Нов трейлър ✨
И снимки
И снимки
- Публикувана: 4 окт. 2020, 18:14 ч.
- Последно мнение: 2 авг. 2025, 14:53 ч.
* Берен Саат * Beren Saat * сериали, филми, реклами, награди, интервюта - тема 16
Привет!
Айре
, благодаря!
Прекрасна е Берен на корицата на "Vogue".
„Последно повикване за Истанбул” е филм, който има своите съвременни аргументи за любовта и двойнствените отношения, който ще удиви зрителите с оригинално поднесени изненади, с трепетът от близката до нас атмосфера на Ню Йорк и ще накара много хора да я съпреживеят.
Още от Берен по улиците на Ню Йорк.
И това е ново.
Берен с професор Левент Акчай.
Очевидно е очен лекар, защото под снимката пише: „Сега виждаме още по-добре.”
Айре
, благодаря!Прекрасна е Берен на корицата на "Vogue".
„Последно повикване за Истанбул” е филм, който има своите съвременни аргументи за любовта и двойнствените отношения, който ще удиви зрителите с оригинално поднесени изненади, с трепетът от близката до нас атмосфера на Ню Йорк и ще накара много хора да я съпреживеят.
Още от Берен по улиците на Ню Йорк.
И това е ново.
Берен с професор Левент Акчай.
Очевидно е очен лекар, защото под снимката пише: „Сега виждаме още по-добре.”
Момичета, привет!!!
Благодаря ви за всичко донесено в темата!!!
Добавям какво съм намерила >>>
berenn_saat
Като Асоциация "Подкрепа за деца без да виждат блясък",
ние силно вярваме в обединяващата сила на изкуството и музиката.
Приходите от тениските, включени в проекта ни "Hayat Dokunmaylar Baslar",
които прaвим със съчетаващата сила на изкуството и музиката,
ще бъдат използвани в полза на образованието на деца, които не виждат блясъка.
Искате ли да станете част от нашия проект като закупите тениски
и допринесете за образованието на слепи деца?
Излезе първият брой на Vogue Film с Берен Саат
Първият брой на Vogue Film,
в който почитаме света на киното и телевизията,
който има силата да образова и вдъхновява,
както и да забавляват широката общественост с историите,
които разказва повече от век, е готов!
Берен Саат, която се готви да се завърне на екраните на Netflix Turkey
с филма „Последно повикване за Истанбул“,
разказва пред Vogue Film за това, през което е преминала в живота си,
какво е оставила зад гърба си и какво очаква с вълнение,
гледайки през прозореца на нейния "ZEN" ум.
vogue.com.tr
Берен Саат с дълбоко деколте, блестящи очи е ослепителна
Берен Саат, която застана пред камерата на списание,
получи коментари за стила си и дълбоко деколте.
Красивата актриса Берен Саат, която доби голяма слава
с образа си Бихтер в сериала Aşk-ı Memnu,
напоследък отсъства за известно време от екраните.
Берен Саат, която скоро ще се завърне на екран с
Last Call for Istanbul,
позира за списание Vogue Film.
Актрисата, която беше красавица от корицата на списанието,
очарова феновете си със стила си.
Берен Саат, която избра рокля с дълбоко деколте и прозрачни детайли за корицата,
разтърси социалните мрежи.
Онези, които видяха красивата актриса, която се противопостави на годините,
коментираха "Изглежда гореща като Бихтер", "Бихтер се завърна".
Kıvanç Tatlıtuğ отново стана неин партньор
Фактът, че Къванч Татлътуг придружи Берен Саат в главната роля
в най-коментирания и дългоочакван филм напоследък
„Последно повикване за Истанбул“, развълнува феновете на актьора.
haberler.com
Слагам интервюто с Берен Саат за "Vogue Film"
и моля, за превод на български >>>
Скрит текст:
Берен Саат, готовящаяся вернуться на экраны с фильмом «Посадка на рейс в Стамбул заканчивается», рассказывает через призму разума «Дзен» о том, через что проходит в жизни, что оставила позади и с волнением ожидает.
Когда я в утреннее время шагаю по ярким улицам Сохо в студию для съемок обложки, на ум приходят слова Трумана Капоте: «Я люблю Нью-Йорк, хотя он и не мой, здесь все именно так, как должно быть… Деревья, улицы, дома, – я чувствую, что принадлежу этому городу». Каждый уголок этого города, где жизнь кипит 24 часа, учит человека чему-то новому. Каждый его квартал становится источником вдохновения, стимулируя самые различные чувства. Как и описывала Берен словами «Среда, которая слишком побуждает чувства, удивительным образом вдохновляет. Среда, в потоке которой ты можешь найти возможность снова узнать себя, увеличить свой потенциал, поскольку она не предоставляет зону комфорта. Среда, в которой ты являешься частью высшего разума и таланта». А могли бы вы ради этого города оставить позади всю свою жизнь и начать все сначала? Ответ на данный вопрос у Серин…
- Ранние утренние часы в Нью-Йорке… Как и в любое время дня, город полон суетящимися людьми. И непрекращающиеся звуки. Как ты сегодня чувствовала себя в этом городе, когда шла на съемки?
- Полной жизни, креативной и настолько счастливой, что выбрала самый яркий наряд из своего чемодана. Мы всю неделю вставали в 4 утра, но я совсем не чувствую себя утомленной. Сегодня мой единственный свободный день, я готова к съемкам и очень взволнована.
- Есть сотни слов, описывающих Нью-Йорк. Как бы ты описала свой Нью-Йорк?
- Среда, которая слишком побуждает чувства, удивительным образом вдохновляет. Среда, в потоке которой ты можешь найти возможность снова узнать себя, увеличить свой потенциал, поскольку она не предоставляет зону комфорта. Среда, в которой ты являешься частью высшего разума и таланта.
- Ты помнишь, как впервые познакомилась с этим городом?
- Когда я впервые приехала сюда несколько лет назад, был настолько жаркий август, что невозможно было дышать. Я жила в доме подруги в Уильямсберге. Мир электронной музыки в Бруклине был очень привлекательным, но это была туристическая поездка. Поскольку в этот раз я приехала на съемки фильма, то почувствовала иную принадлежность. Сейчас и погода замечательная, и я больше культурно просветилась - я сходила на концерты (Гарри Стайлс, Розалия, Bonobo, Сесиль Маклорин Салвант), посетила Бродвейские шоу (MJ, Six, Beetlejuics), прошлась по МоМА (Museum of Modern Art). В музее Уитни (Whitney) мне попался видео-арт со словами одного шамана, которые позже сформировались в моей голове в виде текста песни.
- Какой твой любимый район?
- В этот раз я больше была в Манхэттене. Выхожу с концерта, постановки и пешком прихожу в отель. Но, кажется, Бруклин мне больше подходит по душе. Мне нравится Митпэкинг. Кстати, Soho House там очень приятный… В наш выходной день на прошлой неделе я наградила себя отменным веджибургером и грейпфрутовой мимозой.
- Стамбул или Нью-Йорк?
- Конечно, Стамбул наш дом, трудно сравнивать. Как и Нью-Йорк, Стамбул тоже полон жизни 24 часа, в Куручешме Арене мировые звезды дают концерты, аутентичный стиль развлечений Бейоглу привлекает внимание всего мира, в Культурном Центре Ататюрка проводились театральные олимпиады.
Как личность, которая пережила эти золотые годы, меня очень расстраивает, что атмосфера Стамбула изменилась, атрофировалась, что поддалась глупым музыкальным запретам.
- Для нас, поколения 80-х, воскресные вечерние фильмы были одними из главных развлечений. На фоне с видом Нью-Йорка играла песня «All my life» американской исполнительницы Карлы Бонофф, затем на экране появлялся фильм. Садилась ли ты каждое воскресенье перед экраном с такой программой?
- На самом деле это история одной из ключевых сцен нашего фильма. Дом в Анкаре, в котором я выросла, находился в Каваклыдере, на территории которого располагалось много кинозалов. Каждую неделю мы с мамой обязательно ходили в кино. Можем сказать, что кино было моей детской любовью. Мой папа и старший брат брали напрокат видеокассеты, а в воскресенье вечером в программе показывали самые крутые фильмы. Я обязательно смотрела до сна в 21:30, поскольку утром надо было идти в школу.
- У тебя был любимый фильм? Просмотр которого ты ждала с волнением?
- Я не знаю, умела бы я мыслить абстрактно, если бы не было Стивена Спилберга и Тима Бертона. «Парк Юрского периода» - фильм, который как стал поворотным моментом в истории кино, так и оказал большое влияние на мою жизнь. Я знаю, что причиной моего желания давать слушать свои песни с технологией объемного звука Dolby Atmos, а также важности присутствия в моих песнях басовой частоты, которую мы не слышим, но чувствуем, является фильм «Парк Юрского периода», после просмотра которого девятилетняя Берен увидела, что в жизни все возможно. И вместе с тем это чувство очарованности, сила, которую она почувствовала в звуках, временное путешествие, страх, адреналин и, возможно, предвидение своего будущего… Конечно, среди героев моего детства еще есть Джулия Робертс и Робин Вильямс. В какой бы истории они ни сыграли, я всегда следила за ними. Я находила в фильмах многие знаки о своем будущем.
- В последний раз мы видели тебя в фильме «Мой мир» в 2013 году. Кажется, ты сделала долгий перерыв в кинофильмах?
- Мировые направления просмотра фильмов определяют предпочтения индустрии и наши. Зритель приобретает опыт 6-8 часового просмотра с binge watching (привычка смотреть подряд), поэтому мы тоже сделали выбор в этом направлении.
- На что ты особенно обращаешь внимание, выбирая новую роль?
- На глубину героини, привлекательность истории, на политически правильный выбор на языке сценария, а затем смотрю, даст ли мне возможность личностного развития или нет.
- Перейдем к фильму «Посадка на рейс в Стамбул заканчивается»… Вы с Кыванчем Татлытугом снова в одном проекте спустя годы. Как появилась идея участвовать в этом фильме?
- Это идея нашего продюсера Онура Гювенатама. Он позвонил мне и сказал: «Снимем в Нью-Йорке фильм с Кыванчем?». Я сказала: «Конечно же!». Он сказал: «Пусть Эврен напишет?». Я ответила, что было бы супер. Потом Эврен Шит написала веселую историю нашей любви. Снимать должны были Гёненч Уянык и Гёкхан Тирьяки, а продюсером должна была быть Шебнем Китиш. Снимать фильм в Нью-Йорке с командой, которая состоит из моих дорогих друзей, которые лучшие в своем деле, это подарок для меня, а не работа.
- «Запретная любовь» является легендой нашего времени. До сих пор его повторы бьют рекорды просмотров. После такого серьезного проекта, кажется, повторная совместная работа с Кыванчем приносит также и определённые проблемы.
- Я очень горжусь тем, что «Запретная любовь» стала современной классикой, когда мы еще были молоды. Думаю, наша самая главная ответственность в новом фильме заключается в том, чтобы наши поклонники не были разочарованы. Я предполагаю, что результат оправдает ожидания в плане сексуального влечения между нашими героями, стилей, музыки, атмосферы истории. Успех, который поймала Дениз Маршан в стиле Бихтер, был культовым. Я думаю, этот проект был первым задающим моду турецким сериалом, благодаря которому получили известность многие модельеры, а также впервые пересеклись наши дороги с моим дорогим другом Озгюром Масуром. Героиня Серин, которую я играю в этом фильме, дизайнер. Дизайн играет роль в отправлении нашей героини в Нью-Йорк. Над стилем Серин мы работали с Мертом Йеменджиоглу. Мерт - человек, узнавая которого, восхищаешься им. Мы вместе продумали перевоплощение Серин в ее путешествии, когда она начала из Турции и стала более оригинальной и свободной, заново открывая себя в Нью-Йорке. В нашем фильме есть очень важное для нас винтажное платье, дизайн которого принадлежит нашим дорогим Раисе и Ванессе.
