весели бебоци и щастливи родители

Хайде и аз да се отчета в тази тема. Нашият син Боби е вече на 3 год. и 7 месеца.Със нас е от 5 февруари 2004 год.Беше навършил точно годинка,когато си го взехме.Малко след това постъпихме в болница където беше опериран(липса на небце).
Забравихме всичко лошо, покрай веселият му смях,който всеки ден ни даваше сили да се борим напред.
Никога няма да забравя как за пръв път промълви думичката"мама"Тогава се разплаках от щастие и любов към детето си.
Няма да забравя и първото ни тържество в детската градина.
Също така никога няма да забравя и първата ни Коледа заедно.Тогава за нас това беше една истинска и невероятна Коледа,защото нашият син беше до нас.
Времето си тече а той,като че ли вчера го учихме да прави първите си крачки.
Днес е едно много умно дете,което всеки ден ни изненадва с нещо ново.Страшно е привързан към татко си, за Боби татко му е неговият герой.Често си спретват,своите си мъжки игри в които не допускат дори и мен.
Миналата година решихме да увеличим семейството си с още един член.
Така се появи и тази година на 02. юни нашата прекрасна дъщеричка. Беше едно малко уплашено човече когато я видяхме за пръв път.Беше само на 5 месеца.
На втората среща когато отидохме да я видим взехме и гордият батко,който тръбеше на ляво и надясно"Ти знаеш ли,че ще си имам сестричка а?Тя ще е най хубавата принцеска"
Хората които не знаеха за какво ставаше въпрос се чудеха и маеха от къде щеше да дойде тази сестричка.Никой дори и не предположи,мислеха си че Боби си фантазира.
Отначало имаше малко ревност към Преславка но малко по-малко нещата си влязоха в ритъм.
Каквото  ида направя сега касаещо Преславка Боби е плътно до мен.
Боби ще помага в къпането и.
Той ще я храни.
Той ще и дава водичка.
Той ще и разказва приказки.
И ако някой непознат за него се насочи към количката и сеустричката му жив ще го одере.
Никой няма право да пипа Преславка без негово разрешение.
Преславка е вече на почти 10 месеца.
Отскоро започна да казва разни думички.Няма смисъл мисля да описвам пак-колко горда се почувсдтвах отново и за втори път да чуя,че някой ме нарича мама.
В паяка определено вече не иска да стои а търси някой да я държи за ръчички и да върви. Тя също много се привърза към баща си(какво ги парви този човек,че направо умират за него не знам)
Често се случва,когато татко и тръгне на работа да си поплаче за него.
Сега, вечер в къщи има отново познатото мъжко шушшукане.Както обича да казва Боби на въпроса ми какво правят"Мъжки работи"
Хубавото е,че в този мъжки отбор в който участници бяха само Боби и татко му допуснаха и трети човек.
Вие какво?Да не си помислихте,че това съм аз?
Нищо подобно .......Третият човек е Преславка.
Мен обикновенно ме търсят,когато са гладни,жадни или са напарвили някоя беля.
С ръка на сърцето съм казвала много пъти,ще го кажа и сега.
Имам най-невероятното семейство.
Най прекрасният и обичлив съпруг и най-невероятните и сладки дечица.
Повече не искам от живота.
Моля се само да сме всеки ден всички живи и здрави.

