Фентъзи и фантастика - 20

по принцип има спорове за името. Някои твърдят, че било Муртагон (проф. Петър Добрев), други - че идвало от древноперсийския бог Омур. Тук не се чувствам специалист, още повече, че латини, гърци и персийци транлитерират различно, сходни имена.  Едно и също име Хенри/ Анри, Шарл/Карл, Рейчъл/Ракел, Хасан/ Асен, Джордж /Жорж, Михаил /Майкъл и пр. имат различен прочит, според това кой ги чете. Но кой владетел е иползван за прототип - едва ли има съмнение.

И тъй дванадесет тръгнаха сами
Към вражеските северни земи
По път потаен в гъстите гори
И гаснещата вечер ги укри.
Без барабани, песни и фанфари,
Прокрадваха се през горите стари
Прикрили старите доспехи
Под дълги плащове и тъмни дрехи.
Вървяха дълго все покрай река Нарог
Дорде превърна се в пенлив поток,
Роден от водопада полетял,
За да се превърне в чист кристал,
В коритото на езеро Иврин,
Що отразява небосвода син
И мрачния суров планински лик
На месеца под бледия светлик.
Далеч остана царството зад тях,
Где няма орки, демони и страх
От злото на Моргот. Сега в горите
Сред гъсталаци и скали укрити,
Се спотаиха в кът отдалечен
И бдяха търпеливо ден след ден,
До мрачна нощ, когато хала дива,
Звездите с бурни облаци закрива,
Когато вятърът ридае в дървесата
И вихър есенни листа подмята,
С печален шепот и въздишка глуха,
Такива гласове далечни чуха
И крясъци, и дрезгав смях, и тропот
И тътен глух като отчаян ропот
Над морната земя под зли пети;
Фенери се полюшват и блести
Отблясъкът им призрачно разлян
По копие и кървав ятаган.
От своето укритие по склона,
Видяха орки да вървят в колона,
С лица зъбати, грозни, нечовешки;
Летяха прилепи над тях; зловещо
Изкряска сова в нощните дървета.
Отминаха по път гласовете
Затихна звън и грозен гърлен смях
А Берен и елфите подир тях
Прокрадваха се тихи и незрими
С мечове неумолими.
Накрая до бивак сред мрака чер
Огрян от буен огън и фенер,
Достигнаха, набързо се укриха
И цели трийсет орки преброиха
Край огъня. И нито звук дори
Не плъзна из смълчаните гори,
Щом всеки се възправи в тъмнината,
Прихвана лък, обтегна тетивата,
Зловещо бавно, като в мрачен сън.
Но чуй! Отекна смъртосен звън,
Когато Фелагунд нададе вик
Дванайсет орки паднаха във миг.
Напред се втурва всеки с бляскав меч,
Настава бърза и свирепа сеч,
А орки стенат, свирят и пищят,
Като загубени души в самия Ад.
Стомана всички орки покоси
И ни един от тях не се спаси
Загина там проклетата им сган
Да не тормози края изтерзан
С грабеж и зло. Но елфите мълчаха,
Победна горда песен не запяха,
Защото знаеха, че никога сама
Не тръгва оркска орда на война
Одеждите от мъртвите свалиха
И труповете в дол дълбок укриха.
Измислил беше Фелагунд една
Отчаяна и дръзка хитрина:
С дрехите на орки той реши
Приятелите си да предреши.
Отровно копие и лък от рог
и ятаган назъбен и жесток
взе всеки и надяна дреха черна,
зловонна, отвратителна и скверна.
Със сажди си наплескаха лицата
отрязаха те на орките косата,
разчорлена, омазнена и гнусна,
след туй на своите коси изкусно
я сложиха и всеки там съгледа
как грозно се преобрази съседът;
Вълшебна песен Фелагунд подхвана
за скриване на образ и промяна;
ушите като клюмнали листа
провиснаха и всякоя уста
превърнаха се в зъбата паст
с магията на неговия глас.