- Ранее ты работала вместе со сценаристкой Нуран Эврен Шит в сериале «Дар». Ты участвовала в процессе становления истории сценарием и формированием героев?
- Конечно, я выражала свои мысли. Эврен в процессе создания очень открыта для предложений. Я спокойно делилась своими мыслями.
- Можешь немного рассказать о фильме «Посадка на рейс в Стамбул заканчивается»?
- Это фильм с современными аргументами для любви и двусторонних отношений. Думаю, он удивит зрителей хорошо продуманными сюрпризами и взволнует атмосферой Нью-Йорка. Настолько близкий нам, что вызовет эмпатию многих людей, смешной, очень милый фильм.
- Что тебя больше всего привлекло в этой истории? Что подтолкнуло принять участие в этом проекте?
- Я подумала, что зритель будет в восторге от этой истории, если я во время чтения сценария заливаюсь смехом.
- Осень в Нью-Йорке совсем другая. И в этот раз ты приехала в этот город не на отдых, а на съемки фильма. Другой мир. Как прошли съемки?
- Конечно, было нелегко снимать фильм в городе, который никогда не засыпает. Загрузка и толпа, которую невозможно контролировать, не оставляет другого выбора, кроме как подстроиться. В Нью-Йорке мы работали с более маленькой командой, но могу сказать, что этот «любительский дух» разбудил в моей ДНК чувство, связанное с первыми годами актерской деятельности.
- Наверняка, ты накопила много воспоминаний со съемок. Можешь поделиться с нами?
- Например, сцену, где мы проходим мимо дома Джона Леннона и говорим о нем, мы не смогли снять из-за мороженщика, который весь день парковал там свою машину, не слушал наши просьбы и не убрал машину, несмотря на наше предложение компенсировать продажи мороженого за 1 день.
- Смотря на любовь старых времен, мы видим отношения, где женщины ставят себя на второй план, где обе стороны говорят о смерти ради друг друга. Но в современном мире начали меняться и отношения/браки. Что ты думаешь по этому поводу? Ты из тех людей, которые верят, что жизнь настолько коротка, что нельзя оставаться в отношениях без любви?
- Подобный выбор делается с точки зрения того, что отношения меняются, становятся более неординарными. История Атийе тоже современная, с каждым сезоном, когда герои переключаются между измерениями, фразы о любви тоже становятся более эпичными. Я считаю, что любовь полна сюрпризов, она настолько многогранна, что не может применяться только в отношениях мужчина-женщина, ее открытие сверх возможностей человека, она - основная мотивация нашего существования.
- Мы живем в такое время, когда боремся за равенство женщин и мужчин, концентрируемся на женской силе и желаем видеть больше работающих женщин. Но все равно, когда речь идет о любви, бывает, что мы забываем о некоторых боях. Любовь всеми силами выходит на передний план.
- Вот бы женщин отдаляла от карьеры романтическая любовь. По крайней мере, они были бы счастливы. Я думаю, главная проблема в том, что ожидания относительно применения социальных привычек систематически обессиливают женщин и способность женщины работать представляется, как «борьба». Если бы женщины могли с любовью выполнять работу своей мечты в комфортных условиях, их никто не смог бы остановить.
- Ты переступаешь порог 20-летия карьеры. Ты до сих пор чувствуешь волнение, когда встаешь перед камерой, как в первый день? Что изменилось за это время в твоем взгляде на актерскую деятельность?
- У меня в животе до сих пор порхают бабочки, когда я на сцене. Наверное, я не выдержу, если потеряю это чувство. За 20 лет меняются даже формы актерства, меняются технологии на съемочных площадках, меняется понимание уважения, общения. Когда появляются разные виды, зарождаются различные ожидания от актера, нужно подстраиваться. Сначала сценаристы и музыканты начали защищать свои права, посмотрим, как AI (Yapay Zeka) будет спорить о наших личных правах? Будем жить и адаптироваться. За это время я тоже сильно изменилась. Единственное, что не поменялось, - чтобы ни происходило на съёмочной площадке или в моей жизни, я честно покажу на сцене лучшее, что в моих силах.
- Будучи Берен, которой скоро исполнится 40, что бы ты посоветовала 20-летней Берен, которая готовится предстать перед камерами для своего первого сериала «Романтика смерти»?
- Будь спокойна, пусть чувства будут твоим путеводителем. Я готовлю песню, чтобы 14-летняя Берен, сыгравшая в школьном мюзикле, потанцевала.
- Как бы ты описала сегодняшнюю Берен? Какие жизненные уроки в процессе взросления ты вынесла, а что осталось неизменным?
- Я более спокойная. Если бы я могла снова пережить те годы, я бы попробовала жить без переживаний. Постаралась бы дорасти до своего дзен-разума в 20 лет. Я провела много духовной работы в свои 30. Это был трудный путь, я открыла бессознательные папки, столкнулась с ними, приняла, простила. У меня особо не осталось внутреннего беспокойства и страхов. Я продолжаю жить в гармонии со своим телом, довольна своим выбором, пытаюсь сделать мир лучше, как могу, у меня нет никаких переживай по поводу возраста. И я очень взволнована, поскольку нахожусь в начале музыкального пути. Я с нетерпением жду следующие годы.
- Что в жизни тебе дается труднее всего в последнее время? Что ты воспринимаешь в качестве вызова?
- Музыка! В моей голове складываются новые шаблоны, меняется восприятие мира, это трудно, но я развиваюсь.
- А если мы попросим тебя поделиться своим секретом или особенностью, про которые никто не знает?
- "Ноттинг Хилл" - мой фильм для комфорта.
- Когда речь идет об актерской деятельности, ты одна из самых смелых в этом секторе. Ты всегда была такой? Или эта смелость проявилась со временем?
- Я считаю, что смелость - это экзистенциальное поведение, а не временный выбор.
- Нельзя не заметить твою храбрость не только в актерской деятельности, но и в многих других вопросах. И у тебя довольно красивый голос. Когда ты возьмешь в руки микрофон?
- Гордиться своими достижениями, а также выводить себя из зоны комфорта, - это моя ответственность. Я много раз в жизни вынуждала себя и выявляла свой потенциал. А сейчас у меня есть мысли, которыми нужно поделиться через музыку.
- Что для тебя значит петь?
- Это самый замечательный способ передать свой опыт, истории по своему выбору!
- Ранее в одном интервью ты говорила, что пишешь свои песни. Есть ли альбом на горизонте? Когда эти песни выйдут в свет?
- Да, записи закончились. Эркан работает в студии, чтобы все было слышно хорошо. Мы опубликуем песни, когда дополним их визуальными мирами.
__________
Перевод Аня Нуралиева, специально для группы "Посадка на рейс в Стамбул заканчивается".
https://vk.com/last_call_for_istanbul?w=wall-214632491_4811
Когда я в утреннее время шагаю по ярким улицам Сохо в студию для съемок обложки, на ум приходят слова Трумана Капоте: «Я люблю Нью-Йорк, хотя он и не мой, здесь все именно так, как должно быть… Деревья, улицы, дома, – я чувствую, что принадлежу этому городу». Каждый уголок этого города, где жизнь кипит 24 часа, учит человека чему-то новому. Каждый его квартал становится источником вдохновения, стимулируя самые различные чувства. Как и описывала Берен словами «Среда, которая слишком побуждает чувства, удивительным образом вдохновляет. Среда, в потоке которой ты можешь найти возможность снова узнать себя, увеличить свой потенциал, поскольку она не предоставляет зону комфорта. Среда, в которой ты являешься частью высшего разума и таланта». А могли бы вы ради этого города оставить позади всю свою жизнь и начать все сначала? Ответ на данный вопрос у Серин…
- Ранние утренние часы в Нью-Йорке… Как и в любое время дня, город полон суетящимися людьми. И непрекращающиеся звуки. Как ты сегодня чувствовала себя в этом городе, когда шла на съемки?
- Полной жизни, креативной и настолько счастливой, что выбрала самый яркий наряд из своего чемодана. Мы всю неделю вставали в 4 утра, но я совсем не чувствую себя утомленной. Сегодня мой единственный свободный день, я готова к съемкам и очень взволнована.
- Есть сотни слов, описывающих Нью-Йорк. Как бы ты описала свой Нью-Йорк?
- Среда, которая слишком побуждает чувства, удивительным образом вдохновляет. Среда, в потоке которой ты можешь найти возможность снова узнать себя, увеличить свой потенциал, поскольку она не предоставляет зону комфорта. Среда, в которой ты являешься частью высшего разума и таланта.
- Ты помнишь, как впервые познакомилась с этим городом?
- Когда я впервые приехала сюда несколько лет назад, был настолько жаркий август, что невозможно было дышать. Я жила в доме подруги в Уильямсберге. Мир электронной музыки в Бруклине был очень привлекательным, но это была туристическая поездка. Поскольку в этот раз я приехала на съемки фильма, то почувствовала иную принадлежность. Сейчас и погода замечательная, и я больше культурно просветилась - я сходила на концерты (Гарри Стайлс, Розалия, Bonobo, Сесиль Маклорин Салвант), посетила Бродвейские шоу (MJ, Six, Beetlejuics), прошлась по МоМА (Museum of Modern Art). В музее Уитни (Whitney) мне попался видео-арт со словами одного шамана, которые позже сформировались в моей голове в виде текста песни.
- Какой твой любимый район?
- В этот раз я больше была в Манхэттене. Выхожу с концерта, постановки и пешком прихожу в отель. Но, кажется, Бруклин мне больше подходит по душе. Мне нравится Митпэкинг. Кстати, Soho House там очень приятный… В наш выходной день на прошлой неделе я наградила себя отменным веджибургером и грейпфрутовой мимозой.
- Стамбул или Нью-Йорк?
- Конечно, Стамбул наш дом, трудно сравнивать. Как и Нью-Йорк, Стамбул тоже полон жизни 24 часа, в Куручешме Арене мировые звезды дают концерты, аутентичный стиль развлечений Бейоглу привлекает внимание всего мира, в Культурном Центре Ататюрка проводились театральные олимпиады.
Как личность, которая пережила эти золотые годы, меня очень расстраивает, что атмосфера Стамбула изменилась, атрофировалась, что поддалась глупым музыкальным запретам.
- Для нас, поколения 80-х, воскресные вечерние фильмы были одними из главных развлечений. На фоне с видом Нью-Йорка играла песня «All my life» американской исполнительницы Карлы Бонофф, затем на экране появлялся фильм. Садилась ли ты каждое воскресенье перед экраном с такой программой?
- На самом деле это история одной из ключевых сцен нашего фильма. Дом в Анкаре, в котором я выросла, находился в Каваклыдере, на территории которого располагалось много кинозалов. Каждую неделю мы с мамой обязательно ходили в кино. Можем сказать, что кино было моей детской любовью. Мой папа и старший брат брали напрокат видеокассеты, а в воскресенье вечером в программе показывали самые крутые фильмы. Я обязательно смотрела до сна в 21:30, поскольку утром надо было идти в школу.
- У тебя был любимый фильм? Просмотр которого ты ждала с волнением?
