😂Говоря си аз в колата, питам нещо-мълчание, поглеждам на задната седалка и не я виждам, мисля си “че е малка- малка е, ама чак пък да се е свряла под седалката” ... 😳 пък и да мълчи...
По едно време ми светна, че е останала на паркинга, аз съм се метнала на колата, дала съм газ а детето викало, тичало след колата.. ама няма кой да го чуе. Е, като установих, че се возя сама, направих едно кръгче и се върнах а тя стои на паркинга, чака ме и се смее😆

Санака, вярно че си късметлийка с тераса към спалнята😂

Jenap
Добре, че сте установили навреме разликата и не сте си тръгнали от детската със все другото дете 🤣

Пате, явно нищо в света не е едно единствено, и тази история си има своя двойник

Разсеяни случки имам много.
Една от младостта - в 8 клас съм, в училище ще учим Панчатантра. Много трудно се намира тази книга. Майка ми намира колежка, която има приятелка, чийто син  е 11 клас в моята гимназия и ИМА КНИГАТА. Уговорили са се майките, отивам аз в уречен ден с яркочервени бузи на етажа на 11-класниците, намирам младежа, той ми дава КНИГАТА. И казва - много да ми я пазиш, после се смеят с приятелите му, а аз търча презглава към нашия етаж, умряла от срам. Петък е, следобед. Тръгвам си, прибирам се в нас - отварям раница - няма ни Панчатантра, ни Махабхарата. Сещам се, че съм я забравила под чина, обаче тая книга е толкова рядка и ценна, че просто няма начин някой съученик да си я намери и да не я вземе. Чудим се с приятелката ми какво да правим, аз рева,  накрая тя дава идея да отидем в Руската църква и да пусна желание там, дето са мощите на архиепископ Серафим. Отидохме, пуснах, а в понеделник чистачката влезе в час и пита някой дали не си я забравил една книга. КНИГАТА беше.

И една от настоящето.
Сменяме жилище преди 5 години. Аз съм много бърза в чистенето - много обичам като дойде време да почна да изхвърлям неща, защото натуриите много ме дразнят и дай ми да разчиствам. Та местим се, опаковаме - викам си - идеален момент да изхвърля всякакви боклуци. И така, боклуче по боклуче, нещенце по нещенце, пълня едни огромни черни чували и ги връчвам на мъжа ми да ходи да ги хвърля заедно с неговите. Тук кутийка, там панерка - така в банята намирам някаква панерка, а вътре, така отгоре-отгоре погледнато - ластиче, играчка от шоколадово яйце, винтче, гайчица - лъбимите ми панерки с глупости. Хващам цялата панерка и хоп - в боклука.
След десетина дни вече на новото място мъжът ми идва и ми носи панерката. Облещвам очи как така възкръсна тая панерка, а той ми вика - е много си вредна, как успя да ми изхвърлиш халката? Та в тая панерчица човекът си държал халката, която не носи, защото му е малка вече. А понеже ме знае колко съм бърза, като съм му връчвала чувалите ги свалял в мазето и един по един преровил какво съм изхвърлила.

Третият ни скорпион да се обозначи веднага, че с Ноемри ще си умрем от любопитство.
Мартеа, златен мъж имаш!

Преразказвам от книгата на Петко Бочаров. Някъде през 60-те години бил командирован като журналист в Швеция. В хотела на рецепцията се обръщали към него със "сър",което много го кефело. Но не за това става дума. Един ден излязъл на разходка в някакъв парк. Взел и служебният си фотоапарат "Практика". Много скъп за онези времена. Седнал на една пейка,улисал се в нещо и забравил фотоапарата. Чак когато се върнал в хотела точно пред момичето от рецепцията се сетил,че го е забравил. Рецепционистката видяла,че диша тежко,пребледнял е и видимо силно притеснен,и го попитала какво му е. Когато и обяснил,тя му казала,да се успокои и че всичко е наред. Трябва само да се върне в парка и да си вземе фотоапарата от пейката. Убедена е че той е там и никой не го е пипнал. И наистина се оказало така. Бочаров пише:"Това в София никога нямаше да се случи!"

Като минахме на тоалетни.... Преди години много ходех на екскурзионни, който е ходил, знае. Планини, спане по хижи, почти без цивилизация. В хижа Безбог, в подножието на върха в тоалетнота си изпуснах четка за зъби. В продължение на следв 10 дена няма откъде да се купи. И какво да правя, извадих я и я измих. Обаче топла водя също няма току така по хижите, поне тогава така беше. Връщам се в спалната, топля вода в канче с бързоворче за кафе, пак се връщам в тоалетната да мия четката. Обаче, вечерта ме догнуся да я ползвам, хем не я хвърлям, хем не ползвам. И на др сутрин пак си мия зъбите само с паста, без четка. Добре, че в следв дни решиха да се качват на Вихрен, ние с две приятелки отказахме и отидохме на стоп до Банско. Не можете да си представите каква радост беше да си купя четка за зъби.

