Пренатална депресия – не си сама

Имаш право да имаш хубави и лоши дни. И да си лош човек си е лично твоя работа. Стига да не си биеш детето и да влизаш в секти, и т.н.
Тук не пишат мамите, които не са били радостни, че ще стават такива.
А тези, които не са си искали децата   избягват съфорумките като тамян.

Никога не можеш да си подготвен какво те очаква след двете чертички, колкото и да си искал те да се получат. Преди да забременя нямах идея какво ми предстои, нищо че имам по-голяма сестра с две деца, с която живеех по време на първата бременност и докато детето навърши 2 години и имам много близки приятелки с деца и все пак - никаква представа нямах какво ще ми се случи и как ще се чувствам на моменти.

Според моите наблюдения голяма част от бременнит минават през някакъв такъв период, включително и аз. Но една част се срамуват от тези мисли и не споделят, точно за да не бъдат нападнати. Друга част са вече родили и е минало време, но просто забравят за това или си мислят, че не е нещо кой знае какво.
Нашето дете е планувано и желано, н и аз имах такива период. Колкото и банално да звучи, много ми помагаше да пазарувам. Отивах до някой магазин за бебешки стоки и купувах нещо, гледах да не прекалявам все пак. Купувах примерно едно боди и панталонки или някаква малка играчка. След това се чувствах толкова щастлива, че съм купила нещо за бебчето, че ще го обличам с това или как ще си играе с играчката. На моменти доста си и плаках, просто от това имах нужда. Имах проблеми в работата малко преди да изляза в болнични и в много тежки моменти пиех валериан, след разговор с АГ.
За жалост имах много тежко раждане, усложнения след него и проблемно кърмене. Всички казват колко е хубаво да си родител, как едва ли не всичко е перфектно щом имаше дете вече, но аз се чувствах отвратително, не почуствах и онази любов от пръв поглед, за която масово се говори. На моменти се чудих защо си го причиних това, колко добре ми беше без дете и ангажименти, тогава си казвах, че тя си има само мен и баща си, как мога да си мисля такива неща. Съответно се чувствах като най- смотаната майка на света.
Но за щастие всичко е временно. Сега година по- късно съм толкова щастлива, че тя се появи в нашия живот и не си представям живота без нея.

Ами аз пък не съм чувала истински истории за тая безгранична любов, дето се поражда като си видиш бебето. Напротив, интимно споделени истории са точно обрантото - как го гледаш това вързопче като чуждо и любовта се поражда с времето. Аз не съм се влюбила в двете чертички и не вярвам, че като го видя веднага след раждането ще го обикна безгранично и с цялата си обич. С племенниците ми така се случи - от пръв поглед, ама тях не съм си ги представяла и не са били в мене и не са ме ритали отвътре - та си беше доста не натоварващо от към очаквания. Всъщност племеницата си непрекъснато сравнявах с батко й и си мислех, че никога няма да мога да я обикна както брат й. Беше ми доста чужда всъщност, като се замисля. Сега ги обичам ужасно много и двамата.

Планирано бебе, правено с любов, 10 годишна връзка, 30+ години. И пак плаках като видях двете черти, и не беше от щастие. Страх, несигурност, неизвестност, загуба на свобода, отговорност.. все неща, които ме стряскаха безумно. И избягвах да се фокусирам - работех до последно, пътувахме и занимавах главата си с други неща.
Не бих казала, че усещах нещо към човечето, което живееше вътре в мен, освен любопитство към новите усещания. И тази помитаща любов от пръв поглед не мога да кажа, че съм усетила. Любовта ни се гради с всеки изминал ден, защото моето човече се оказа страхотно, но определено имах много колебания. Не съм съвършена и си го признавам.

Наскоро го писах е една друга тема, пиша и тук. Първата ми бременност и настоящата до момента са ми най-отвратителните периоди в живота! Децата са искани и то много, но факта че съм дебела, подута, хормонална граната и какво ли още не ме депресира до лудост. Изобщо не исках и не искам да си галя не плоския корем или да си виждам профила в огледалото. Искам просто вече да не съм бременна!
Иначе любовта към малкото същество нз кога дойде, може би като си се прибрахме вкъщи от болницата, там още не бях осъзнала всичко. Но пък е безгранична!!!