- Я не знаю, умела бы я мыслить абстрактно, если бы не было Стивена Спилберга и Тима Бертона. «Парк Юрского периода» - фильм, который как стал поворотным моментом в истории кино, так и оказал большое влияние на мою жизнь. Я знаю, что причиной моего желания давать слушать свои песни с технологией объемного звука Dolby Atmos, а также важности присутствия в моих песнях басовой частоты, которую мы не слышим, но чувствуем, является фильм «Парк Юрского периода», после просмотра которого девятилетняя Берен увидела, что в жизни все возможно. И вместе с тем это чувство очарованности, сила, которую она почувствовала в звуках, временное путешествие, страх, адреналин и, возможно, предвидение своего будущего… Конечно, среди героев моего детства еще есть Джулия Робертс и Робин Вильямс. В какой бы истории они ни сыграли, я всегда следила за ними. Я находила в фильмах многие знаки о своем будущем.
- В последний раз мы видели тебя в фильме «Мой мир» в 2013 году. Кажется, ты сделала долгий перерыв в кинофильмах?
- Мировые направления просмотра фильмов определяют предпочтения индустрии и наши. Зритель приобретает опыт 6-8 часового просмотра с binge watching (привычка смотреть подряд), поэтому мы тоже сделали выбор в этом направлении.
- На что ты особенно обращаешь внимание, выбирая новую роль?
- На глубину героини, привлекательность истории, на политически правильный выбор на языке сценария, а затем смотрю, даст ли мне возможность личностного развития или нет.
- Перейдем к фильму «Посадка на рейс в Стамбул заканчивается»… Вы с Кыванчем Татлытугом снова в одном проекте спустя годы. Как появилась идея участвовать в этом фильме?
- Это идея нашего продюсера Онура Гювенатама. Он позвонил мне и сказал: «Снимем в Нью-Йорке фильм с Кыванчем?». Я сказала: «Конечно же!». Он сказал: «Пусть Эврен напишет?». Я ответила, что было бы супер. Потом Эврен Шит написала веселую историю нашей любви. Снимать должны были Гёненч Уянык и Гёкхан Тирьяки, а продюсером должна была быть Шебнем Китиш. Снимать фильм в Нью-Йорке с командой, которая состоит из моих дорогих друзей, которые лучшие в своем деле, это подарок для меня, а не работа.
- «Запретная любовь» является легендой нашего времени. До сих пор его повторы бьют рекорды просмотров. После такого серьезного проекта, кажется, повторная совместная работа с Кыванчем приносит также и определённые проблемы.
- Я очень горжусь тем, что «Запретная любовь» стала современной классикой, когда мы еще были молоды. Думаю, наша самая главная ответственность в новом фильме заключается в том, чтобы наши поклонники не были разочарованы. Я предполагаю, что результат оправдает ожидания в плане сексуального влечения между нашими героями, стилей, музыки, атмосферы истории. Успех, который поймала Дениз Маршан в стиле Бихтер, был культовым. Я думаю, этот проект был первым задающим моду турецким сериалом, благодаря которому получили известность многие модельеры, а также впервые пересеклись наши дороги с моим дорогим другом Озгюром Масуром. Героиня Серин, которую я играю в этом фильме, дизайнер. Дизайн играет роль в отправлении нашей героини в Нью-Йорк. Над стилем Серин мы работали с Мертом Йеменджиоглу. Мерт - человек, узнавая которого, восхищаешься им. Мы вместе продумали перевоплощение Серин в ее путешествии, когда она начала из Турции и стала более оригинальной и свободной, заново открывая себя в Нью-Йорке. В нашем фильме есть очень важное для нас винтажное платье, дизайн которого принадлежит нашим дорогим Раисе и Ванессе.
- Ранее ты работала вместе со сценаристкой Нуран Эврен Шит в сериале «Дар». Ты участвовала в процессе становления истории сценарием и формированием героев?
- Конечно, я выражала свои мысли. Эврен в процессе создания очень открыта для предложений. Я спокойно делилась своими мыслями.
- Можешь немного рассказать о фильме «Посадка на рейс в Стамбул заканчивается»?
- Это фильм с современными аргументами для любви и двусторонних отношений. Думаю, он удивит зрителей хорошо продуманными сюрпризами и взволнует атмосферой Нью-Йорка. Настолько близкий нам, что вызовет эмпатию многих людей, смешной, очень милый фильм.
- Что тебя больше всего привлекло в этой истории? Что подтолкнуло принять участие в этом проекте?
- Я подумала, что зритель будет в восторге от этой истории, если я во время чтения сценария заливаюсь смехом.
- Осень в Нью-Йорке совсем другая. И в этот раз ты приехала в этот город не на отдых, а на съемки фильма. Другой мир. Как прошли съемки?
- Конечно, было нелегко снимать фильм в городе, который никогда не засыпает. Загрузка и толпа, которую невозможно контролировать, не оставляет другого выбора, кроме как подстроиться. В Нью-Йорке мы работали с более маленькой командой, но могу сказать, что этот «любительский дух» разбудил в моей ДНК чувство, связанное с первыми годами актерской деятельности.
- Наверняка, ты накопила много воспоминаний со съемок. Можешь поделиться с нами?
- Например, сцену, где мы проходим мимо дома Джона Леннона и говорим о нем, мы не смогли снять из-за мороженщика, который весь день парковал там свою машину, не слушал наши просьбы и не убрал машину, несмотря на наше предложение компенсировать продажи мороженого за 1 день.
- Смотря на любовь старых времен, мы видим отношения, где женщины ставят себя на второй план, где обе стороны говорят о смерти ради друг друга. Но в современном мире начали меняться и отношения/браки. Что ты думаешь по этому поводу? Ты из тех людей, которые верят, что жизнь настолько коротка, что нельзя оставаться в отношениях без любви?
- Подобный выбор делается с точки зрения того, что отношения меняются, становятся более неординарными. История Атийе тоже современная, с каждым сезоном, когда герои переключаются между измерениями, фразы о любви тоже становятся более эпичными. Я считаю, что любовь полна сюрпризов, она настолько многогранна, что не может применяться только в отношениях мужчина-женщина, ее открытие сверх возможностей человека, она - основная мотивация нашего существования.
- Мы живем в такое время, когда боремся за равенство женщин и мужчин, концентрируемся на женской силе и желаем видеть больше работающих женщин. Но все равно, когда речь идет о любви, бывает, что мы забываем о некоторых боях. Любовь всеми силами выходит на передний план.
- Вот бы женщин отдаляла от карьеры романтическая любовь. По крайней мере, они были бы счастливы. Я думаю, главная проблема в том, что ожидания относительно применения социальных привычек систематически обессиливают женщин и способность женщины работать представляется, как «борьба». Если бы женщины могли с любовью выполнять работу своей мечты в комфортных условиях, их никто не смог бы остановить.
- Ты переступаешь порог 20-летия карьеры. Ты до сих пор чувствуешь волнение, когда встаешь перед камерой, как в первый день? Что изменилось за это время в твоем взгляде на актерскую деятельность?
- У меня в животе до сих пор порхают бабочки, когда я на сцене. Наверное, я не выдержу, если потеряю это чувство. За 20 лет меняются даже формы актерства, меняются технологии на съемочных площадках, меняется понимание уважения, общения. Когда появляются разные виды, зарождаются различные ожидания от актера, нужно подстраиваться. Сначала сценаристы и музыканты начали защищать свои права, посмотрим, как AI (Yapay Zeka) будет спорить о наших личных правах? Будем жить и адаптироваться. За это время я тоже сильно изменилась. Единственное, что не поменялось, - чтобы ни происходило на съёмочной площадке или в моей жизни, я честно покажу на сцене лучшее, что в моих силах.
- Будучи Берен, которой скоро исполнится 40, что бы ты посоветовала 20-летней Берен, которая готовится предстать перед камерами для своего первого сериала «Романтика смерти»?
- Будь спокойна, пусть чувства будут твоим путеводителем. Я готовлю песню, чтобы 14-летняя Берен, сыгравшая в школьном мюзикле, потанцевала.
- Как бы ты описала сегодняшнюю Берен? Какие жизненные уроки в процессе взросления ты вынесла, а что осталось неизменным?
- Я более спокойная. Если бы я могла снова пережить те годы, я бы попробовала жить без переживаний. Постаралась бы дорасти до своего дзен-разума в 20 лет. Я провела много духовной работы в свои 30. Это был трудный путь, я открыла бессознательные папки, столкнулась с ними, приняла, простила. У меня особо не осталось внутреннего беспокойства и страхов. Я продолжаю жить в гармонии со своим телом, довольна своим выбором, пытаюсь сделать мир лучше, как могу, у меня нет никаких переживай по поводу возраста. И я очень взволнована, поскольку нахожусь в начале музыкального пути. Я с нетерпением жду следующие годы.
- Что в жизни тебе дается труднее всего в последнее время? Что ты воспринимаешь в качестве вызова?
- Музыка! В моей голове складываются новые шаблоны, меняется восприятие мира, это трудно, но я развиваюсь.
- А если мы попросим тебя поделиться своим секретом или особенностью, про которые никто не знает?
- "Ноттинг Хилл" - мой фильм для комфорта.
- Когда речь идет об актерской деятельности, ты одна из самых смелых в этом секторе. Ты всегда была такой? Или эта смелость проявилась со временем?
- Я считаю, что смелость - это экзистенциальное поведение, а не временный выбор.
- Нельзя не заметить твою храбрость не только в актерской деятельности, но и в многих других вопросах. И у тебя довольно красивый голос. Когда ты возьмешь в руки микрофон?
- Гордиться своими достижениями, а также выводить себя из зоны комфорта, - это моя ответственность. Я много раз в жизни вынуждала себя и выявляла свой потенциал. А сейчас у меня есть мысли, которыми нужно поделиться через музыку.
- Что для тебя значит петь?
- Это самый замечательный способ передать свой опыт, истории по своему выбору!
- Ранее в одном интервью ты говорила, что пишешь свои песни. Есть ли альбом на горизонте? Когда эти песни выйдут в свет?
- Да, записи закончились. Эркан работает в студии, чтобы все было слышно хорошо. Мы опубликуем песни, когда дополним их визуальными мирами.
__________
Перевод Аня Нуралиева, специально для группы "Посадка на рейс в Стамбул заканчивается".
https://vk.com/last_call_for_istanbul?w=wall-214632491_4811
Интервюто с Берен Саат за Vogue Film
Берен Саат, която скоро ще се върне на екран с филма „Последно повикване за Истанбул” говори през призмата на „дзен” съзнанието, за това през какво преминава в живота, какво е оставила зад гърба си и какво очаква с вълнение.
Вървейки тази сутрин из светлите улици на Сохо към студиото, в което се снима обложката, в ума ми изникват думите на Труман Капоти: „Обичам Ню Йорк, въпреки че не е мой, тук всичко е такова, каквото трябва да бъде. Дърветата, улиците, къщите – чувствам, че принадлежа на този град”.
Всеки ъгъл на този град, в който кипи живот 24 часа в денонощието, учи човек на нещо ново. Всяка част от него се превръща в източник на вдъхновение и провокира най-различни чувства. Берен го описва с думите: „ Това е среда, която стимулира сетивата твърде много и по удивителен начин те вдъхновява. Среда, в която откриваш възможност да опознаеш отново себе си, да увеличиш своя потенциал, защото тя не ти предоставя зона на комфорт. Среда, в която ставаш част от висш разум и талант.”