В еуфорията около Арбанаси тази прекрасна тема съм я пропуснала.Е,сега и аз ще се впиша 
За първи път станах майка април 2000г Кристо или както ние го наричаме Кико беше само на 3 месеца.В паниката около прибирането му толкова се бяхме побъркали,че забравихме да му вземем бибероните с вода и храна,а пътя беше дълъг.Естествено уцелихме и времето за хранене,но най невероятното беше,че когато го гушнах(и нали се сещате как съм треперела и как са се стичали сълзите ми)той плачеше защото беше гладен,но в момента в който се качихме в колата и тръгнахме аз го притиснах до себе си и той заспа,спа цял час без да мръдне,а аз го изучавах с поглед и не можех да повярвам,че това малко сладко същество е нашия дългоочакван син.От тогава колите станаха неговата страст и му дай само да се вози и пътува,естествено плътно с баща му връзката им е невероятно силна.
Докато се радвахме на малкия ни сладур и следяхме всяка негова промяна-зъбчета прохождане думички...неусетно мина времето и дойде юни 2002 и ни се обадиха за другия лъчезарен син.В момента в който го видяхме знаехме,че той е нашия син и ще се казва Лъчезар.Бате Кико беше на 7-то небе от щастие,а за нас да не говорим.С Лъчезар имахме доста повече здравословни проблеми понеже беше на 10 месеца и за това време не беше нито вдиган нито къпан,а и явно имунната му система никаква я нямаше та на следващия месец влезнахме в болница с диагноза астма,атрофия на всички мускули(той приемаше образите легнал,за да те види си накланяше главичката)физическото му развитие отговаряше на 3 месечно бебе нищо,че беше на 10 месеца.Предполагате колко безсънни нощи и колко сълзи са изляни,колко страх дали ще се събуди,дали диша...но трябва да ви кажа,че ако трябва да се върна назад и имам избор пак бих избрала него въпреки всичко.Колкото и да беше зле и да не можеше да диша усмивката не му слизаше от лицето,а с малките ръчички винаги посяга да те погали и на пресекулки да каже ма мо о би чам те.Много рано проговори и от тогава не е спрял.Палав е за 5 здрави деца и тормози батко си невероятно.Кико е много кротък и му позволява да му се качва на главата.
Сега вече и двамата са батковци на бъдещата сестричка и я чакат с невероятен трепет.Всички знаят,че ще имаме сестричка и че ще си я вземем от дом както те са взети.
А онзи ден Кико спорил с някаква леля на градинката,че той не е роден от майка си а е взет,но явно жената не е схванала за какво иде реч и започнала да му обяснява,че всички деца се раждат а не се взимат,а нашия сладур и казал "Ти нищо не разбираш ние с Лъчо сме специални и затова са ни взели"и се врътнал и си заминал да играе.После със светнали очи ме пита "Мамо нали ти не си ни родила ,а си ни взела"аз казвам "Да мамо,защо питаш?" а той "Защото една леля ....и ми разказва случката.Честно да ви кажа почувствах се много горда и спокойна.
Истории колкото искате,но да не прекалявам.Наистина децата са най-голямото богатство и съм щастлива,че съм богата ама неприлично богата,защото към тях включвам и невероятния ми съпруг,който ни обгръща с обич и внимание непрестанно.Благодаря на съдбата си и наказанието ми да не мога да родя се превърна в награда и то от най-ценните.

Това са трите най-прекрасни истории,които съм чела някога..толкова са истински и разтърсващи.
Вие сте истински Майки,в най-пълния и прекрасен смисъл.Възхищавам ви се....

явно е че сме много малко майките които могат да споделят щастието и миговете със своите деца.

Ох,Мира колко си права,защо ли на човек не му се пише за хубавите неща?Но...нищо поне на тези които им се пише нека поддържат темата.

Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.   Паулу Коелю ("Петата планина")

 

miraaaa , поздрави за хубавата тема.

И аз искам като теб да изкрещя на целия свят колко сме щастливи с нашия Ники

Винаги съм си мислила, че любовта към детето се трупа през деветте месеца, когато майката носи детето си под сърцето , а гордият татко тръпне от очакване и копнеж.

Може би никога няма да разбера какво е да заченеш и износиш рожба. Но за разлика от преди сега това не ме вълнува. Сега за мен Николай е целия свят, целия ми живот. Любовта ми към него е като наркотик, искам още и още.

Когато държа сина си в ръце , когато ме прегръща и се усмихва, знам, че това е което искам.

Щастлива съм като никога, къщата ми е пълна с радост и светлина, с детски играчки и смях, просто наистина нищо друго не искам от живота.

Само може би още една звездичка

Април   аз моята принцеса  имам чувството че съм я носила всичките тези 15 години а не само девет месеца-разликата че съм я носила в сърцето си. Сега осъзнавам че живота ми е бил празен. За мен Димана е всичко на света, моят живот.

Пускам снимки на шаферката. !!!!!!!!!!

Какви прекрасни истории, разплакахте ме.Ивка, невероятна си аз какво да ви кажа...........преди 7г  се сдобихме с една мечта, дълго чакана, много изтрадана.сега , след толкова години като си спомня, как го бях гушнала и той един такъв мъъъничък и мнооого сладичък ,с едно чипо носле  и закачливи очички как от вълнение и безпокойства не спах близо 3м бях в полубудно състояние денем и в полузаспало денем с какво нетърпение очаквах първото му зъбче, с какъв трепет посрещах всяка негова крачка напред във физ.-емоционалното му развитие.колко бях горда, за неговите постижения и как се разтапях като топъл восък, когато малките детски ръчички се обвиваха около шията ми и ме стискаха, стискаха.....а сега, ако знаете как се умилявям, когато единствен той от цялата детска площадка пред блока, откъсва стръкче трева и цвете и ми подарява с най-нежния поглед "мамо, за теб е"

след като има още бебоци реших че е време да върна старата тема . Можем да я напълним с хубавите моменти с нашите деца и снимки.