При мен беше точно така!
Чакана бременност,след доста неуспехи и три години опити.От първо инвитро стана,толкова се страхувахме,че видяхме теста и казахме "хм,май е положителен,айде де да ядем,че пицата изстина".И два дни не коментирахме.
Имах страшно лека бременност,не спрях да бриша улиците,и все пак станах огромна,киселини,рефлукс,постоянно висене в тоалетната и огроомни крака.Бяха като диреци,качих близо 30 кг,ставаха ми само едни маратонки и докато ги обуех се измарях,добре че беше извънредното положение,че мъжа ми беше вкъщи и ме обуваше.От там се клатушках като патка до където съм тръгнала.А целулит-да искаш,до коленете.Имах дни в които мислих,че никой не ме обича,мъжа ми пък хептен.Отделно аз съм руса и със сини очи и си представях такова бебе,и ми дават една зеленоока маслинка,копие на баща си.
Нямах търпение да родя,за капак преносих.
Беше ужасно да съм толкова дебела и огромна,добре че свалих бързо първите 20 кила,за месец и нещо,и без стрии.И целулита изтече,но втори път..не знам .
Обожавам си детето,тя е прекрасна,струваше си това нещо,но имах и слабите си дни и страхове и нервни изблици.
И не беше любов от пръв поглед,гледах я и не вярвах,че е моя,но като се върнахме вкъщи всичко си дойде на място.
Страхувах се да не ме хване след родилна депресия,но не остана време.Бях и още съм адски спокойна.На почти два месеца е бебчето ни и е огромна радост,няма по-прекрасно нещо от нея!

Интересни неща се случват с бременните. Аз съм с породени момчета, с разлика 1 г. и 2 седмици. В един месец са родени в различни дни, първият на моя рожден ден. Искани деца са и двете, въпреки че за второто се изпокарах с родата, включително и майка ми, не можело така наскоро да се ражда. Да, непланирано дете беше, грешката на татко, но тогава бях с такива разбирания, че за нищо на света няма да убия дете, освен това исках още деца, аз и трето исках, ама не ми пристанаха на акъла. Реших, че ще си осиновя тогава, всички против, включително и малките пикльовци, е, взех си първото куче вкъщи. Бременности все едно не съм карала, не разбрах какво е да ти става лошо, да повръщаш в първите месеци, работех до последно, много пътувахме с ММ, ходехме по ресторанти, компании, шиех си едни къси рокли, после съм се чудила, като се гледах по снимки с кой акъл и така, спомените ми от моя бременен период са като от един непрекъснат купон. С първата бременност си бях лепнала 24 кг, с втората само 20. И те не ми тежаха, не ги усещах. Второто дете отидох да родя след ресторант до 4 през нощта. Нагримирана, наклепана, малко се закучиха нещата и единият от лекарите каза, че най-обичал като му дойдат гримирани да раждат. Не очаквах, имах още няколко дни до термина. За любовта към детето – при мен стана постепенно, не от раз. Интересно ми беше, сама се чудех, че не припадам от любов. Малко го гледах като нова кукла в началото. А, когато наближаваше термина на второто, съм си мислила, че не съм наред, да си оставя детенцето само вкъщи и да отида в болница да раждам друго, имах такива не много на брой, но„по-тежки“ часове.
А моя позната опита да се самоубие. Не можех да я разбера, имаше детенце, какво самоубийство. И тогава за пръв път чух за следродилна депресия. Не го разбирах, наистина, каква депресия при тая радост детето. После вече, в общуването ми с бременни мои приятелки, се уверих, че има и такова нещо, депресия. Явно всеки организъм различно минава през тоя период, може при мен хормоните да са били по-мирни, знам ли, въпреки че не съм от спокойните натури, но вече не ми беше чудно това с депресиите, унинието и лошото настроение. Що разходки съм се разхождала и разговори съм водила с близка приятелка. Мина и това, временно беше, после я завъртяха грижите покрай детето и нямаше време да се депресира. Това на шега, но все търсехме обяснения защо се получи при нея, без да има видими причини. Та, случва се.......