А бихте ли могли да оставите целия си живот назад и да започнете всичко отначало? Серин има отговор на този въпрос…
Ранните утринни часове в Ню Йорк…. Както по всяко време на деня, градът е пълен с хора и непрестанни звуци. Как се чувстваше днес в този град, докато идваше за снимките?
Берен: Пълна с живот, креативна и толкова щастлива, че избрах най-яркия тоалет от куфара си. През цялата седмица ставахме в 4 сутринта, но изобщо не се чувствам уморена. Днес е единствения ми свободен ден, готова съм за снимките и съм много развълнувана.
Има стотици думи, които описват Ню Йорк. Какъв е твоят Ню Йорк?
Берен: Това е среда, която стимулира сетивата твърде много и по удивителен начин те вдъхновява. Среда, в която откриваш възможност да опознаеш отново себе си, да увеличиш своя потенциал, защото тя не ти предоставя зона на комфорт. Среда, в която ставаш част от висш разум и талант
Помниш ли кога за първи път се запозна с този град?
Берен: Когато дойдох за първи път тук преди няколко години беше толкова горещ август, че не можеше да се диша. Бях отседнала в къщата на приятели в Уилямсбърг. Светът на електронната музика в Манхатън беше много привлекателен, но това беше туристическо пътуване. Тъй като този път дойдох за снимките на филма, усетих съвсем различно чувство за принадлежност. Сега времето е прекрасно и успях да посетя много културни мероприятия . Посетих концерти /Гари Стайлс, Росалия, Бонобо, Сесил Маклорин Салвант/, посетих шоу-програми на Бродуей / MJ, Six, Beetlejuics/, разходих се по МоМА /Museum of Modern Art/.В музея на Уитни попаднах на видео-арт с думи на шаман, които по-късно се трансформираха в ума ми в текст на песен.
Кой е любимият ти квартал?
Берен: Този път прекарах повече време в Манхатън. Излизах от концерт или представление и се прибирах пеша до хотела. Но мисля, че Бруклин ми отива повече. Харесвам Meatpacking. Между другото, Soho House там е много хубав... В почивният ни ден миналата седмица се наградих с отличен Wedgeburger и мимоза от грейпфрут.
Истанбул или Ню Йорк?
Берен: Разбира се, Истанбул е нашият дом, трудно е да се сравнява. Истанбул също е пълен с живот 24 часа в денонощието. Световни звезди изнасят концерти в Куручешме арена, автентичният стил на Бейоглу привлича вниманието на целия свят. В културния център Ататюрк се провеждат театрални олимпиади. Като човек, преживял тези златни години, съм много разстроена, че атмосферата на Истанбул се промени, атрофира, че се поддаде на глупави музикални забрани.
За нас, поколението на 80-те, неделните вечерни филми бяха едно от основните забавления. Песента „All my life“ на американската изпълнителка Карла Боноф звучеше във фонов режим с изглед към Ню Йорк, след което на екрана се появяваше филма. Сядали ли сте всяка неделя пред екрана с такава програма?
Берен: Всъщност това е историята на една от ключовите сцени в нашия филм. Къщата в Анкара, в която израснах се намираше в Каваклидер, където имаше много киносалони. Всяка седмица с майка ми винаги ходехме на кино. Може да се каже, че киното беше моята детска любов. Баща ми и по-големият ми брат наемаха VHS касети и в неделя вечер гледахме най-хубавите филми. Гледах, докато си легна в 21:30 ч., защото сутринта трябваше да ходя на училище.
Имахте ли любим филм? Гледане, което очаквахте с голямо вълнение?
Берен: Не знам дали щях да мога да мисля абстрактно, ако не бяха филмите на Стивън Спилбърг и Тим Бъртън. „Джурасик парк“ е филм, който отбеляза повратна точка в историята на киното и оказа голямо влияние върху живота ми. Знам, че причината за желанието ми да слушам песните си със звуковата технология Dolby Atmos, както и важността на присъствието в песните ми на басовата честота, която не чуваме, но усещаме, е филмът „Джурасик парк”. Когато го изгледа, двегодишната Берен видя, че в живота всичко е възможно. И в същото време онова чувство на очарование, силата, която се усеща в звуците, пътуването във времето, страхът, адреналинът и може би предусещането за бъдещето й... Разбира се, сред героите от детството ми все още са Джулия Робъртс и Робин Уилямс. В каквато и история да играят, винаги ги следвах. Намерих много признаци за бъдещето си във филмите.
За последен път те видяхме във филма „Моят свят” през 2013 г. Струва ми се, че ти направи доста дълга пауза заснемането на филми?
Берен: Световните тенденции в гледането на филми определят предпочитанията на индустрията, както и нашите. Зрителят предпочита да гледа 6-8 часа наведнъж /навикът да се гледа подред/, така че всеки от нас направи избор в тази посока.
На какво обръщаш внимание при избора на нова роля?
Берен: На дълбочината на героинята, на завладяващата история, на политически коректните избори в езика на сценария, а също така преценявам дали ролята ще ми даде възможност за личностно развитие.
Да преминем към филма „Последно повикване за Истанбул”. Отново сте заедно с Къванч Татлату в един проект след много години. Как се появи идеята да участвате заедно в този филм?
Берен: Идеята беше на продуцента Онур Гювенатам. Той ми звънна и каза:”Ще снимаме ли в Ню Йорк филм с Къванч Татлату?”А аз отговорих: „Разбира се.” Той каза: „Нека Нуран Еврен Шит го напише.”. А аз отговорих: „Чудесно!”. Тогава Нуран Еврен Шит написа забавна история за любовта. Филмът е режисиран от Gönenç Uyanık и Gökhan Tiryaki, а продуцент е Şebnem Kitish. Заснемането на филма в Ню Йорк с екип, който се състои от мои скъпи приятели, които са най-добрите в този бизнес е подарък за мен, а не работа.
“Забраненият плод” е легенда на нашето време. До момента повторенията му чупят рекордите по гледаемост. След такъв сериозен проект изглежда, че съвместната работа с Къванч отново засяга определени проблеми.
Берен: Гордея се, че „Забраненият плод” се превърна в съвременна класика, когато бяхме още млади. Мисля, че най-голямата ни отговорност с новия филм е да се уверим, че феновете ни няма да бъдат разочаровани. Предполагам, че резултатът ще оправдае очакванията по отношение на сексуалното привличане между нашите герои, стиловете, музиката, атмосферата на историята. Успехът, който Дениз Маршан постигна в стила на Бихтер беше емблематичен. Мисля, че този проект беше първият модерен турски сериал, благодарение на който много модни дизайнери станаха известни, а също и за първи път с моя скъп приятел Йозгур Масур се срещнахме. Персонажът Серин, който играя в този филм, е дизайнер. Дизайнът играе роля при изпращането на нашата героиня в Ню Йорк. Работихме с Мерт Йеменчиоглу върху стила на Серин. Мерт е човек, който като го опознаеш, му се възхищаваш. Заедно обмислихме трансформацията на Серин в нейното пътуване, което започва от Турция и тя става по-оригинална и свободна, преоткривайки себе си в Ню Йорк. В нашия филм има една много важна винтидж рокля, чийто дизайн принадлежи на нашите скъпи Раиса и Ванеса.
Ти и преди си работила с Нуран Еврен Шит в сериала „Дар”. Участваше ли в процеса на създаване на сценария и създаването на героинята си?
Берен: Разбира се, споделяла съм своите мисли. Еврен е открита за предложения в процеса на създаване на героите. Спокойно съм споделяла с нея мнението си.
Може ли да ни разкажеш малко повече за филма „Последно повикване за Истанбул”.
Берен: Това е филм със съвременни аргументи за любовта и двустранните отношения. Мисля, че ще изненада зрителите с добре обмислени изненади и ще развълнува с невероятната атмосфера на Ню Йорк. Толкова близо до нас, че ще предизвика съчувствието на много хора, това е забавен и много сладък филм.
Какво най-много те привлече в тази история? Какво те подтикна да вземеш участие в този проект?
Берен: Помислих си, че зрителите ще бъдат във възторг от тази история, щом аз по време на четенето на сценария се заливах от смях.
Есента в Ню Йорк е съвсем различна. И този път си дошла в този град не за почивка, а за снимките на филма, един съвсем друг свят. Как преминаха снимките?
Берен: Разбира се, не беше леко да снимаме филм в град, който никога не заспива. Натовареността и тълпата, която не може да бъде контролирана не ти оставят друг избор, освен да се адаптираш. В Ню Йорк работихме с по-малък екип, но бих казала, че този „аматьорски дух“ събуди в моето ДНК усещането, което имах през първите си години като актриса.
Вероятно си натрупала много спомени от снимките. Може ли да споделиш с нас?
Берен: Например, не можахме да заснемем сцената, в която минаваме покрай къщата на Джон Ленън и говорим за него заради един продавач на сладолед, който паркира колата си там за цял ден, не се вслуша в молбите ни да я премести, въпреки предложението ни да компенсираме продажбите на сладолед за 1 ден.
Гледайки любовта от едно време виждаме връзки, в които жените се поставят на заден план, в които и двете страни говорят за смъртта един за друг. Но в съвременния свят връзките/браковете също започнаха да се променят. Какво мислиш за това? Ти дали си от хората, които вярват, че животът е толкова кратък, че не трябва да оставаш във връзка без любов?
Берен: Такъв избор се прави от гледна точка на това, че отношенията се променят и стават все по-необичайни. Историята на Атийе също е модерна, с всеки сезон, когато героите превключват между измеренията, фразите за любовта също стават по-епични. Вярвам, че любовта е пълна с изненади, тя е толкова многостранна, че не може да се прилага само в отношенията мъж-жена, откриването й е извън човешките възможности, тя е основната мотивация за нашето съществуване.
Живеем във времена, в които се борим за равенство между жените и мъжете, фокусираме се върху женската сила и искаме да видим повече работещи жени. Но все пак, когато става дума за любов, се случва да забравим за някои битки. Любовта излиза на преден план с всички сили.
Берен: Де да можеше жените да поставят романтичната любов пред кариерата. Поне щяха да се радват. Мисля, че основният проблем е, че очакванията за практикуване на социални навици систематично лишават жените от власт и правят работоспособността на жените да изглежда като „борба“. Ако жените можеха да вършат мечтаната си работа с любов и комфорт, никой нямаше да може да ги спре.
Прекрачваш прага на 20-годишнината на кариерата си. Все още ли се чувстваш толкова развълнувана, когато заставаш пред камерата, както в първия ден? Какво се промени през това време във виждането ти за актьорството?
Берен: Все още имам пеперуди в стомаха, когато съм на сцената. Сигурно няма да издържа, ако изгубя това чувство. През последните 20 години дори формите на актьорско майсторство се промениха, технологията на филмовите декори се промени, разбирането за уважение и комуникация се промени. Когато се появят различни типове, възникват различни очаквания от актьора, трябва да се адаптираш. Първо, сценаристите и музикантите започнаха да защитават правата си, да видим как AI (Yapay Zeka) ще спори за нашите лични права? Ще живеем и ще се адаптираме. През това време и аз се промених много. Единственото нещо, което не се е променило е, че каквото и да се случи на снимачната площадка или в живота ми, честно ще покажа най-доброто от себе си на сцената.
Какъв съвет би дала Берен, която скоро ще стане на 40 на 20-годишната Берен, която се готви да застане пред камерите за първия си телевизионен сериал „Смърт има в любовта ни”?
