Вече няма желание за секс..

РАЗКАЗЪТ НА ЕДИН ЛУНАТИК

  Лудостта е относително състояние. Може ли някой да каже кой от нас всъщност е ненормален? И макар да бродя из Сентръл парк, облечен в проядени от молци дрехи, с хирургическа маска на лице, крещя революционни лозунги и се смея истерично, дори и сега се чудя дали извършеното от мен е било наистина толкова безразсъдно. Защото, драги читателю, не винаги съм бил онова, което обикновено се разбира под „нюйоркски уличен луд”, който се спира пред кофите за смет и пълни пазарските си чанти с парчета канап и запушалки за шишета. Нищо подобно, по-рано бях много известен лекар, живеех на горния край на Ийст Сайд, развявах се из улиците с кафяв „Мерцедес” и се обличах елегантно в цялата гама вълнени костюми па „Ралф Лорън”. Трудно е да се повярва, че мен, доктор Осип Паркнс, познато в миналото лице по театралните премиери, в Сарди, Линкълновия център и Хамптънс, където се славех с голямо остроумие и страхотен обратен удар на тенис, ме виждат понякога с ролкови кънки на крака надолу по Бродуей, небръснат, с раница на гърба и шапка с въртележка отгоре.
  Дилемата, която ускори това катастрофално падение в благоприличието ми, бе следната: живеех с една жена, която истински обичах - мила, очарователна и умна, с богата обща култура и невероятно чувство за хумор, с която прекарвах с удоволствие времето си. Обаче (проклинам съдбата за това) тя не ми подхождаше сексуално. Затова успоредно на тази връзка, се промъквах скришом нощем през града, за да отивам на рандевута с един фотографски модел, на име Тифани Шмийдърър, чийто смразяващ кръвта интелект бе обратно пропорционален на еротичната радиация, излъчваща се от всяка нейна фибра. Без съмнение, драги читателю, вие сте чували израза „тяло, което не може да си отдъхне”. Та тялото на Тифани не само че не можеше да си отдъхне, то не можеше да си разреши дори пет минути за чашка кафе. Кожа като атлаз, при това от най-финия, кестенява коса като лъвска грива, дълги и грациозни крака и такава закръглена фигура, че да прокараш ръка по която и да е нейна част, бе все едно да те отнесе циклон. Това обаче не значи, че тази, с която живеех, остроумната и задълбочена Олив Чомски, бе физически отблъскваща. Ни най-малко. Всъщност тя беше красива жена и притежаваше всички необходими качества на очарователен и остроумен културен хищник, но, грубо казано, беше дърво в леглото. Това може би се дължеше на факта, че когато светлината падаше под определен ъгъл върху Олив, тя, непонятно защо, ми приличаше на леля Рифка. Не че наистина приличаше па сестрата на майка ми. Имаше някаква неясна прилика около очите, и то само когато сянката падаше както трябва. Може би това се дължеше на кръвосмесителното табу, а може би лице и тяло като на Тифани Шмийдърър се появяват на всеки няколко милиона години и обикновено възвестяват началото на ледников период или унищожението на света чрез огън. Важното е, че моите нужди изискваха да имам най-доброто и от двете жени.
  Най-напред срещнах Олив. И то след безкрайна верига от запознанства, при които нещо неизбежно не достигаше на моята партньорка. Първата ми жена бе много талантлива, но без никакво чувство за хумор. Беше убедена, че най-смешният от братята Маркс е Зепо. Втората ми жена бе красива, но и липсваше истинска страст. Спомням си веднъж, докато се любехме, се получи някакъв странен оптически ефект и за частица от секундата ми се стори, че тя помръдна. Шейрън Пфлаг, с която живях три месеца, беше прекалено враждебна. Уитни Вайсглас пък бе прекалено отстъпчива. Пипа Мондейл, весела вдовичка, направи фаталната грешка да се застъпи за едни свещи, оформени като Лаурел и Харди.
  Доброжелателни приятели безмилостно ми уреждаха безброй срещи с непознати жени. Обявите от „Ню Йорк ривю ъв букс”, на които отговарях от отчаяние, се оказаха също така безрезултатни, тъй като „поетесата на трийсетина години” се оказа всъщност шестдесетгодишна, „колежанката, влюбена в Бах и Беоулф”, приличаше на Грендел, а бисексуалната дама от Бей Еъриа ме увери, че не отговарям на нито едно от двете и увлечения. Това не означаваше, че от време на време щастието не ми се усмихваше в образа на някоя прекрасна жена, чувствена, умна, с внушителни препоръки и очарователна външност. Но подчинявайки се на някой древен закон, взет навярно от Стария завет или от египетската „Книга на мъртвите”, те ме отритваха. И така, аз бях най-нещастният мъж. Външно изглеждах явно ощастливен с всичко необходимо за един добър живот. Вътре в себе си търсех отчаяно любовта, която можеше да ме удовлетвори.
