Да, мисля си за смъртта... От своята не се страхувам. 
- Публикувана: 27 септ. 2006, 10:22 ч.
- Последно мнение: 8 ян. 2007, 22:08 ч.
Мислите ли си за .............смъртта
Напоследък си мисля доста често за смъртта, сякаш изпитвам страх от това че може да умра или че може това да се случи с някой от близките ми. 
Мисля си какво ли ще правят децата ми без мен или аз какво ще правя ако загубя някой от близките си, мисля си дали ще мога да го преживея и тн.
Мисля си какво ли ще правят децата ми без мен или аз какво ще правя ако загубя някой от близките си, мисля си дали ще мога да го преживея и тн.
Напоследък мъничето ми започна да излиза от бебешкия пуберитет и се забавляваме чудесно, много рядко повишавам тон вече, играем си, разхождаме се и въобще е прекрасно и тя е много щастлива. Загубила съм и двамата си родители приблизително на същата възраст и нищо не помня от/за тях. Напоследък все по-често си мисля какво ще стане с детето ми, ако ме няма и ми е мъчно, че няма да си спомня за огромната ми любов. Обмисляла съм варианти да се записваме на клипчета, да й говоря, но все се страхувам да не предизвиквам съдбата. Идеята с дневничето ми харесва и може би и аз ще направя нещо подобно....
Сега и аз се почевствах не много наред...
Сега и аз се почевствах не много наред...
Мисля за смъртта от 10 - 11 годишна, когато една вечер си представих какво е да ги няма мама и татко, и кака... Беше ужасно! Разтреперах се цялата, без да мога да се спра! Беше може би нещо като нервен шок, но бях в абсолютно съзнание.
Сега, 20 години по-късно изпитвам абсолютно същото когато мислите ми ме хвърлят в тази посока. Панически страх - така мога да го обобщя като чувство. Страхувам се най-вече от факта, че от мен няма да остане дори мисълта, за тялото по-не ме е грижа - все пак се надявам да е сбръчкано
Дори веднъж сънувах, че умирам, но съзнанието ми продължи да се рее и да регистрира. Ако това е смъртта, нямам нищо против нея. Но ми се струва, че нещата хич няма да са така..... ще видим.
Слънцето, абсолютно същата мисъл в един неприятен момент ме накара и аз да пиша книга на моето дете. Но не с такива подробности от нейния живот, а по-скоро с нещата, които бих й казала тогава, когато ще може да ги разбере и да са й полезни. Нещо като мама, дори когато мама я нама. 
Сега, 20 години по-късно изпитвам абсолютно същото когато мислите ми ме хвърлят в тази посока. Панически страх - така мога да го обобщя като чувство. Страхувам се най-вече от факта, че от мен няма да остане дори мисълта, за тялото по-не ме е грижа - все пак се надявам да е сбръчкано
Дори веднъж сънувах, че умирам, но съзнанието ми продължи да се рее и да регистрира. Ако това е смъртта, нямам нищо против нея. Но ми се струва, че нещата хич няма да са така..... ще видим.[Да, мисля си...затова и започнах да водя дневниче на Гери, в което й казвам всичко, което не бих могла да й кажа ако ме няма...а и понеже много бързо се развива и всеки ден е интересна с нещо, което след това се забравя така "запечатвам" на пръв поглед немаловажни неща, но които с удоволствие чета след време 
Мисля за смъртта и се страхувам, но не толкова заради мен, а заради майка ми, която ми споделя напоследък, че се чувства остаряла.
Към мисълта за моята смърт изпитвам по-скоро яд ... Как така някой ден слънцето ще грее и небето ще е синьо, а мен няма да ме има да се радвам на обичта на близките ми и дребните малки нещица.
Към мисълта за моята смърт изпитвам по-скоро яд ... Как така някой ден слънцето ще грее и небето ще е синьо, а мен няма да ме има да се радвам на обичта на близките ми и дребните малки нещица.