Берен: Да бъде по-спокойна. Ако можех да преживея тези години отново, бих се опитала да живея без притеснения. Бих се опитала да израсна в своя „дзен” ум на 20. Извърших много духовна работа в моите 30. Беше трудно пътуване, отворих вратите на неосъзнатото, изправих се пред него, приех го, простих си. Всъщност не ми останаха никакви вътрешни притеснения или страхове. Продължавам да живея в хармония с тялото си, доволна съм от избора си, опитвам се да направя света по-добро място, доколкото мога, не се притеснявам от възрастта. И съм много развълнувана, защото съм в началото на музикалния си път. Очаквам с нетърпение следващите години.
Кое е най-трудното нещо в живота ти напоследък? Какво възприемаш като предизвикателство?
Берен: Музиката. В главата ми се формират нови модели, възприятието ми за света се променя, трудно е, но се развивам.
А ако те помоля да споделиш някоя своя тайна или умение за което никой не подозира?
Берен: “Нотинг Хил” е комфортният филм за мен.
Що се отнася до актьорството, ти си е от най-смелите в този сектор. Винаги ли си била такава? Или тази смелост се прояви с времето?
Берен: Смятам, че смелостта е екзистенциално поведение, а не временен избор.
Невъзможно е да не се забележи твоята смелост не само в актьорството, но и в много други неща. И имаш доста красив глас. Кога ще грабнеш микрофона?
Берен: Човек се гордее с постиженията си, когато излезе от зоната си на комфорт. Много пъти в живота си съм полагала усилия, за да открия своя потенциал. И сега имам мисли, които трябва да бъдат споделени чрез музика.
Какво означава пеенето за теб?
Берен: Това е най-прекрасният начин да предадеш своя опит и своята история.
По-рано в едно интервю каза, че сама пишеш песните си. Има ли албум на хоризонта? Кога ще можем да чуем тези песни?
Берен: Да, записите свършиха. Еркан работи в студиото, за да се чува всичко добре. Ще издадем песните, когато завършим с тяхната визуализация.
Берен Саат, която скоро ще се върне на екран с филма „Последно повикване за Истанбул” говори през призмата на „дзен” съзнанието, за това през какво преминава в живота, какво е оставила зад гърба си и какво очаква с вълнение.
Вървейки тази сутрин из светлите улици на Сохо към студиото, в което се снима обложката, в ума ми изникват думите на Труман Капоти: „Обичам Ню Йорк, въпреки че не е мой, тук всичко е такова, каквото трябва да бъде. Дърветата, улиците, къщите – чувствам, че принадлежа на този град”.
Всеки ъгъл на този град, в който кипи живот 24 часа в денонощието, учи човек на нещо ново. Всяка част от него се превръща в източник на вдъхновение и провокира най-различни чувства. Берен го описва с думите: „ Това е среда, която стимулира сетивата твърде много и по удивителен начин те вдъхновява. Среда, в която откриваш възможност да опознаеш отново себе си, да увеличиш своя потенциал, защото тя не ти предоставя зона на комфорт. Среда, в която ставаш част от висш разум и талант.”
А бихте ли могли да оставите целия си живот назад и да започнете всичко отначало? Серин има отговор на този въпрос…
Ранните утринни часове в Ню Йорк…. Както по всяко време на деня, градът е пълен с хора и непрестанни звуци. Как се чувстваше днес в този град, докато идваше за снимките?
Берен: Пълна с живот, креативна и толкова щастлива, че избрах най-яркия тоалет от куфара си. През цялата седмица ставахме в 4 сутринта, но изобщо не се чувствам уморена. Днес е единствения ми свободен ден, готова съм за снимките и съм много развълнувана.
Има стотици думи, които описват Ню Йорк. Какъв е твоят Ню Йорк?
Берен: Това е среда, която стимулира сетивата твърде много и по удивителен начин те вдъхновява. Среда, в която откриваш възможност да опознаеш отново себе си, да увеличиш своя потенциал, защото тя не ти предоставя зона на комфорт. Среда, в която ставаш част от висш разум и талант
Помниш ли кога за първи път се запозна с този град?
Берен: Когато дойдох за първи път тук преди няколко години беше толкова горещ август, че не можеше да се диша. Бях отседнала в къщата на приятели в Уилямсбърг. Светът на електронната музика в Манхатън беше много привлекателен, но това беше туристическо пътуване. Тъй като този път дойдох за снимките на филма, усетих съвсем различно чувство за принадлежност. Сега времето е прекрасно и успях да посетя много културни мероприятия . Посетих концерти /Гари Стайлс, Росалия, Бонобо, Сесил Маклорин Салвант/, посетих шоу-програми на Бродуей / MJ, Six, Beetlejuics/, разходих се по МоМА /Museum of Modern Art/.В музея на Уитни попаднах на видео-арт с думи на шаман, които по-късно се трансформираха в ума ми в текст на песен.
Кой е любимият ти квартал?
Берен: Този път прекарах повече време в Манхатън. Излизах от концерт или представление и се прибирах пеша до хотела. Но мисля, че Бруклин ми отива повече. Харесвам Meatpacking. Между другото, Soho House там е много хубав... В почивният ни ден миналата седмица се наградих с отличен Wedgeburger и мимоза от грейпфрут.
Истанбул или Ню Йорк?
Берен: Разбира се, Истанбул е нашият дом, трудно е да се сравнява. Истанбул също е пълен с живот 24 часа в денонощието. Световни звезди изнасят концерти в Куручешме арена, автентичният стил на Бейоглу привлича вниманието на целия свят. В културния център Ататюрк се провеждат театрални олимпиади. Като човек, преживял тези златни години, съм много разстроена, че атмосферата на Истанбул се промени, атрофира, че се поддаде на глупави музикални забрани.
За нас, поколението на 80-те, неделните вечерни филми бяха едно от основните забавления. Песента „All my life“ на американската изпълнителка Карла Боноф звучеше във фонов режим с изглед към Ню Йорк, след което на екрана се появяваше филма. Сядали ли сте всяка неделя пред екрана с такава програма?
Берен: Всъщност това е историята на една от ключовите сцени в нашия филм. Къщата в Анкара, в която израснах се намираше в Каваклидер, където имаше много киносалони. Всяка седмица с майка ми винаги ходехме на кино. Може да се каже, че киното беше моята детска любов. Баща ми и по-големият ми брат наемаха VHS касети и в неделя вечер гледахме най-хубавите филми. Гледах, докато си легна в 21:30 ч., защото сутринта трябваше да ходя на училище.
Имахте ли любим филм? Гледане, което очаквахте с голямо вълнение?
Берен: Не знам дали щях да мога да мисля абстрактно, ако не бяха филмите на Стивън Спилбърг и Тим Бъртън. „Джурасик парк“ е филм, който отбеляза повратна точка в историята на киното и оказа голямо влияние върху живота ми. Знам, че причината за желанието ми да слушам песните си със звуковата технология Dolby Atmos, както и важността на присъствието в песните ми на басовата честота, която не чуваме, но усещаме, е филмът „Джурасик парк”. Когато го изгледа, двегодишната Берен видя, че в живота всичко е възможно. И в същото време онова чувство на очарование, силата, която се усеща в звуците, пътуването във времето, страхът, адреналинът и може би предусещането за бъдещето й... Разбира се, сред героите от детството ми все още са Джулия Робъртс и Робин Уилямс. В каквато и история да играят, винаги ги следвах. Намерих много признаци за бъдещето си във филмите.
За последен път те видяхме във филма „Моят свят” през 2013 г. Струва ми се, че ти направи доста дълга пауза заснемането на филми?
Берен: Световните тенденции в гледането на филми определят предпочитанията на индустрията, както и нашите. Зрителят предпочита да гледа 6-8 часа наведнъж /навикът да се гледа подред/, така че всеки от нас направи избор в тази посока.
На какво обръщаш внимание при избора на нова роля?
Берен: На дълбочината на героинята, на завладяващата история, на политически коректните избори в езика на сценария, а също така преценявам дали ролята ще ми даде възможност за личностно развитие.
Да преминем към филма „Последно повикване за Истанбул”. Отново сте заедно с Къванч Татлату в един проект след много години. Как се появи идеята да участвате заедно в този филм?
Берен: Идеята беше на продуцента Онур Гювенатам. Той ми звънна и каза:”Ще снимаме ли в Ню Йорк филм с Къванч Татлату?”А аз отговорих: „Разбира се.” Той каза: „Нека Нуран Еврен Шит го напише.”. А аз отговорих: „Чудесно!”. Тогава Нуран Еврен Шит написа забавна история за любовта. Филмът е режисиран от Gönenç Uyanık и Gökhan Tiryaki, а продуцент е Şebnem Kitish. Заснемането на филма в Ню Йорк с екип, който се състои от мои скъпи приятели, които са най-добрите в този бизнес е подарък за мен, а не работа.
“Забраненият плод” е легенда на нашето време. До момента повторенията му чупят рекордите по гледаемост. След такъв сериозен проект изглежда, че съвместната работа с Къванч отново засяга определени проблеми.
Берен: Гордея се, че „Забраненият плод” се превърна в съвременна класика, когато бяхме още млади. Мисля, че най-голямата ни отговорност с новия филм е да се уверим, че феновете ни няма да бъдат разочаровани. Предполагам, че резултатът ще оправдае очакванията по отношение на сексуалното привличане между нашите герои, стиловете, музиката, атмосферата на историята. Успехът, който Дениз Маршан постигна в стила на Бихтер беше емблематичен. Мисля, че този проект беше първият модерен турски сериал, благодарение на който много модни дизайнери станаха известни, а също и за първи път с моя скъп приятел Йозгур Масур се срещнахме. Персонажът Серин, който играя в този филм, е дизайнер. Дизайнът играе роля при изпращането на нашата героиня в Ню Йорк. Работихме с Мерт Йеменчиоглу върху стила на Серин. Мерт е човек, който като го опознаеш, му се възхищаваш. Заедно обмислихме трансформацията на Серин в нейното пътуване, което започва от Турция и тя става по-оригинална и свободна, преоткривайки себе си в Ню Йорк. В нашия филм има една много важна винтидж рокля, чийто дизайн принадлежи на нашите скъпи Раиса и Ванеса.
Ти и преди си работила с Нуран Еврен Шит в сериала „Дар”. Участваше ли в процеса на създаване на сценария и създаването на героинята си?
Берен: Разбира се, споделяла съм своите мисли. Еврен е открита за предложения в процеса на създаване на героите. Спокойно съм споделяла с нея мнението си.
Може ли да ни разкажеш малко повече за филма „Последно повикване за Истанбул”.
Берен: Това е филм със съвременни аргументи за любовта и двустранните отношения. Мисля, че ще изненада зрителите с добре обмислени изненади и ще развълнува с невероятната атмосфера на Ню Йорк. Толкова близо до нас, че ще предизвика съчувствието на много хора, това е забавен и много сладък филм.
Какво най-много те привлече в тази история? Какво те подтикна да вземеш участие в този проект?
Берен: Помислих си, че зрителите ще бъдат във възторг от тази история, щом аз по време на четенето на сценария се заливах от смях.
Есента в Ню Йорк е съвсем различна. И този път си дошла в този град не за почивка, а за снимките на филма, един съвсем друг свят. Как преминаха снимките?
Берен: Разбира се, не беше леко да снимаме филм в град, който никога не заспива. Натовареността и тълпата, която не може да бъде контролирана не ти оставят друг избор, освен да се адаптираш. В Ню Йорк работихме с по-малък екип, но бих казала, че този „аматьорски дух“ събуди в моето ДНК усещането, което имах през първите си години като актриса.
