Вълшебници сте, неуморни момичета! Добро утро!
Благодаря на всички за настроението и топлината!
Моите размисли и страсти
Серкан и Еда. Два различни свята. Да намериш пътя към другия, опознавайки себе си..
Начинът ни на живот определя страховете ни, липсите, болките. Опитът от съзнателния живот на Серкан е, че никой не би го обичал истински, че най-близките винаги те изоставят, че живота е низ от загуби, че щастието е невъзможност. Като компенсация си е изградил свят в който може да контролира работа, здраве, отношения. Свят в който е победител, а не губещ. Живот на безкомпромисни правила – начин да скриеш болката и да оцелееш. Чудото се случи. И провокира дълбоко скътаните неверие и страх да се прокраднат на повърхността. Страхът може да ни парализира, може да ни обърква, може да ни докара до решения, които времето да определи като грешни. Но страхът не ни прави страхливци. И не страхът реши раздялата. Когато видиш болката в очите на любим човек не анализираш, не търсиш логични решения, не мислиш. Искаш само да я няма.
„Длъжен бях да мисля за нея. Всеки път, когато ме види, ще я боли за родителите ѝ. По-добре да ненавижда мен, вместо да научи истината.“
„Моята сродна душа. Това е тя – Еда. Само да знаеше, че повече от всички и всичко...“
Макар че Серкан допусна Еда много близо до себе си, тя всъщност още не го познава.
„Мислех, че е моята сродна душа. Изобщо не ме е обичал.“
Серкан се лиши от възможността да диша, да усеща. Доброволно се върна в сивите дни на униние и самота. За да разбере, че веднъж поел въздух не може без него. Че Еда е всичко в живота му. Че тя е самия живот. Еда живее с болката от раздялата. Наранена, но горда. Търсеща логична причина, губеща се в догадки от противоречиви сигнали. Защото въпреки раздялата любовта е навсякъде - в погледите, в грижата един за друг, във вярата, в ревността.
За да стигнем до 19-и епизод, в който и двамата осъзнават дълбочината на чувствата си и мъчителната болка от тяхната неизказаност.
„Гледай само мен, усмихвай се само на мен, докосвай само мен. Бъди само моя.“
Вярата и силата с които единствено Еда застана до Серкан, му вдъхнаха кураж. Да разкаже истината на Еда е единствения справедлив начин двамата да вземат решение за посоката на отношенията им. Серкан насрочва срещи, а Еда ги избягва несигурна в чувствата му, мислейки, че иска да контролира живота ѝ.
Познавам усещането, когато искаш да споделиш всичко от себе си, но то е толкова дълбоко лично и болезнено, че от гърлото ти не излиза и звук. Трябва смелост и да уловиш подходящия момент. Мардински чай или алкохол? Все нещо ще освободи напрежението.
„Еда Йълдъз почука на вратата ми.“ Опиянен, доволен и щастлив Серкан.
За първи път видях доволен Серкан, когато сложи белезниците на Еда. Беше толкова щастлив от постъпката си – като дете, нагазило в най-дълбоката локва и окаляло се до ушите. Толкова горд от себе си, чак си свирукаше в колата.
Вторият път: -„Влюбен съм до лудост в теб!“ Тук приличаше на тинейджър, успял най-после да преодолее смущението си и превъзмогне страха от отхвърляне. И отново щастливо развълнуван и горд.
И сега: -„Еда Йълдъз почука на вратата ми.“ Доволството на един мъж, че любимата жена се е отзовала на обаждането му. Не по детски, не по хлапашки горд. Гордост на зрял мъж, макар и симпатично пийнал.
Сцената под душа. Нечакано случване на мечтана близост. Притихнал от жадувана интимност. Копнежно придърпване в кръста, категорично заявяващо: - „ти си моя, само моя“. Отговор на тялото ѝ в синхрон с неговото. Две сърца с еднакъв пулс. Туптящи едно за друго в съвършенно съзвучие. И една ръка като спирачка - реакция от далечното ехо на разума, че те май са разделени. Уникално усещане за сродност, хармония и принадлежност. Принадлежност не като придатка или собственост, а като личен избор и свобода.
Продължението – по-късно.
Приятна и лежерна събота!
Благодаря на всички за настроението и топлината!
Моите размисли и страсти
Серкан и Еда. Два различни свята. Да намериш пътя към другия, опознавайки себе си..
