Кой е любимият ви виц? Нека се посмеем заедно ... - 27

Жена в командировка пише SMS на мъжа си: "Скъпи, накратко. Трябва да сте в детската градина 8:10-8:15, значи събуди Мимето в 7:30-7:35. Обуй ѝ чорапогащника, тъмносините джинси, тениската от второто чекмедже, най-долу, виолетова или малинова блузка (чекмедже - второ, долу). Всичко е в скрина. Вземете розовата рокля - окачена е в нашия гардероб, в отделението за ризи на малка закачалка, бели чорапки, сандалки. В градината я преоблечи. Опитай да ѝ направиш две опашки. Ластичките са в най-горното чекмедже на скрина, в бяла кутийка, под обувките с картинки. После виж какво е времето. Или ѝ сложи розовото палто, виолетовата шапка и розовия шал, или зеленото, пухкаво, същия цвят шапка, без шал, на крачетата - новите ботушки. Провери и приготви всичко тази вечер. Ако нещо не намериш, звънни и питай, не спя още."
Мъжът отговаря: "Решихме да не ходим на градина."

Този виц не го разбрах. Как така се бръсне, използвайки камерата на телефона? Пред включена камера ли или с нея като бръсначка?

Лайв във фейса

Явно вместо огледало,но вместо това е пуснат лайф

Аха. Не ми беше хрумвало, но и аз не използвам камерата на телефона си за огледало.

Защо Господ е създал първо мъжа?
Защото е искал да започне с нещо по-просто

От Георги Блажев
С мъжа ми имаме годишнина – 5 години от първото „обичам те“ и 2 години от първото „окей, вкарай ми го където искаш, само не ме буди“. Каза, че ми е подготвил изненада. Романтична среща под открито небе. Истински спектакъл под звездите... Стадион „Георги Аспарухов“, „Левски“ срещу „Ботев“ Пловдив. Да си призная, хвана ме малко неподготвена. Представях си по-скоро вечеря на покрива на луксозен ресторант, с петстепенно меню и цигулар, но нищо. Важното е, че се е сетил за годишнината.
Питам го как да се облека, защото досега никога не съм била на мач. „Като за изнасилване“, предупреждава ме той. По погледа му разбирам, че не се шегува. За всеки случай, навличам стара тениска с надпис „Имам сифилис“, кецове с принт „Гъбичките са супер, затова се гордея, че ги имам“ и съм готова.
Вървим към стадиона в море от хора. Всички са с качулки, маски, кожени якета и крещят. От ляво и от дясно гърмят бомби, избухват снаряди, някой настъпва противопехотна мина. В далечината виждам гранатомет. Не съм сигурна, но мисля, че току-що обявихме война на Полша.
По чудо, стигаме проверката на входа невредими. Дано моят е взел места на балкона, защото обикновено там са ягодите и шампанското. Вместо това, се озоваваме в нещо, наречено „Сектор Б“. Навсякъде има огради, все едно сме престъпници. Това няма логика. Аз не съм заплаха за обществото – освен когато съм в цикъл или не съм яла сладко повече от 36 часа.
От другата страна на решетките виждам жена с много сладко, жълто-черно яке. Адски ми се ходи при нея, за да я питам откъде си го е взела. Обаче не мога, защото помежду ни има ограда. Все едно сме в Берлин през 80-те. Приближавам се максимално и се провиквам: „Госпожа, откъде е якето?“ Тя се обръща и с цялата омраза на света ми отговаря: „Умри, бе, говедо!“ Ама какво е това отношение? Пуу, няма да си купувам като твоето яке, разбрах, само ти ще имаш такова. Ние вместо да сме солидарни една с друга, да си помагаме в този труден момент – две жени на мач – се псуваме като каруцари. И защо „говедо“? Аз лично повече се оприличавам на еднорог.
Трябва ми питие. Зървам момче, което снове между редовете и му махам: „Гарсон! Гарсооон! Бяло вино с две бучки лед и сламка, ако обичате!“ Имал само бира и семки. Ама хората още ли ядат семки? Да не сме се върнали в 1997-а посредством машина на времето и аз да не съм разбрала? Хубаво, дай едни семки. Тъкмо отварям пакета и го хвърлям уплашена във въздуха, защото мъжът ми се провиква в ухото: „Само Левски, Оле! Само Левски, Оле!“ Абе, ти от коя зоологическа градина си хванат, бе, животно! Не можеш ли да се държиш по-прилично? Аз като те водя на опера, да си ме чул да крещя като шимпанзе: „Само Чайковски, Оле! Само Чайковски, Оле!“?
Айде да почва тоя мач, че да свършва. 30 минути ще ги издържа някак си. Две полувремена по 15 си е напълно приемливо. Моля? Как така 90 минути, бе?! Това защо не го пише на билета?! „Дами и господа, длъжни сме да ви уведомим, че този скапан мач ще продължи 90 минути, a в случай на продължения – и повече. Ако имате деца или домашни растения, за които да се грижите, по-добре не идвайте.“
90 минути... Че това са четири епизода на „Сексът и градът“! Там поне има фабула, послание. Кари обича Тузара, Тузара не обича Кари; после Тузара обича Кари, Кари не обича Тузара. Накрая вече сценаристите се изчерпват, сериалът трябва да свършва и Кари и Тузара се обичат едновременно. Това е напрежение, това е драма. А тук какво? Семки.
Първите минути вече текат. Момчетата тичат напред-назад, ритат топката, но какъв е смисълът на цялото това физическо усилие, ми е трудно да кажа. Знам, че в баскетбола мачовете приключват при резултат 112:104, 96:78 или някъде там. Тук след 30 минути, братче, 0:0. Ебати неталантливите спортисти. Ебати прахосничеството на време, инфраструктура, екипи, бутонки и гел. Да бяхте станали лекари, да се гордеят майките ви. Пък вие половин час една точка не може да отбележите.
Пълна скука. Поглеждам към мъжа ми, а той е като подивял. Скубе се, припада, свестява се, пак се скубе, пак припада. Абе, дрисльо, ти не си се вълнувал така на раждането на дъщеря ни! Сега за едно 0:0 ще ми се правиш на Лили Иванова!
Явно пропускам нещо супер интересно, което се случва на терена. Вглеждам се по-внимателно. Забелязвам мъж в чисто черно, на когото никой не подава. Става ми тъжно за него. Вместо да го окуражат, от трибуните го засипват с обиди: „Свири, бе, педераст, свири, бе!“ Чувствам се като на концерт на Бон Джоуви, който си е забравил китарата вкъщи. „Свири, бе, педераст, свири, бе!“
Забелязвам и друго. Всички играчи, дори тези от нашия отбор, са „куре“: „Спъни го, бе, куре! Как ще я изпуснеш тая, бе, куре! Чисти, бе, куре!“ Поглеждам – на фланелките им не пише „Куре“. Пише „Иванов“, „Христозов“, „Бодуров“ и т.н. Ами вие, лумпени, замисляте ли се изобщо, че родителите на този човек са прекарали безсънни нощи в избиране на име за детето си? Дали да е Петър на дядо му? Или пък Стефан на баба Стефка? И за какво е била цялата тази творческа енергия, цялата тази разправия? За да може един ден такива като вас да му викат „куре“.
Ох, най-после обявяват антракта. Имам амбициозен план да уринирам, но щом зървам хората, които се насочват към тоалетните, се отказвам. Ще стискам. Да, да, ще стискам. За да не мисля за пълния ми пикочен мехур, се заговарям с мъжа ми. Задавам му най-важните футболни въпроси, които ми хрумват: „Номер 7 дали си има гадже? Сладък е. Засада беше, когато хвърлиш тъч със затворени очи и вратарят на противника е зодия Близнаци, нали? Колко крави са необходими, за да опасат цялата тази трева? Абе, Боби Михайлов защо не пази? Ти обичаш ли да гледаш как Боби Михайлов танцува?“
Започва второто полувреме. Нови 45 минути от живота ми, които никога няма да си върна. Пишка ми се, студено ми е и ми се ядат раци. Вместо това, съм на мач и чопля семки от земята. Супер. Мъжът ми продължава да редува припадъци с моменти на просветление. Айде пък вие вкарайте един гол, не виждате ли, че човекът умира! Оп, да не би, да, още малко, още малко... Гоооол! Гоооооол! 1:0! Ама, мило, защо не се радваш? Ааа... голът е за другия отбор. Упс. Стана леко неловко. Нищо, де, има време за още голове. И наистина – има! При това за още цели два! Мачът завършва при резултат 3:0 за другия отбор.
Прибираме се в злокобна тишина. Погребалната процесия на Папа Йоан Павел II е била по-ведра, заклевам се. Слагам мъжа си на дивана и му пускам банка с глюкоза, за да изкара нощта. Не съм го виждала така съсипан, откакто миналото лято не можа да оправи градусите на виното и половин тон грозде отиде на боклука.
„Спокойно, бе, мило – казвам му. – Нищо не е загубено. „Левски“ още могат да спечелят „Златната топка“, „Рали Дакар“, „Аустрелиън Оупън“ или поне „X Factor”. Не се ядосвай за глупости. Ето, утре мама ще ни дойде на гости. Преди малко ми писа в 5 да я чакаш на гарата. Това е нещо, за което си струва да се ядосваш.“