  Самотните нощи ме накараха да се размисля за естетиката на съвършенството. Има ли в природата нещо действително „съвършено”, с изключение тъпотата на моя чичо Хайман? Кой съм аз, та да проявявам изисквания към съвършенството? Аз, с моите безброй недостатъци. Съставих списък на слабостите си, но не успях да продължа след № 1: Понякога забравя шапката си.
  Имал ли е някой от познатите ми „смислена връзка”? Родителите ми живееха заедно четиридесет години, но единствено от злоба. Грийнглас, един от лекарите в нашата болница, се ожени за една жена с вид на буца сирене, „защото е мила”. Айрис Мърман изневеряваше с всеки мъж, регистриран в избирателните списъци на нашата област. Ничия връзка всъщност не можеше да се нарече щастлива. Скоро започнах да сънувам кошмари.
  Присъни ми се, че посещавам бар за ергени, където ме напада банда странстващи секретарки. Те размахваха ножове и ме принудиха да се изкажа ласкаво за най-забутаните квартали на Ню Йорк. Моят аналитик ме посъветва да потърся компромис. Равинът ми каза: „Ожени се, ожени се. Какво ще кажеш за жена като мисис Блицстейн? Може да не е голяма красавица, но по-добра от пея няма в контрабандата с храни и огнестрелно оръжие както в гетото, така и извън него.” Актрисата, с която се запознах, ме уверяваше, че истинската и амбиция е да стане сервитьорка в кафене. Изглеждаше обещаваща, но по време на един кратък обяд единственият и отклик на всичко, което казах, бе  „Егати!”. Наскоро след това, подир един крайно напрегнат ден в болницата, реших да се поразвея и отидох вечерта сам на концерт от Стравински. В антракта се запознах с Олив Чомски и животът ми се промени.
  Олив Чомски, начетена и иронична, цитираше Елиът, играеше тенис и изпълняваше на пиано „Фантазия в две части” от Бах. И никога не възкликваше „Ау!”, не обличаше нищо с марките „Пучи” и „Гучи”, не слушаше музика в стил кънтри и уестърн, както и разговорите по радиото. И между другото, жена, склонна винаги, при най-малкото помръдваме на пръста, да извърши нещо неописуемо, дори сама да го започне. Колко щастливи месеци преживяхме с нея. Концерти, кина, обеди, прекарани заедно уикенди, безкрайни и чудесни разговори за всичко от пого до най-старата веда. При това от устата и никога не се отрони нищо неуместно. Само проникновения. И дълбокомислия! И, разбира се, подобаваща враждебност към всичко, заслужаващо това отношение: политици, телевизия, козметични операции, архитектурата на жилищните комплекси, рентиери, филмови лектории и хора, които започват всяко изречение с думата. „Всъщност".
  О, да бъде проклет денят, в който един палав слънчев лъч примами онези неизразими черти на лицето и, които ми напомниха за тъпия израз на леля Рифка. Да бъде проклет също и денят, в който на един тавански етаж в Сохо някакъв еротичен архитип жена с невероятното име Тифани Шмийдърър оправи горния край на карираните си вълнени три четвърти чорапи и с глас на мишле от анимационен филм се обърна към мен: „От коя зодия сте?” Чу се как поникват косми по лицето ми и вампирски зъби в устата ми в духа на класическата ликантропия и се почувствувах задължен да разгледам накратко с нея астрологията - област, която съперничи на моите интелектуални интереси от такива големи въпроси, каквито са лекуването с електрошок, алфа вълните и способността на малките духове да откриват злато.
  Няколко часа по-късно изпаднах в състоянието на течен парафин, когато последната част от бикините и се свлече безшумно на пода и необяснимо защо запях холандския национален химн. Отдадохме се на любов. Така започна всичко.
  Алиби пред Олив. Потайни срещи с Тифани. Извинения пред жената, която обичах, докато страстта ми отиваше другаде. Прахосвах я по една фактически нищо и никаква кукла, чието докосване и помръдване обаче караше главата да се отдели от тялото ми и да закръжи в космоса като летяща чиния. Занемарих задълженията си към жената на моите мечти, заради една физическа мания. Веднъж се престорих на болен и помолих Олив да отиде с майка си на симфоничен концерт от Брамс, за да мога да задоволя слабоумните капризи на моята сладострастна богиня, която настояваше да се отбия при нея, за да гледаме по телевизията една от сериите на „Това е твоят живот”, защото щели да покажат Джони Кеш! Все пак, след като си заплатих с това, че изгледах цялото шоу, тя ме възнагради, като намали светлините и ме възнесе чак на Нептун. Друг път споменах най-небрежно пред Олив, че излизам да си купя вестници. След това препуснах през седем пресечки до апартамента на Тифани, влязох в асансьора, натиснах бутона, но за нещастие дяволският асансьор заседна. Крачех напред-назад като затворена в клетка пума, без да мога да удовлетворя изгарящите ме желания, нито да се завърна навреме в къщи. Освободен накрая от пожарната команда, скалъпих надве-натри една историйка за Олив, в която фигурирах като главен герой, заедно с двама бандити и чудовището от Лох Нес.