Начинът ни на живот определя страховете ни, липсите, болките. Опитът от съзнателния живот на Серкан е, че никой не би го обичал истински, че най-близките винаги те изоставят, че живота е низ от загуби, че щастието е невъзможност. Като компенсация си е изградил свят в който може да контролира работа, здраве, отношения. Свят в който е победител, а не губещ. Живот на безкомпромисни правила – начин да скриеш болката и да оцелееш. Чудото се случи. И провокира дълбоко скътаните неверие и страх да се прокраднат на повърхността. Страхът може да ни парализира, може да ни обърква, може да ни докара до решения, които времето да определи като грешни. Но страхът не ни прави страхливци. И не страхът реши раздялата. Когато видиш болката в очите на любим човек не анализираш, не търсиш логични решения, не мислиш. Искаш само да я няма.
„Длъжен бях да мисля за нея. Всеки път, когато ме види, ще я боли за родителите ѝ. По-добре да ненавижда мен, вместо да научи истината.“
„Моята сродна душа. Това е тя – Еда. Само да знаеше, че повече от всички и всичко...“
Макар че Серкан допусна Еда много близо до себе си, тя всъщност още не го познава.
„Мислех, че е моята сродна душа. Изобщо не ме е обичал.“
Серкан се лиши от възможността да диша, да усеща. Доброволно се върна в сивите дни на униние и самота. За да разбере, че веднъж поел въздух не може без него. Че Еда е всичко в живота му. Че тя е самия живот. Еда живее с болката от раздялата. Наранена, но горда. Търсеща логична причина, губеща се в догадки от противоречиви сигнали. Защото въпреки раздялата любовта е навсякъде - в погледите, в грижата един за друг, във вярата, в ревността.
За да стигнем до 19-и епизод, в който и двамата осъзнават дълбочината на чувствата си и мъчителната болка от тяхната неизказаност.
„Гледай само мен, усмихвай се само на мен, докосвай само мен. Бъди само моя.“
Скрит текст:
„Душата ми, тялото ми, сърцето ми – всичко ти принадлежи. Усмихвай се само на мен, докосвай ме, бъди мой“Това не е цитат от книгата на Сабахатин Али. Споделям за тези, които се интересуват от книгата.
Вярата и силата с които единствено Еда застана до Серкан, му вдъхнаха кураж. Да разкаже истината на Еда е единствения справедлив начин двамата да вземат решение за посоката на отношенията им. Серкан насрочва срещи, а Еда ги избягва несигурна в чувствата му, мислейки, че иска да контролира живота ѝ.
Познавам усещането, когато искаш да споделиш всичко от себе си, но то е толкова дълбоко лично и болезнено, че от гърлото ти не излиза и звук. Трябва смелост и да уловиш подходящия момент. Мардински чай или алкохол? Все нещо ще освободи напрежението.
„Еда Йълдъз почука на вратата ми.“ Опиянен, доволен и щастлив Серкан.
За първи път видях доволен Серкан, когато сложи белезниците на Еда. Беше толкова щастлив от постъпката си – като дете, нагазило в най-дълбоката локва и окаляло се до ушите. Толкова горд от себе си, чак си свирукаше в колата.
Вторият път: -„Влюбен съм до лудост в теб!“ Тук приличаше на тинейджър, успял най-после да преодолее смущението си и превъзмогне страха от отхвърляне. И отново щастливо развълнуван и горд.
И сега: -„Еда Йълдъз почука на вратата ми.“ Доволството на един мъж, че любимата жена се е отзовала на обаждането му. Не по детски, не по хлапашки горд. Гордост на зрял мъж, макар и симпатично пийнал.
Сцената под душа. Нечакано случване на мечтана близост. Притихнал от жадувана интимност. Копнежно придърпване в кръста, категорично заявяващо: - „ти си моя, само моя“. Отговор на тялото ѝ в синхрон с неговото. Две сърца с еднакъв пулс. Туптящи едно за друго в съвършенно съзвучие. И една ръка като спирачка - реакция от далечното ехо на разума, че те май са разделени. Уникално усещане за сродност, хармония и принадлежност. Принадлежност не като придатка или собственост, а като личен избор и свобода.
Продължението – по-късно.
Приятна и лежерна събота!
това също излезе по-рано от сета 
Птицата накълва миналото. Изрови чуждото горчиво зърно. Доволно заглади проскубаната си перушина. Навири опашка. Изграчи ненамясто. И пусна горчилката по реката на времето.