И при мен една от причините да бях изпаднала в меланхолия са килограмите. На 20 години тежах 106 кг, а на 25 - 57 кг. Винаги съм искала да бъда стегната, слаба бременна само с едно коремче отпред. Познайте - точно преди да забрменя качих 5 кг и станах 67. Когато разбрах, че съм бременна се свързах с фитнес треньорка, с която бях работила преди. Жената си ми прави програми за у дома съобразени с мене, следим калории и протеини заедно и коментираме трудностите ми. Между 2 и 3 месец някъде, та до средата на 4 ти имах болки, които не се знаеше от какво са и не съм тренирала. Не съм се тъпкала с храна, но определено не бях в състоение да меря всичко и резултатът е +13 кг до тук. Още си харесвам коремчето и си го галя понякога, но всичко друго като го видя и ми се обръа отвътре. Та обратно на останалите бременни, аз си купувам дрехи за бременни и изобщо не ми пука, че ще ги нося най-много няколко месеца. И къси панталонки си купих и една туника и две рокли - бебето може да мине без вибриращ и пеещ шезлонг (имаме нормален от приятели) ама без нормална и стабилна майка не може да мине.
От известно време пак тренирам, меря си количествата храна и въпреки, че залитам яко в бонбони и сладко спрях да качвам по 300 гр на ден, което ме успокоява. Когато почне да ми става тъжно по тая линия, почвам да чета истории на успешни трансформации на жени, качили бая кила и после си ги свалили и чак в по-хубава форма влезели. Това ме надъхва. А когато почна да се плаша от безсънието и бъдещето си казвам, че малкият мъж идва точно около Коледа и ще има много празници и много приятни емоции и баща му има рожден ден и имен ден и изобщо ще е весело, хубаво, топло, уютно, семейно и щастливо. Намирам си някакви сламки, с които продължавам да плувам.

И аз съм писала поне в три други теми, та няма да се повтарям. И аз не примирах от кеф да бременея и раждам, детето си гледах по задължение доста време и с течение на времето се появиха чувствата. Обожавам я и не мога да си представя живота без нея, сега е на осем години и я обичам все повече с всеки ден. Но в началото беше различно.

Всеки има право на лошите си моменти. За депресията няма да се изказвам, там ми е малко крайно мнението, но залитането от една в друга крайност и лошото настроение са присъщи на всеки, не само на бременните и просто трябва да се изтърпят.

Дух,свалят се.Аз също не се тъпках,просто съм задържала вода,иначе няма как да сваля 20 кг за месец и нещо.
На изписването беше още по-страшно,бях толкова надута,че ме боляха прасците,все едно кожата е тясна за тялото ми.Едва обух панталон за бременни и една блуза,корема ми беше като в седмия месец.А до мен две кокони с рокли,главата ми беше огромна.И от там свалях между 300 гр и кг на ден.Сега ми стават 3 чифта дънки ,и съм си дала време до септември да сваля още 6 кг.Търчането е голямо,аз и нямам помощ,мъжа ми отсъства доста по работа и постоянно съм в движение.
Ще мине всичко ,лека бременност!

Качих 17 кг , ама грам не ги усещах и това при условие, че тренирах до 25-6 седмица и не съм яла кой знае колко. Сега си гледам снимки - не се и виждат тези килограми, освен на корем.
Половин година по-късно имах 3 за сваляне , сега още си ги имам де (след карантинно - не се броят ). Супер лека бременност карах - нито прилошаване, нито киселини, нито някакви драми. Можех да си стоя бременна още 9 месеца.


При мен и любовта към детето ми е като всички останали любови в живота ми - осъзната и увеличаваща се с времето. Тази от пръв поглед не я мога.

Ох, момичета. Бременността ми се върти основно около тъпия гестационен диабет и нямам никакво време да изпадам в меланхолии. Всичко ми е борба с храната, от сутринта трябва да мисля какво и колко ще ям. 6 пъти боцкане и мерене на захар и това от април. Няма така досада. Това не яж, онова не яж. Трепериш всеки път колко ти е захарта.
Напоследък ми писна и взех да си ям диня както си трябва. Чувствам се виновна да не би да се отрази на бебето. Много тъпа истори, а остават още около 2м.
Отделно постоянно ми се спи и съм уморена, а имам да се грижа за по- голямо дете. Хващам се, че дрема по площадките и изпадам в летаргия. Някаква пълна апатия ме е обзела.

Доста майки около мен ми разправяха как още като видели детето изпитали безгранична любов. 2-3 ми казаха, че веднага си познали детето, въпреки, че са били секцио с пълна упойка и не са го виждали. Пък аз щях да се съглася, че е моето, което и да ми дадат Само щях да ги питам дали са сигурни, ако ми бяха дали някое по черничко, защото с бащата сме многооо светли.