Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 408

Докато изпуска дъха, набирал се в него до този момент, Тахсин се опитва да докара някакъв разумен поглед. Сякаш гони от себе си не дъх, а притаен вътре враг. Тялото му трепери от вълнение за началото на новата връзка. Не може да реши къде да дене вътрешната си суматоха, залепената на устните усмивка само казва: „Добре съм, тук съм“. Очите срещу неговите са не просто очите на любимата, а вестоносци на нова надежда, ново дихание.

Тахсин слуша тишината, очите му са фокусирани върху устните на любимата, дишането поставя запетайки в паузите на разказа на тишината.

Ще се целунат...

Тахсин изпитва такава потребност да избяга от себе си, да бъде в друго тяло, че завижда дори на тревата, която се люлее насам-натам. Да останеш прикован към мястото, където се намираш, независимо накъде духа вятърът, е много трудно, противоречи на човешката природа...

Когато устните се докосват, очите мигновено се затварят, сякаш някой е натиснал бутон. Докато се целуват, Тахсин размишлява точно върху това – защо хората си затварят очите, когато се целуват? Интересно, може би, за да открият в тъмнината нов свят, или защото още преди години нашите предци са открили формула за постигане на интимност?

Докато се целуват, на масичката жално вибрирайки, започва да звъни телефон и връща Тахсин в реалния свят. Той поглежда името на екрана и чака телефонът да позвъни, позвъни и спре. Усеща многозначителния поглед, който любимата хвърля с половин око, и съвсем основателно почва да нервничи. По някаква причина не се сеща да изключи звука и чака телефонът в дланта му да се предаде и изпусне последния си дъх. Любимата не издържа:
- Няма ли да вдигнеш?

Като робот, изпълняващ команда, той веднага вдига телефона в дланта си:
- Да, г-жо Несрин.
- Тахсин, чедо, дъщеря ми изчезна. Моля те, помогни ми. Не остана място, където да не ходих – полиция, жандармерия... Не знам вече какво да правя.
- Добре, успокойте се, моля ви.
- Как да се успокоя, чедо? Казах ти, дъщеря ми изчезна!

Тахсин се мъчи да отговаря, без да среща погледа на любимата. Двамата влюбени си обръщат гръб, все едно не са се целували току-що.
- Синко, в много лошо състояние съм, ела у нас да си поговорим, да ме подкрепиш. Говоренето по телефона не ми помага.
- Добре, идвам.

Тахсин затваря и се опитва да прочисти пропадналия някъде надолу глас. В погледа на любимата е увиснала любопитна въпросителна. Избира няколко думи от пропадналия глас:

- Майката на Едже беше.

Едже е бившата любима на Тахсин, главната героиня във връзка, на която са свидетели всичките му познати. С натежали стъпки Тахсин тръгва да си облече якето, висящата върху лицето на любимата въпросителна почва да расте.

Без сам да знае как, излиза от къщи и се озовава на улицата. Минало е полунощ, няма начин да хване маршрутка или автобус. В джоба си има някакви дребни и без да мисли как ще се върне, сяда в такси. Обляга глава на стъклото на задната седалка и започва да обмисля в подробности всичко, което трябваше да се случи тази нощ. Излезе, без да погледне любимата в очите; ще мисли за това на връщане.

Таксито пристига пред блока. Някога изпращаше Едже по тази улица до входа, но никога не беше влизал. Защо никога не го покани вътре – и за това ще мисли на връщане. Минава набързо с поглед по звънците на входа и открива името Несрин Йълмаз. Звъни и вратата незабавно се отваря. Само звукът от отварянето е достатъчен да усети страха и тревогата, царящи вътре.

Това е типичен истанбулски блок, строен в средата на 70-те. Мирисът на сапун, пълзящ по стълбите, се опитва да прикрие мириса на ръжда. В сградата няма асансьор, Тахсин се качва на втория етаж. Мирисът на сапун, който облизва стълбите и гризе носа му, по някаква непонятна причина му напомня за него самия. Хигиеничната усмивка, която се опитва да нагласи върху лицето си, прикрива остра миризма. Лампата на втория етаж светва, г-жа Несрин отваря вратата и протяга врат. Като я вижда, Тахсин разбира, че нощта ще бъде дълга.

- Влез, моля те, чедо.

По чисто белия парцал пред входа разбира, че трябва да се събуе. Измъква пети от обувките, без да ги развързва и ги оставя пред входната врата. Влиза вътре и внимателно сяда на дивана точно в центъра на хола. Г-жа Несрин сяда в другия ъгъл на дивана и още със сядането гласът ѝ става плачлив.