Двама боpци pешили да зaкycят и cи кyпили банички.
По едно време единият усеща, че приятелят му  нещо се суче и върти. Обърнал се да погледне и какво да види - онзи се опитва да си завре баничката в задника.  
- Кво прайш бе, брато?
- Е па опитвам се да ям.
- Е как ядеш, като баницата ти стърчи от гъза?
- Ми сутринта бях на зъболекар и онзи ми каза да ям от другата страна...



В България се ходи на зъболекар когато жабуренето с ракия не дава резултат.

- Здравейте! Пицария Гордън ли е?
- Не, господине, това е пицария Google.
- Значи съм набрал грешен номер ?
- Не господине, Google купи Пицария Гордън.
- ДОБРЕ. Тогава моята поръчка е ..
- Е, господине, искате ли обичайното?
- Обичайното? Познавате ли ме?
- Според нашия идентификационен регистър за обаждания, в последните 12 пъти сте поръчали пица със сирена и наденица, с дебела кора
- ДОБРЕ! Това е!
- Може ли да ви предложа този път рикота и рукола със сухи домати?
- Не, мразя зеленчуците
- Но вашият холестерол е много висок
- Откъде знаете?
- Чрез ръководството на абонатите. Резултатът е от кръвните Ви изследвания от последните 7 години
- Добре, но не искам тази пица, вече пия лекарство
- Не сте приемали лекарството редовно, преди 4 месеца сте купили само кутия с 30 таблетки в мрежата на Фармстор
- Купих повече от друга аптека
- Не се показва на кредитната ви карта
- Платих в брой
- Но не сте изтеглил толкова много пари според банковото си извлечение
- Имам друг източник на пари
- Това не показва последната данъчна деклатация, освен ако не получавате доходи от недеклариран източник
- КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ? Достатъчно! Омръзна ми от Google, Facebook, Twitter, WhatsApp. Отивам на остров без интернет, където няма мобилни телефони и никой не ме шпионира
- Разбирам, господине , но трябва да си подновите паспорта – изтече преди 5 месеца…