Пак за тоалетна. Живеех още при родителите си, ние тримата живеем само. Те отиват на почивка за 14 дни, аз през лятото карам стаж, оставам у дома. Тъкмо да тръгват за гарата с автобус(нямахме кола), аз отивам до тоалетна и после ще ходя на стажа. Обаче тоалетната с онези ключове отвътре с ключалки. Защо се заключих и аз не зная, само тримата
сме. В един момент не мога да отключа, а ги чувам как ступордисват куфарите до вратата. Че като викнах помощ, помощ, побърках ги. Баща ми остави куфарите, взе инструменти, успя да отключи и буквално изхвърли ключа. Обаче, до днес не ми е смешно. Едно 5 минути да се бях забавила и да бяха заминали... Не знам, нямаше да пиша в темата смешки, тъй де

А години след това живеех два етажа по-долу, сама, дядо ми почина и ми остави жилище. И един ден тръгвам на работа, не мога да отключа пак. Обаждам се по тел на баща ми с думите "Моля, слез долу да ми помогнеш, заключих се, ама не  защото е 1 април-беше 1 април.Но тогава баща ми не се справи. Почнах да се обаждам на приятели-колеги мъже, като почвах с думите" моля, помогнете ми, ама не защото е първи април. И почва кикот, аа, първоаприлска. Но хората заети със спешни ангажименти. Обаждам се на приятелка, че ще закъснея, пак" ама не защото е първи април", кажи на шефа, заключих се. Слава Богу, един съсед ми разби вратата, тръгнах на работа по никое време. На работа се виждам с близките колеги, на които съм се обаждала, "ама не защото е първи април" и ги каня на рожден ден другия ден, като пак се обяснявам, "ама не че е първи април" - родена съм на 2 април.

Ех, днес ден за смешки, все тъй весело да е!

Жена, закъсняла за малко за ДГ, а останалите от групите деца ги преместили на едно място и нещо не могат да открият нейното в първия момент. Обажда се разтревожена на мъжа си да сподели и той:
- Ма нема значение, бе, земай едно там, нъл утре ше го върнем...

Аз не съм от разсеяните със сигурност, но понякога се случват грешки...

Жената е в болницата да ражда, всичко минава безпроблемно и идва деня за изписване. От сутринта главата ми е пламнала, имам списък със задачи, по-дълъг от телефонния указател и не знам откъде да подхвана, но се мобилизирам и се почва - пазар в последния момент на разни пропуснати неща, чистене или по-скоро излизване на целия апартамент, че нали бебе ще пристига, готвене за една рота народ, щот си знам, че родата ще се изсипе, въпреки нашите предупреждения да не припарват, събиране на дрехи и нещица за съпругата в болницата, непрекъснато звънене по телефона от кой ли не за допълнителни указания, хруманали им гениално точно като съм се разчекнал с парцала в едната ръка и черпака в другата, цирк с две думи....а на всичко отгоре бабите (майка ми и тъщата де) си бяха били камшиците на нейде си и хич не ги беше грижа за мен, на всеки в устата само родилката беше, въобще пълна дискриминация е това раждането, ше знаете. Отмятам по списъка и редя багажа до вратата, накрая идва времето и се понасям с дисагите към болницата. Пред родилното се усещам, че съм забравил цветята, но викам си, нейсе и без китка ще мине благоверната. Подавам й багажа и след някое време се появява с една измъчена физиономия, куцайки.  К'во ти е бре, жена - я питам, а тя ми отговаря с не особено мил тон - взел си ми 2 леви ботуша. Викам й, ай ся като имаш 3-4 чифта черни ботуши до вратата и това ли да гледам в цялата патардия, кой ляв, кой десен бил, взел съм каквото ми се е мернало пред очите и туй то...пък и не ги бях уцелил с еднакъв ток. Ама то посред една люта зима, не може боса, та навлича двата леви ботуша, а се оказа, че и палтото съм й забравил, та й дадох мойте яке...Та на снимката пред родилното сме едни скици - тя изкривена с тия ботуши и с якето до коленете, аз малоумно ухилен, ама по-скоро като че ли някой ме е халосал с мокър парцал по главата...а и ми се прокрадват едни мисли в главата - абе спрях ли я аз тая фурна и ще имаме ли печено или може и да е въглено...

Аз бях в 4-та група в ДГ, когато  така ме повикаха по погрешка. 4-та група бяхме на втория етаж, защото се предполага, че сами можем да се облечем, обуем и да слезем до фоайето където чакаха родителите, повикали ни по домофон. До толкова ни смятаха за големи, че някой от групата беше дежурен да вдига домофона и да пита за кого са дошли. Та казват: "За Мария", но както знаете всяка втора жена е с това име, а ние сме три броя в групата и тъпият дежурен не пита за фамилия. Решават, че е за мен. Излизам, преобличам се (това включваше всичките там престилки, шорти, бла-бла), преобувам се, слизам, оглеждам се - няма никой от нашите. Явно не е било за мен. Качвам се, отново се преобличам и пробувам, влизам в групата и казвам, че не викали мен, да ходи друга Мария. Слиза втората. След N-минути и същата операция се прибира и тя. Слиза третата - пак така. И до днес не мога да разбера къде е бляла учителката и що за акъл е имала да ни остави да се разхождаме така. По настояване на дежурното дете, били дошли точно за мен и да съм слезела пак и да се огледам хубаво. Е, проблякох се отново, преобух се, слизам - няма никой. Ама навън е пролет, аз съм навършила скоро 7год., живеехме точно срещу детската и си викам: "О, писна ми да се преобличам 100 пъти, я да си ходя". Тръгнах си аз, но нямам ключ с който да се прибера и седнах на една пейка близо до нас. По едно време сестра ми се прибира, втора смяна от училище. Ми не ми повярваха на историята. Все ми се подиграваха, че съм избягала.

Ахахахахаха. Цецо с много достойно включване.

Цецо, това е култово просто. Голям смях!

Определено много хора тук имат дар " клавиатура " . Удоволствие е.

Два дена се хиля като идиот с вас и на работа, и в кафето и в автобуса. Страшни сте направо.

Седя на балкона и ви чета бисерите. След Цецовата история мъжът ми излезе да види добре ли съм.

Звездице, ти детето на тренировка ли го кара или го кара да прави тренировка?

"Не че е  1 април..." 😂

Комбинация 2в1 😂