  За щастие ми провървя, тъй като Олив спеше. Вроденото и благоприличие не допускаше, че мога да и изневерявам с друга жена и когато честотата на нашите плътски връзки намаля, започнах да пестя така от енергията си, че поне отчасти да я задоволявам. Преследван непрестанно от чувството за вина, аз предлагах неубедителните извинения, че съм преуморен от работа, които тя приемаше с ангелска невинност. Истината е, че си платих данъка за цялото това пренатоварване и с течение на времето заприличах на безплътен дух.
  Съчувствате ли на моята дилема, драги читателю? Това влудяващо и опасно положение навярно измъчва доста голям брой мои съвременници. Да не откривате никога всичките си изисквания в един-единствен представител на противоположния пол! От една страна - зейналата пропаст на компромиса. От другата - изнервящото и осъдително съществование в обятията на любовната измама. Дали пък французите не са прави? Дали номерът не е в това да имаш и съпруга, и любовница и по този начин да възлагаш отговорностите за различните си нужди на двете страни? Разбирах много добре, че ако предложа откровено такова решение на Олив, колкото и да беше разбрана, имаше голяма вероятност да свърша набучен на английския и чадър. Всичко това ме изтощи и подтисна, започнах да мисля за самоубийство. Насочих пистолет към главата си, но в последния момент нервите ми изневериха и стрелях във въздуха. Куршумът проби тавана и накара мисис Файтълсън от горния апартамент да подскочи върху етажерката и да прекара там празниците.
  Една вечер всичко се изясни. Изведнъж и с яснота, която човек обикновено свързва с въздействието на някой наркотик, схванах какво трябва да направя. Бях завел Олив в кино „Елгин” да види един стар филм на Бела Лугоши. В решителната сцена Лугоши, изпълняващ ролята на обезумял учен, сменя мозъка на една нещастна жертва с мозъка на горила, като завързва и двете с ремъци за една операционна маса по време на силна буря. Щом като подобно нещо може да се измисли в света на фантазията от един сценарист, защо тогава да не се направи същото и в действителност от хирург с моите способности?
  И така, драги читателю, няма да ти досаждам с подробности, които са от чисто техническо естество и трудно могат да се разберат от неспециалисти. Достатъчно е да кажа, че в една тъмна и бурна нощ неясна човешка фигура вмъкна тайно две упоени жени (едната от тях с форми, които карат мъжете да извръщат глави и да се качват по тротоарите с колите си) в една изоставена операционна зала на болницата „Флауър" на Пето авеню. Там, докато мълниите раздираха небето, той извърши операцията, правена преди това само в света на целулоидната фантазия, при това от един актьор, който нищо чудно да превърне един ден цирея в произведение на изкуството.
  Резултатът? Тифани Шмийдърър, чийто мозък сега функционира в не така импозантното тяло на Олив Чомски, установи с радост, че се е отърсила от проклятието да бъде само сексуален обект. Както ни учи и Дарвин, не след дълго тя разви остър интелект, което и позволи да разбере заблудата си в областта на астрологията и да се омъжи щастливо. Олив Чомски, станала неочаквано притежателка на космическа топография, чудесно съчетана с останалите и превъзходни качества, стана моя жена, а аз обект на завист от всички околни.
  Единственото затруднение бе това, че след няколко блажени месеца с Олив, които можеха да се сравнят с каквото си щете от „Хиляда и една нощ", необяснимо защо почувствувах неудовлетворение от тази жена-мечта и. Започнах да хлътвам по стюардесата Били Джийн Запрудер, чиято момчешки плоска фигура и алабамско произношение караха сърцето ми да подскача като лудо. Тогава подадох оставката си в болницата, надянах шапката с въртележката и раницата и се понесох по Бродуей с ролковите кънки.

Ний може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.

Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже: - Стани! -
ако клекнем, когато се целят в челото ни.

Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.