Аз бях развалина. След аборта бях седмица вкъщи в болничен. Първите дни плачех много. Бях на ръба, буквално. В един момент започнах да си представям как трябва да разкажа историята си на много хора. Разказвах си на ум случилото се. В началото се разстройвах много (и сега леко се стичат сълзи докато пиша), но в последствие се научих да живея със загубата и с исторята си. Не съм го преживяла още, минали са 7 месеца до сега. А понякога се чудех за кое плача - защото съм загубила първото си дете или защото съм преживяла нещо такова.
Също в този период си купих хубави слушалки и си пусках музика, но избягвах тъжните.
Най-много ми олекна когато хванах лист и химикал и написах писмо на загубената душа. Не го изгорих. Пазя си го.
Колкото и трудно да ти е сега, ще отмине. Макар и винаги да помниш загубата. Гледай само и единствено напред, а пък (както си повтарям напоследък) каквото ще става, ще стане, колкото и да плачем и притесняваме.