Вероятно си натрупала много спомени от снимките. Може ли да споделиш с нас?
Берен: Например, не можахме да заснемем сцената, в която минаваме покрай къщата на Джон Ленън и говорим за него заради един продавач на сладолед, който паркира колата си там за цял ден, не се вслуша в молбите ни да я премести, въпреки предложението ни да компенсираме продажбите на сладолед за 1 ден.
Гледайки любовта от едно време виждаме връзки, в които жените се поставят на заден план, в които и двете страни говорят за смъртта един за друг. Но в съвременния свят връзките/браковете също започнаха да се променят. Какво мислиш за това? Ти дали си от хората, които вярват, че животът е толкова кратък, че не трябва да оставаш във връзка без любов?
Берен: Такъв избор се прави от гледна точка на това, че отношенията се променят и стават все по-необичайни. Историята на Атийе също е модерна, с всеки сезон, когато героите превключват между измеренията, фразите за любовта също стават по-епични. Вярвам, че любовта е пълна с изненади, тя е толкова многостранна, че не може да се прилага само в отношенията мъж-жена, откриването й е извън човешките възможности, тя е основната мотивация за нашето съществуване.
Живеем във времена, в които се борим за равенство между жените и мъжете, фокусираме се върху женската сила и искаме да видим повече работещи жени. Но все пак, когато става дума за любов, се случва да забравим за някои битки. Любовта излиза на преден план с всички сили.
Берен: Де да можеше жените да поставят романтичната любов пред кариерата. Поне щяха да се радват. Мисля, че основният проблем е, че очакванията за практикуване на социални навици систематично лишават жените от власт и правят работоспособността на жените да изглежда като „борба“. Ако жените можеха да вършат мечтаната си работа с любов и комфорт, никой нямаше да може да ги спре.
Прекрачваш прага на 20-годишнината на кариерата си. Все още ли се чувстваш толкова развълнувана, когато заставаш пред камерата, както в първия ден? Какво се промени през това време във виждането ти за актьорството?
Берен: Все още имам пеперуди в стомаха, когато съм на сцената. Сигурно няма да издържа, ако изгубя това чувство. През последните 20 години дори формите на актьорско майсторство се промениха, технологията на филмовите декори се промени, разбирането за уважение и комуникация се промени. Когато се появят различни типове, възникват различни очаквания от актьора, трябва да се адаптираш. Първо, сценаристите и музикантите започнаха да защитават правата си, да видим как AI (Yapay Zeka) ще спори за нашите лични права? Ще живеем и ще се адаптираме. През това време и аз се промених много. Единственото нещо, което не се е променило е, че каквото и да се случи на снимачната площадка или в живота ми, честно ще покажа най-доброто от себе си на сцената.
Какъв съвет би дала Берен, която скоро ще стане на 40 на 20-годишната Берен, която се готви да застане пред камерите за първия си телевизионен сериал „Смърт има в любовта ни”?
Берен: Да бъде по-спокойна. Ако можех да преживея тези години отново, бих се опитала да живея без притеснения. Бих се опитала да израсна в своя „дзен” ум на 20. Извърших много духовна работа в моите 30. Беше трудно пътуване, отворих вратите на неосъзнатото, изправих се пред него, приех го, простих си. Всъщност не ми останаха никакви вътрешни притеснения или страхове. Продължавам да живея в хармония с тялото си, доволна съм от избора си, опитвам се да направя света по-добро място, доколкото мога, не се притеснявам от възрастта. И съм много развълнувана, защото съм в началото на музикалния си път. Очаквам с нетърпение следващите години.
Кое е най-трудното нещо в живота ти напоследък? Какво възприемаш като предизвикателство?
Берен: Музиката. В главата ми се формират нови модели, възприятието ми за света се променя, трудно е, но се развивам.
А ако те помоля да споделиш някоя своя тайна или умение за което никой не подозира?
Берен: “Нотинг Хил” е комфортният филм за мен.
Що се отнася до актьорството, ти си е от най-смелите в този сектор. Винаги ли си била такава? Или тази смелост се прояви с времето?
Берен: Смятам, че смелостта е екзистенциално поведение, а не временен избор.
Невъзможно е да не се забележи твоята смелост не само в актьорството, но и в много други неща. И имаш доста красив глас. Кога ще грабнеш микрофона?
Берен: Човек се гордее с постиженията си, когато излезе от зоната си на комфорт. Много пъти в живота си съм полагала усилия, за да открия своя потенциал. И сега имам мисли, които трябва да бъдат споделени чрез музика.
Какво означава пеенето за теб?
Берен: Това е най-прекрасният начин да предадеш своя опит и своята история.
По-рано в едно интервю каза, че сама пишеш песните си. Има ли албум на хоризонта? Кога ще можем да чуем тези песни?
Берен: Да, записите свършиха. Еркан работи в студиото, за да се чува всичко добре. Ще издадем песните, когато завършим с тяхната визуализация.
Привет, момичета! 
Дъгичке, благодаря за превода на интервюто с Берен
От мен пък превод на интервюто с Нуран Шит, сценаристката на филма ни.
Много се надявам филма да се хареса много! 
Хубав ден!
Дъгичке, благодаря за превода на интервюто с Берен
От мен пък превод на интервюто с Нуран Шит, сценаристката на филма ни.
Цитат
Нуран Еврен Шит, позната ни от чувствените сценарии на телевизионни и филмови проекти, този път седи пред нас, като създател на модерен романс, който се простира до Ню Йорк. "Последно повикване до Истанбул", с участието на Kъванч Taтлъту и Берен Саат, е любовен филм, който вдъхнови Нурат Шит, размишлявайки за нейния брак и меден месец. Впечатляващи са както чувствеността на сътворената от нея история, така и нейният поглед към съвременните отношения между мъжете и жените.
- Започнахте своя филмов път с мечта да станете режисьор. Как стана преходът от режисьор към сценарист?
- Мечтаех да стана режисьор, тъй като исках да работя във филмовата индустрия от 8 годишна. Докато завършвах Факултета по изкуства, кино и телевизия в университета Мимар Синан, написах и режисирах късометражни филми, за които получих награди, това увеличи желанието ми. Въпреки това, когато започнах работа като асистент на снимачната площадка, бях огорчена от условията на работа и средата на снимачната площадка. В условия, когато работехме по 20 часа на ден, боледувахме и не можехме да отделим време за личен живот, в един момент се видях отстрани как се мъча да реализирам неубедителни истории, на които не вярвах.
В един момент спрях и казах, че не това е причината да работя във филмовата индустрия. На 27 години бях включена в екипа на сценаристите на сериала "Сбогом Румелия”. Така че се преместих в областта на сценариите, където се чувствах на мястото си, чувствах се по-продуктивна. Разбира се, работата на снимачната площадка ми даде много, но бях по-подходяща за работа, където можех да бъда сама със света на мечтите си, можех да работя навсякъде на моя лаптоп. Между другото, един ден все пак може да поискам да режисирам сценария, който сама съм написала, все още не съм променила решението си.
- Помните ли първия си написан сценарий ?
- Първата ми работа, написана с техниката на сценария, е кратък филм, наречен "Бебе“, който написах през първата си година в университета в работилницата на моя учител Дуйгу Сагиролу. Това беше историята на помирението между бременна ученичка и нейния авторитарен баща. Учителят Дуйгу го хареса толкова много, че, както разбрах, след като завърших, тя даваше този сценарий на нови ученици в продължение на много години със задачата да го заснемат. Освен това тя беше тази, която ме насърчи да започна да пиша сценарии. Нека почива в мир, тя беше прекрасен пътеводител.
- Какво ви вдъхновява, когато пишете нов сценарий? Как реалният живот около вас влияе върху историите, които пишете?
- Да си сценарист е като да станеш антена и да събираш данни. И тогава ги превръщаме не в звукови вълни, а в сетивни вълни. Важно е да можеш да предадеш чувство, емоция, възприятие. Обекти, които гарантират това, присъстват във всеки момент от живота. Интересувам се повече от емоционалните и здравословни проблеми на човешкото съществуване. Това ме вдъхновява. Всичко, което се случва в близкото или далечното ми обкръжение, новини, някоя песен, някое стихотворение, новини от списание, шофьор на микробус, книги, които чета, инструкции от майка ми... В моите сценарии може да има отражение на всичко, на което съм била свидетел в живота... Историите могат да се развият в посока, която дори не съм планирала в началото. Писането е като гмуркане в дълбоко море. Светът на повърхността на водата и светът под нея са съвсем различни, под тази вода може да има както съкровища, така и черни дупки ... Когато започна да пиша разказ, потъвам под водата, докато не се задуша, а когато се изкача, за да вдишам въздух, животът вече се върти около тази история, постоянно ми изпраща сигнали. Всъщност имам чувството, че всяка история се принуждава да напише сама себе си.
- Всъщност писането на сценарий е нещо повече от обмисляне на история и писане на диалози. Когато започнете да пишете история, къде в текста държите камерата, от какъв ъгъл?
- Да напишеш сценарий означава да видиш този филм или сценарий така, сякаш сам си го режисирал и поставил. Не мога да предоставя на никого филмов сценарий, който аз самата не съм си представяла в главата си, даже до музиката и цветовете. Трябва да дам конкретен текст, за да може камерата да го запише, за да може актьорът да го изиграе, а режисьорът да разбере какво да снима. Знаейки, че това ще бъде допълнено от уменията на режисьора, коментарите на актьорите и мнението на редактора, се опитвам да им дам основа, върху която да изградят филма. Разбира се, не пиша подробности като ъгъл на камерата или мащаб в сценария, но се опитвам да дам визуално усещане и описание на движенията. Дори мисля за преходи между сцени, към коя картина да отида и се опитвам да улесня работата на режисьора в това отношение. Ако режисьорът иска, той ще използва това визуално описание, ако не иска, няма да го използва. Но без тези описания не мога да видя сцената и ако не мога да видя, тогава няма да мога да пиша.
- Можете ли да ни разкажете за процеса на формиране на героите? Много детайли заемат важно място в представянето на героя, като име, стил, дори тон на речта. Колко дълбоко потъвате, когато създавате герой?
Опитвам се да гарантирам, че героите ми имат цел и че има вътрешни и външни пречки пред тази цел. Обичам истории, в които героите се променят и превъплъщават. Най-вече си блъскам главата над взаимодействието на героя със себе си, с други герои и външния свят. Докато гледаме филм, всички искаме да забравим себе си, да се откъснем от реалния живот и да станем част от преживяването на този герой. Искаме това да бъде смислено преживяване. Моята работа е да предоставя събития, които ще донесат тези преживявания, които също можем да сравним. Останалото ми се струва маловажно. Историята ни се дава не от външния вид на героя, неговото минало, произход и т.н., а точно от това, което се случва с героя и как той реагира на това. Опитвам се да не опознавам своя герой отблизо, опитвам се да го опозная по пътя, за да ме изненада и развълнува, за да правим открития заедно.
- Несъмнено в такива моменти има брейнсторминг с режисьор или актьори, които изпълняват ролите...
- Така или иначе след завършване на сценария следва процес на пренаписване. Режисьорът, продуцентът и актьорите имат въпроси и идеи. Това е екипно усилие и аз съм отворена да чуя техните мнения и да променя сценария или да проведа дискусия. Те може да гледат от ъгъл, който не виждам, или понякога може да има производствени затруднения, които може да се наложи да бъдат променени. Опитваме се да не отиваме на снимачната площадка без взаимно убеждение.
- Когато създавате герой, представяте ли си кой може да го изиграе?