В леса укриха гномските си дрехи
и заедно на дълъг път поеха
предвождани от черна мерзка твар,
що нявга бе прекрасен елфски цар.
На север бързаха; и в гъсталаци горски
се срещаха с други банди оркски
по пътя, ала всеки враг проклет
посрещаше ги с поздрав и привет.
Най-сетне изморени се добраха
до Белерианд и там видяха
как младите води на Сирион
препускат бледосребърни по склон,
где Тауир - Фур- Нуин - Мъртвешки Мрак -
суров, бъплътен боров гъсталак
от изток слиза мрачно към една
унила и зловеща долина,
от запад пък стърчат като стени
надвесените Сиви планини.
Самотен остров насред долината
стърчеше като къс от планината,
откършен при игра игра на исполини,
в далечни и забравени години.
Заобикаляха от две страни,
подножието речните вълни,
набързо там потръпваха вълните
и бягаха към брегове честити
елфийска кула, над скалата дива,
стърчеше още стройна и красива,
но днес през необятния простор,
отправяше заплаха в мрачния простор,
в една посока към Белерианд,
а в другата към края изтерзан,
на долината отвъд северния ръб.
оттам започваха земи на скръб
на дюни и пустиня пепелява
и в мрачното море се очертава
злокобен облак спрял неутолим
над мрачното поле над Тангородрим.
Държеше тия пагубни места
Най-злият дух от всичко на света
и незаспиващ огнен взор оттам
следеше пътя на Белерианд
наричаха го Тху (Саурон  - бел.моя), като на бог
се кланяха на трона му жесток
и храмове му вдигаха в заблуда
през древни времена невежи люде.
В поробени земи той бе сега
Морготов пръв помощник и слуга
на вълците стопанин, чиито вой
огласяше чукарите; и той
магии гнусни пъклени държеше.
В покорство покрай себе си държеше,
тоз некромант войска от сили зли,
от призраци и рожби на мъгли,
от уродливи, сбъркани създания,
родени от погрешни заклинания
и върколаци - гнусна сган събрана,
на Острова магичен за охрана
ОТ погледа на Тху не се укриха
макар да крачеха потайно, тихо,
из сенчестите горски гъсталаци,
той зърна ги и прати върколаци;
"Докарайте тез орки, що вървят
така потайно сякаш се боят.
тъй както правят техните събратя,
при мен с доклад да се явят в палат
за всички пъклени дела"

Загледан от високата скала
Той чакаше навъсен и злорад
Натрапниците да му доведат.
Сега от вълци обръжени те стоят
И тръпнат. О, уви, далеч  назад
Останаха земите край Нарог!
Боязън ги гнети и страх жесток,
Докато с приведени глави
Дружината им дрипава върви
Към острова  и трона в онзи замък
Изсечен от зловещо кървав камък

„Где бяхте? Що видяхте”

„Бяхме в Елфодом, сълзи и погром
И пожар жесток, и кръв поток.
Ето где бяхме, това видяхме.
Трийсет убихме, телата им скрихме,
В яма голяма, друг знак там няма,
Само в здрача гарвани грачат”

„Кажете ми, о роби на Моргот,
Що става със елфическия род?
А с Наргонтронд? Кой крал стои начело
В страната где промъкнахте се смело?”

„Уви, по границите само бяхме,
Там Фелагунд царува – тъй разбрахме”

„Не чухте ли, че е на път поел
И Келегорм короната е взел?”

„Лъжа! Ако заминал е тогава
У брат му Ородрет, властта остава.”

„Ах, колко вести носите, нали
От кралство, де дори не сте били!
Но как се казвате, бойци подбрани,
Къде са храбрите ви капитани?”

„Нереб, Дунглеф, и десет орки прости
От пещерна бърлога пълна с кости
Под планините. Бързаме обаче
Че спешна изпълняваме задача
И капитан Болдог ни чака там
Де от недрата бълва дим и плам”

„Болдог го няма. Чух че паднал той
В свиреп граничен бой
Там где Тинголовата жалка шайка
Трепери и се крие, и се вайка
Сред  Дориат. Но как до този ден
Не сте вий чували за Лутиен?
Тя има стан висок, прекрасен, бял,
Моргот отдавна я е възжелал.
Болдог изпрати, но Болдог загина
И чудно, че не сте в една дружина.
Но виждам, че мръщиш се не Нереб.
Какво е Лутиен, за теб?
Възрадвай се, че твоят господар
Девойката ще смачка като звяр,
Че чистота й ще оскверни
И мракът светлината ще смени.
Нима не служиш вярно на Тъмата?
На кой владетел мощни са делата
Кой над кралете земни повелява
Кой пръстени и злато им раздава?
Кой господар е на света и кой
Самите богове зове на бой?
Зловещата си клетва повторете.
Слуги на Бауглир (Моргот )! не се мръщете!
Смърт на любов, закон и светлина!
Проклети да са слънце и луна!
Дано обгърне мракът непрогледен,
Изтръпналия свят във вихър леден
И да погуби всичките Валари!
Дано омразата света попари
И всичко да намери своя край
Сред воплите на морския безкрай!”