- Момчето ми, вече няколко дни дъщеря ми я няма. Дай ми някакъв съвет...

Докато гледа в килима на пода, размишлява върху отношенията си с Едже. Пред очите му преминават детайли от двугодишната им връзка. Без да вдига глава, мисли какво да каже на г-жа Несрин. За миг вдига поглед от килима, среща нейния и веднага го отмества към ламповия телевизор. Изучава с очи жилището, в което влиза за пръв път, и се опитва да улови подробности от миналото, от връзката им. Гледа часовника на стената, дантелената възглавничка на дивана и почва да му се струва, че всъщност изобщо не е познавал Едже. Вероятно, да познаваш хората е много сложно – мисли, втренчен в каната на масата.

Може би, хората, които влизат в живота ни, приемат форма, съответстваща на това, което ни се иска. Шарките на килима, тапетите, превзели цялата стая, стичащата се от диваните миризма на почистващ препарат – всичко това са детайли, безкрайно далеч от Едже. Във всеки детайл се виждат само усилията на майка, отгледала единствената си дъщеря без ничия помощ. Във витрината на бюфета има снимки на Едже като малка. Тахсин крадешком разглежда снимка на г-жа Несрин.

- Изглеждате ми по-добре.
- Благодаря ти, че дойде, синко. Знаеш, че те обичам.

В ъгъла на бюфета, където парцалът за прах не достига, една снимка в рамка гледа към Тахсин. Образът на нея, небърсан с години, изглежда мъгляв. Това е снимка на бащата на Едже, починал много отдавна. Тахсин не може да види очите му. Ако не се срамуваше, би взел парцал и избърсал снимката. Мъжът на нея така силно прилича на самия Тахсин, че ако си избели малко косата и я разреди отпред, Тахсин ще стане копие на този мъж, чието име не помни. Отказва да мисли за приликата си с умрелия преди години баща на Едже и се обръща към г-жа Несрин. Тя попива сълзите от очите си със смачкана бяла салфетка, която държи.

- Ще пиеш ли чай?

Не знае какво да каже и за да печели време, отговаря:
- Да, ако не ви затруднявам.
- Как ще ме затрудняваш, чедо, веднага ще направя...

Г-жа Несрин отива в кухнята да сложи чай. Тахсин става да разгледа отблизо детайлите, които току-що е забелязал. Покойният баща на Едже го следи иззад стъклото на бюфета. Тахсин замира в центъра на хола под бялата светлина на полилея, от кухнята се чува звук от включване на котлон. Тахсин протяга врат към коридора и излиза от хола. Иска да влезе в стаята на Едже. Стаята в края на коридора е спалня – това разположение е неизменна архитектурна реалност в цялата страна. Допира пръсти до килима, провесен на стената по протежение на целия коридор, и без да ги вдига, тръгва към другите две стаи. Едната е заключена. Тахсин тръгва към другата, отваря и влиза. Не може да реши дали да светне лампата, затова вади телефона от джоба си и почва да разглежда предметите в стаята на неговата светлина. Това е стаята на Едже. Книги, чанти, снимки по масата. Тахсин усеща, че ще се разридае в тъмнината, но не си позволява. Вижда колко грижливо е пазила всичко, което ѝ е подарявал през двете години. Взема в ръце една от книгите подаръци и все едно Едже отмята назад дългите си коси със затворени очи, отваря първата страница. Не успява да прочете посвещението, което ѝ е написал, когато в стаята влиза г-жа Несрин. Двамата се гледат в тъмнината.Тахсин отпуска телефона. Г-жа Несрин му протяга чая, който държи:

- Ето ти чая, синко. Изпий го, а после ще намерим дъщеря ми. Ще ми помогнеш, нали?

Тахсин взема протегнатия в тъмнината чай. Излизайки от стаята, към г-жа Несрин:
- Г-жо Несрин, дъщеря ви е мъртва, приемете го най-сетне.

В този миг в стаята сякаш избухва светлина и те я изпълват с ридания. Тахсин не може да говори от сълзи. Оставя чая сред подарените книги и тръгва към входната врата.

Г-жа Несрин трие сълзите си:
- Ела пак, синко, да пием чай...

Цяла година Тахсин е бил свидетел на самотата на г-жа Несрин само по телефона. Излизайки през вратата, се усмихва:
- Ще дойда, ще дойда, г-жо Несрин.  [/i][/color][/b]