- Да, винаги имам препоръчани имена в главата си, дори слагам техни снимки в папките с проекти. Но не за да играят ролята точно тези хора, а за да може, като го чете, човек да може да изгради образ и да оживее едно чувство. Понякога се случва да повтарям имената на актьори, чиято игра харесвам, които ме вдъхновяват, с които искам да работя.
- Напоследък се появихте пред нас с различни проекти като "Дар“, "Маслиново дърво“. В портфолиото ви има различни жанрове. Как ви храни това разнообразие?
- Всеки проект е ново приключение, това е свят, който трябва да се изследва ... Точно това е най-вълнуващата част от работата ми. Как непрекъснато да научаваш нещо ново, да срещаш нови хора, да тръгваш по нови пътища... Но когато историята е в самото повествование, човекът и поведението на човека, проблемите и пътуванията, в какъвто и жанр , в каквато и Вселена да пишеш, твоята гледна точка за живота, вашата личност, вашият индивидуален път стават част от написаното. Така трябва да бъде. В противен случай само ще повторите това, което вече е направено преди, нищо повече.
- Сега сте пред нас с една любовна история. Как се появи историята на филма "Последно повикване за Истанбул"? Доколко е включена Нуран Еврен Шит в тази история?
- Този филм се появи, след като Онур Гювенатам ми се обади и ме помоли да напиша филм за Берен Саат и Къванч Татлъту. Онур започна с "Нека се срещнат на летището в Ню Йорк, например. Нека снимаме в Ню Йорк." След това се преместих в чужбина и се подготвях за брак. Беше период, в който исках да разкажа история за любов и връзки. Бях невероятно развълнувана от писането на сценария, представяйки си Берен и Къванч ... Останах в Ню Йорк четири месеца. Започнах да мечтая и да си фантазирам, базирайки се на това, което преживях, почувствах и видях там. Така се ражда филмът "Последно повикване за Истанбул". В моментите, в които започвах да блокирам, с тогавашният ми приятел и сегашен мой съпруг Барбарос провеждахме буквално мозъчна атака, обмисляхме и обмисляхме, някои сцени написахме заедно, смеейки се и плачейки. Продължих да пиша дори през медения си месец, даже спорехме за това. Честно казано, първата версия на сценария беше по-близка до мен, тази версия ме отразяваше повече. След това се случиха много промени. И в един момент се поддадох на течението.
- Живеем във време, в което спрямо миналото се индивидуализираме, дори ставаме егоисти. Когато обаче става въпрос за любов, балансът на тази ситуация се променя. Забравяме всичко, което знаем, всичките си приоритети и не можем да мислим логично. Какво мислите за съвременната любов/връзки?
- Ситуацията, в която се намира целият свят, икономическите и политически проблеми, концепцията за бърза и приятна консумация променят възприятията за любовта и връзките. Превръщаме се в стадо самотни хора, откъснати от чувствата си, борещи се за съществуване. Става все по-трудно да обичате и да поддържате връзки усърдно, грижовно, вярно и интензивно. Уж живеем в социална епоха, но двама души, живеещи в една къща, не общуват. Всеки е самотен. Все по-малко са двойките, които са истински щастливи, които се подкрепят и могат да бъдат другар един на друг. Може би трябва да си спомним това отново.
- Всъщност филмът "Последно повикване за Истанбул" изследва темата за тези промени. Можете ли да говорите за любовната история, която искахте да разкажете?
- Ако любовта е състояние на духа, то връзките са състояние на пътя... От това тръгнах. Чрез двама непознати, които се срещнаха в друга държава и друг град ще възникнат въпроси за взаимоотношенията и ние заедно ще търсим отговори...
- Можете ли да ни разкажете каква е позицията на Мехмет и Серин в тази любов?
- Какво ще се случи, ако пътищата на двама герои се пресекат и от различни гледни точки разсъждават за нещата, които вредят на любовта и връзките в съвременния свят? Мехмет и Серин имат различни възгледи за връзките и брака, но може ли това да попречи на привличането им? Или има достатъчно привличане, за да продължи връзката? Те са героите на една история, която разглежда тези проблеми.
- Какво е влиянието на Берен Саат и Къванч Татлъту в процеса на формиране на героите?
- Вече бяхме работили заедно с Берен в “Отмъщението” и “Дар”. Тя е актриса, която ме усеща като писателка, разбира ме, невероятно ме вдъхновява и винаги усещам нейната светлина до себе си, когато пиша... Беше много ценно, че Берен хареса сценария и я развълнува, че дори сподели идеи с мен, докато го четеше. С Kъванч работихме за пръв път, но имахме възможността много искрено и прозрачно да дискутираме и обсъдим Мехмет. С помощта на неговите коментари Мехмет стана по-представителен и по-богат образ. Тяхната хармония е толкова непринудена и естествена, че когато гледах сцените с тяхната импровизация, бях много впечатлена, това беше изненада и за мен.
-Кой герой обикнахте най-много?
- Разбира се, обичам и двамата герои. И двамата се колебаят и задълбават в колебанието си. В същото време имат грешки, имат слабости... въпреки всичко полагат усилия...
- Участвахте ли в снимките на филма, след като завършихте сценария?
- Омъжих се в седмицата, в която предадох сценария. И тогава отидох на медения си месец и продължих да правя промени оттам. Проектът все още беше в много добри ръце. Преди да влезем на снимачната площадка, обсъдихме всичко с режисьора Гьоненч. Не участвах по никакъв начин, освен да седя и да чакам напрегнато.
- Когато екипът, историята и снимачната група са уверени в себе си, очакванията също се повишават. Тази ситуация създава ли някакъв натиск?
- Да, разбира се, но не е нещо специално за този проект. Всеки проект, който предстои да излезе, носи със себе си този адреналин, вълнение и притеснение дали ще се хареса. Смятам, че всеки, който не е подготвен да бъде критикуван, не може да работи в този сектор. В резултат на това има спокойствие от писането на сценарий, в който вярвам, който обичам, който ме вълнува. Това вече не е наша работа; невъзможно е винаги да отговаряме на очакванията и да задоволяваме всички. Това, което зрителят гледа, вече му принадлежи. Той ще го постави в своя свят, в своя опит, където пожелае.
- Можеш ли да споделиш с нас как се почувства, докато гледаше филма като сценарист? Какво е чувството да видиш история, която си написала на екрана?
- Когато нашият режисьор Гьоненч ми го показа за първи път, гледах със затаен дъх. Бях много емоционална. Местата, където те импровизираха, наистина ме впечатлиха. Чувствах се горда, че работя с такъв екип. Гледането на история, която пиша, винаги е много емоционално. Страхотно е чувството, когато абстрактните линии се превръщат в плът и се срещат с публика в 190 страни едновременно.
- Каква обратна връзка мислите, че ще получи филмът "Последно повикване за Истанбул" от публиката от различни култури по света?
- Това е една многостранна история за връзката между мъжа и жената. Така, че се надявам да ви хареса. Ще се радваме, ако успеем да докоснем сърцата с този филм...
- Започнахте своя филмов път с мечта да станете режисьор. Как стана преходът от режисьор към сценарист?
- Мечтаех да стана режисьор, тъй като исках да работя във филмовата индустрия от 8 годишна. Докато завършвах Факултета по изкуства, кино и телевизия в университета Мимар Синан, написах и режисирах късометражни филми, за които получих награди, това увеличи желанието ми. Въпреки това, когато започнах работа като асистент на снимачната площадка, бях огорчена от условията на работа и средата на снимачната площадка. В условия, когато работехме по 20 часа на ден, боледувахме и не можехме да отделим време за личен живот, в един момент се видях отстрани как се мъча да реализирам неубедителни истории, на които не вярвах.
В един момент спрях и казах, че не това е причината да работя във филмовата индустрия. На 27 години бях включена в екипа на сценаристите на сериала "Сбогом Румелия”. Така че се преместих в областта на сценариите, където се чувствах на мястото си, чувствах се по-продуктивна. Разбира се, работата на снимачната площадка ми даде много, но бях по-подходяща за работа, където можех да бъда сама със света на мечтите си, можех да работя навсякъде на моя лаптоп. Между другото, един ден все пак може да поискам да режисирам сценария, който сама съм написала, все още не съм променила решението си.
- Помните ли първия си написан сценарий ?
- Първата ми работа, написана с техниката на сценария, е кратък филм, наречен "Бебе“, който написах през първата си година в университета в работилницата на моя учител Дуйгу Сагиролу. Това беше историята на помирението между бременна ученичка и нейния авторитарен баща. Учителят Дуйгу го хареса толкова много, че, както разбрах, след като завърших, тя даваше този сценарий на нови ученици в продължение на много години със задачата да го заснемат. Освен това тя беше тази, която ме насърчи да започна да пиша сценарии. Нека почива в мир, тя беше прекрасен пътеводител.
- Какво ви вдъхновява, когато пишете нов сценарий? Как реалният живот около вас влияе върху историите, които пишете?
- Да си сценарист е като да станеш антена и да събираш данни. И тогава ги превръщаме не в звукови вълни, а в сетивни вълни. Важно е да можеш да предадеш чувство, емоция, възприятие. Обекти, които гарантират това, присъстват във всеки момент от живота. Интересувам се повече от емоционалните и здравословни проблеми на човешкото съществуване. Това ме вдъхновява. Всичко, което се случва в близкото или далечното ми обкръжение, новини, някоя песен, някое стихотворение, новини от списание, шофьор на микробус, книги, които чета, инструкции от майка ми... В моите сценарии може да има отражение на всичко, на което съм била свидетел в живота... Историите могат да се развият в посока, която дори не съм планирала в началото. Писането е като гмуркане в дълбоко море. Светът на повърхността на водата и светът под нея са съвсем различни, под тази вода може да има както съкровища, така и черни дупки ... Когато започна да пиша разказ, потъвам под водата, докато не се задуша, а когато се изкача, за да вдишам въздух, животът вече се върти около тази история, постоянно ми изпраща сигнали. Всъщност имам чувството, че всяка история се принуждава да напише сама себе си.
- Всъщност писането на сценарий е нещо повече от обмисляне на история и писане на диалози. Когато започнете да пишете история, къде в текста държите камерата, от какъв ъгъл?
- Да напишеш сценарий означава да видиш този филм или сценарий така, сякаш сам си го режисирал и поставил. Не мога да предоставя на никого филмов сценарий, който аз самата не съм си представяла в главата си, даже до музиката и цветовете. Трябва да дам конкретен текст, за да може камерата да го запише, за да може актьорът да го изиграе, а режисьорът да разбере какво да снима. Знаейки, че това ще бъде допълнено от уменията на режисьора, коментарите на актьорите и мнението на редактора, се опитвам да им дам основа, върху която да изградят филма. Разбира се, не пиша подробности като ъгъл на камерата или мащаб в сценария, но се опитвам да дам визуално усещане и описание на движенията. Дори мисля за преходи между сцени, към коя картина да отида и се опитвам да улесня работата на режисьора в това отношение. Ако режисьорът иска, той ще използва това визуално описание, ако не иска, няма да го използва. Но без тези описания не мога да видя сцената и ако не мога да видя, тогава няма да мога да пиша.
- Можете ли да ни разкажете за процеса на формиране на героите? Много детайли заемат важно място в представянето на героя, като име, стил, дори тон на речта. Колко дълбоко потъвате, когато създавате герой?