Но нито елфи, нито люде верни,
Изрекли биха думи толкоз скверни
И Берен се провикна гневно „Тху ли
Ще ни задържа тука, да ни хули?
Не служим нему и нито му дължим
Покорство и сега ще си вървим”

Разсмя се Тху „Добре, тогаз вървете,
Но само още малко потърпете,
Да ви попея дорде сте в моя двор”
Обгърна ги с пламтящия си взор
И тъмнина безбрежна ги покри
Не виждаха ни зрак, ни лъч дори
А само две очи като жарава,
Която от разсъдък ги лишава.
Запя тогава песен за магия
Издайничество, подлост, тирания,
Разкриване, измяна и покорство.
Финрод се люшна, но в единоборство
Отвърна с песен за упорство,
За съпротива, битка и свирепост,
За скрити тайни и могъща крепост,
За вярна клетва, свобода, спасение;
За лик сменен с магическо умение,
За празни примки, счупени капани,
Затвор разбит, окови разковани.
Напред – назад, летяха двете песни
Кънтяха мощно вихри, като бесни
Словата им, а Фелагунд тогава
Сбра цялата магия величава
На елфите във своя глас чудесен
И чуха в полумрака птича песен
Над Нарготронд...и още по-далечно
Въздишаше с тъга морето вечно
Отвъд света изпратило талази
Към Елфодом по пясък от елмази

Но пада здрач; Тъмата се разлива
Над Валинор, червена кръв пролива,
Брега, где Злите Гноми * с меч избиха
Песноездачите, а сетне похитиха
Прекрасните им ладии от кея
И гарван с грак  в небето се зарея,
Застена вятър, вълците завиха,
В морето ледовете се строшиха.
Ангбанд кънти от робските окови,
Отекна гръм, избухнаха огньове
Отровен дим, погълна нощ и дим
И ето – рухна Фелагунд сразен


Поглеж! Та те отново са красиви,
Изчезват оркските муцуни диви
Измамата разкрита е завчас
И Тху държи ги вече в своя власт.
Тъй стражата зловеща ги отвежда
В тъмници мрачни и без лъч надежда,
Где смазани, разбити, оковани
И в задушливи мрежи омотани
Да чезнат те от отчаяние



Но ненапразно цялото старание
На Фелагунд бе; Тху опита всуе
Целта и имената им да чуе.
След дълги размисли накрая се накани
Да слезе той при тях в мрачните зандани
С погибел, да заплаши всеки пленник
Цудовищна, ако поне един изменник
Не проговори: бавно в пълен мрак
Да ги разкъсва хищен върколак
Един пред друг, а сетният от тях
Да висне смазан, и скован от страх
Дълбоко долу в огнените бездни
И там в мъчения убийствени да чезне
Дордето най-подир обезумял
Пречупи се и почне да говори

*       *       *

И както рече Тху, така и стори
Сред черната тъма като жарава
Припламваха очи – и в миг тогава
Кънтеше писък, ръфане със стръв,
Хрущащи кости, дъх на прясна кръв,
Но ни един пред страшната заплаха
Не трепна – всички устояха!

* става дума за Eлфите-Нолдори** на Феанор, който убиват  Елфите- Телери, чрез Братоубийството, за да да им вземат ладиите
** Думата Гноми се използва ту за Елфи, ту за Хора. В случая е за Елфи.

Във Валинор живяха псета
Със сребърни каишки. Из полета
И из гори те гонеха кошути
Плашливи зайци, и глигани люти,
Ороме беше там владетел строг,
Стопанин на ловджийския чертог,
Където лееха се песни буйни
И винени бокали медноструйни.
Таврос наричаха го Гномите тогава –
Бог, чийто рог отекваше със слава,
И що единствен идваше нататък
Преди да лумне в небосвода блясък
На Слънце и Луна; златисти бяха
Конете му; и пъргаво  търчаха
Безбройни кучета  на запад в лесовете
Безсмъртни бяха тези псета:
Кафяви, черни, лаещи в дружина
И бели с козина като коприна
Тъй бързи сред гора и светъл лъч
Като стрела от крепък дрянов лък
А лаят им когато бяха сбрани,
Напомняше Валмарските камбани,
Като елмаз блестяха им очите,
От сняг по-бели бяха им зъбите.
Тъй както меч, от ножница излита
Се втурваха по диря из горите
На Таврос за веселие и радост

Сред тях Хуан, кутре бе в първа младост.
Израсна той в ловните гори
И ето че Ороме го дари
На Келегорм, що с него бе готов
Да устреми се във всеки лов.
Когато Феаноровият род
Избяга, да подири нов живот
Хуан остана с господаря свой
И следваше го вярно  в мир и бой,
В победа или люто поражение,
Без страх, от най-свирепото сражение.
Спасявал беше своя господар,
От меч, от орк, и друга скверна твар.
Израсна мощен, бърз, неуморим,
Прозираше през мрак, мъгла и дим,
А дири колкото и да са стари
Надушваше из дивите чукари;
Безшумни бяха стъпките му леки
Пристъпваше по най-тайните  пътеки
И вълци гонеше по тях със стръв,
За да пролее гнусната им кръв.
Трепереше от него в нощен мрак
Дори на Тху, най-злият върколак.
Ни копие, ни меч, ни зла магия,
Ни зверски нокът, ни отрова от ония
Що е създала вражеската злоба
Не го ловеше. Имаше прокоба
Че няма да загине той преди
В двубой страхотен да го победи
Огромен вълк, що от самия Ад,
Заченат е на тоя скръбен свят.