Опитвам се да гарантирам, че героите ми имат цел и че има вътрешни и външни пречки пред тази цел. Обичам истории, в които героите се променят и превъплъщават. Най-вече си блъскам главата над взаимодействието на героя със себе си, с други герои и външния свят. Докато гледаме филм, всички искаме да забравим себе си, да се откъснем от реалния живот и да станем част от преживяването на този герой. Искаме това да бъде смислено преживяване. Моята работа е да предоставя събития, които ще донесат тези преживявания, които също можем да сравним. Останалото ми се струва маловажно. Историята ни се дава не от външния вид на героя, неговото минало, произход и т.н., а точно от това, което се случва с героя и как той реагира на това. Опитвам се да не опознавам своя герой отблизо, опитвам се да го опозная по пътя, за да ме изненада и развълнува, за да правим открития заедно.
- Несъмнено в такива моменти има брейнсторминг с режисьор или актьори, които изпълняват ролите...
- Така или иначе след завършване на сценария следва процес на пренаписване. Режисьорът, продуцентът и актьорите имат въпроси и идеи. Това е екипно усилие и аз съм отворена да чуя техните мнения и да променя сценария или да проведа дискусия. Те може да гледат от ъгъл, който не виждам, или понякога може да има производствени затруднения, които може да се наложи да бъдат променени. Опитваме се да не отиваме на снимачната площадка без взаимно убеждение.
- Когато създавате герой, представяте ли си кой може да го изиграе?
- Да, винаги имам препоръчани имена в главата си, дори слагам техни снимки в папките с проекти. Но не за да играят ролята точно тези хора, а за да може, като го чете, човек да може да изгради образ и да оживее едно чувство. Понякога се случва да повтарям имената на актьори, чиято игра харесвам, които ме вдъхновяват, с които искам да работя.
- Напоследък се появихте пред нас с различни проекти като "Дар“, "Маслиново дърво“. В портфолиото ви има различни жанрове. Как ви храни това разнообразие?
- Всеки проект е ново приключение, това е свят, който трябва да се изследва ... Точно това е най-вълнуващата част от работата ми. Как непрекъснато да научаваш нещо ново, да срещаш нови хора, да тръгваш по нови пътища... Но когато историята е в самото повествование, човекът и поведението на човека, проблемите и пътуванията, в какъвто и жанр , в каквато и Вселена да пишеш, твоята гледна точка за живота, вашата личност, вашият индивидуален път стават част от написаното. Така трябва да бъде. В противен случай само ще повторите това, което вече е направено преди, нищо повече.
- Сега сте пред нас с една любовна история. Как се появи историята на филма "Последно повикване за Истанбул"? Доколко е включена Нуран Еврен Шит в тази история?
- Този филм се появи, след като Онур Гювенатам ми се обади и ме помоли да напиша филм за Берен Саат и Къванч Татлъту. Онур започна с "Нека се срещнат на летището в Ню Йорк, например. Нека снимаме в Ню Йорк." След това се преместих в чужбина и се подготвях за брак. Беше период, в който исках да разкажа история за любов и връзки. Бях невероятно развълнувана от писането на сценария, представяйки си Берен и Къванч ... Останах в Ню Йорк четири месеца. Започнах да мечтая и да си фантазирам, базирайки се на това, което преживях, почувствах и видях там. Така се ражда филмът "Последно повикване за Истанбул". В моментите, в които започвах да блокирам, с тогавашният ми приятел и сегашен мой съпруг Барбарос провеждахме буквално мозъчна атака, обмисляхме и обмисляхме, някои сцени написахме заедно, смеейки се и плачейки. Продължих да пиша дори през медения си месец, даже спорехме за това. Честно казано, първата версия на сценария беше по-близка до мен, тази версия ме отразяваше повече. След това се случиха много промени. И в един момент се поддадох на течението.
- Живеем във време, в което спрямо миналото се индивидуализираме, дори ставаме егоисти. Когато обаче става въпрос за любов, балансът на тази ситуация се променя. Забравяме всичко, което знаем, всичките си приоритети и не можем да мислим логично. Какво мислите за съвременната любов/връзки?
- Ситуацията, в която се намира целият свят, икономическите и политически проблеми, концепцията за бърза и приятна консумация променят възприятията за любовта и връзките. Превръщаме се в стадо самотни хора, откъснати от чувствата си, борещи се за съществуване. Става все по-трудно да обичате и да поддържате връзки усърдно, грижовно, вярно и интензивно. Уж живеем в социална епоха, но двама души, живеещи в една къща, не общуват. Всеки е самотен. Все по-малко са двойките, които са истински щастливи, които се подкрепят и могат да бъдат другар един на друг. Може би трябва да си спомним това отново.
- Всъщност филмът "Последно повикване за Истанбул" изследва темата за тези промени. Можете ли да говорите за любовната история, която искахте да разкажете?
- Ако любовта е състояние на духа, то връзките са състояние на пътя... От това тръгнах. Чрез двама непознати, които се срещнаха в друга държава и друг град ще възникнат въпроси за взаимоотношенията и ние заедно ще търсим отговори...
- Можете ли да ни разкажете каква е позицията на Мехмет и Серин в тази любов?
- Какво ще се случи, ако пътищата на двама герои се пресекат и от различни гледни точки разсъждават за нещата, които вредят на любовта и връзките в съвременния свят? Мехмет и Серин имат различни възгледи за връзките и брака, но може ли това да попречи на привличането им? Или има достатъчно привличане, за да продължи връзката? Те са героите на една история, която разглежда тези проблеми.
- Какво е влиянието на Берен Саат и Къванч Татлъту в процеса на формиране на героите?
- Вече бяхме работили заедно с Берен в “Отмъщението” и “Дар”. Тя е актриса, която ме усеща като писателка, разбира ме, невероятно ме вдъхновява и винаги усещам нейната светлина до себе си, когато пиша... Беше много ценно, че Берен хареса сценария и я развълнува, че дори сподели идеи с мен, докато го четеше. С Kъванч работихме за пръв път, но имахме възможността много искрено и прозрачно да дискутираме и обсъдим Мехмет. С помощта на неговите коментари Мехмет стана по-представителен и по-богат образ. Тяхната хармония е толкова непринудена и естествена, че когато гледах сцените с тяхната импровизация, бях много впечатлена, това беше изненада и за мен.
-Кой герой обикнахте най-много?
- Разбира се, обичам и двамата герои. И двамата се колебаят и задълбават в колебанието си. В същото време имат грешки, имат слабости... въпреки всичко полагат усилия...
- Участвахте ли в снимките на филма, след като завършихте сценария?
- Омъжих се в седмицата, в която предадох сценария. И тогава отидох на медения си месец и продължих да правя промени оттам. Проектът все още беше в много добри ръце. Преди да влезем на снимачната площадка, обсъдихме всичко с режисьора Гьоненч. Не участвах по никакъв начин, освен да седя и да чакам напрегнато.
- Когато екипът, историята и снимачната група са уверени в себе си, очакванията също се повишават. Тази ситуация създава ли някакъв натиск?
- Да, разбира се, но не е нещо специално за този проект. Всеки проект, който предстои да излезе, носи със себе си този адреналин, вълнение и притеснение дали ще се хареса. Смятам, че всеки, който не е подготвен да бъде критикуван, не може да работи в този сектор. В резултат на това има спокойствие от писането на сценарий, в който вярвам, който обичам, който ме вълнува. Това вече не е наша работа; невъзможно е винаги да отговаряме на очакванията и да задоволяваме всички. Това, което зрителят гледа, вече му принадлежи. Той ще го постави в своя свят, в своя опит, където пожелае.
- Можеш ли да споделиш с нас как се почувства, докато гледаше филма като сценарист? Какво е чувството да видиш история, която си написала на екрана?
- Когато нашият режисьор Гьоненч ми го показа за първи път, гледах със затаен дъх. Бях много емоционална. Местата, където те импровизираха, наистина ме впечатлиха. Чувствах се горда, че работя с такъв екип. Гледането на история, която пиша, винаги е много емоционално. Страхотно е чувството, когато абстрактните линии се превръщат в плът и се срещат с публика в 190 страни едновременно.
- Каква обратна връзка мислите, че ще получи филмът "Последно повикване за Истанбул" от публиката от различни култури по света?
- Това е една многостранна история за връзката между мъжа и жената. Така, че се надявам да ви хареса. Ще се радваме, ако успеем да докоснем сърцата с този филм...
Хубав ден!
Момичета, привет!!!
Благодаря ви от сърце за активността и реакциите!!!
Дъгичка, Фенче, много благодаря за преводите на интервютата!!!
Терзи, Аире, Мира, благодаря, че сте винаги на пост!!!
Да сложа и тук инфото >>>
За заглавието на филма има различни преводи >>>
"Last Call for Istanbul" ; "İstanbul İçin Son Çağrı";
"Посадка на рейс в Стамбул заканчивается" -
"Качването за полет до Истанбул приключва";
За мен е >>>
"Последно повикване за Истанбул"
Представянето в страницата на Netflix >>>
Последно повикване за Истанбул
1ч 31м | Драма
Случайна среща на летището води двама женени
към една незабравима нощ, пълна с вълнение,
желание и изкушение в Ню Йорк.
Очаквайте на 24 ноември
Берен Саат и Къванч Татлътуг се завръщат заедно на екран
за първи път след хита ("Забранена любов").
Берен Саат и Къванч Татлътуг се завръщат заедно на екран
за първи път след хита ("Забранена любов").
Жанр - Турски, Драматични филми, Романтични филми
Този филм е...
Горчиво-сладко, интимно, романтичен
netflix
От imdb >>>
Сценарий - Nuran Evren Şit - Нуран Еврен Шит
Режисьор - Gönenç Uyanık - Гьоненч Уянък
Продуценти -
Richard D'Angelo ... Line producer: NY Unit
Onur Güvenatam ... producer
Burak Oskay ... line producer
Музика - Sertaç Özgümüş
А фрагът много ми харесва!!!
Ето и един превод >>>
*******************************************************************************
Полет AEN759 от Истанбул се е приземил.
- Нека се споразумеем с теб. Докато намерим куфара ми,
ще бъдем заедно, а след това никога повече няма да се видим,
нито обаждания, нито дебнене в живота или социалните мрежи!
- Защо трябва да правим това?
- Много ще е забавно. Нали?
- Очевидно сте била много отегчена и за това сте дошла в Ню Йорк сама.
- А ти защо дойде сам?
- За да изпусна парата и да освежа главата си.
- Хайди, джанъм!? / Какви ги говориш, скъпи?/
- Все още сме двамата в Ню Йорк, двама непознати,
които се виждаме за първи и последен път.
- Такси
- Искам да кажа - нека направим нещо,
което не можем да направим в Истанбул!
- Да го направим.
- Да не изпускаме момента на удоволствието.
Мисля, че няма да оцелеем и може да бъде голям провал.
- Защо да не издържим?
- Хайде! Да тръгваме!
*********************************************************************************
https://www.instagram.com/stories/callmejustg/3237002823542555254/?hl=en или
https://twitter.com/Cmai91/status/1725008280550818164/video/1
https://twitter.com/ktatlitugnews/status/1725003935235158467
https://twitter.com/paolovignolo1/status/1725003901840056726
https://vk.com/last_call_for_istanbul?z=video-214632491_45623939 … b5391e8e039885b72
https://twitter.com/Cmai91/status/1725008280550818164/video/1
https://twitter.com/ktatlitugnews/status/1725003935235158467
https://twitter.com/paolovignolo1/status/1725003901840056726
https://vk.com/last_call_for_istanbul?z=video-214632491_45623939 … b5391e8e039885b72
Препоръчани теми