В момента чета ... 69

Книгата не е каквото изглежда. Нещо много по-добро е.
Очаквах просто една кримка, но получих семейна драма с дълбоки послания, която с внимание разглежда и поставя въпроса за семейството, привилегиите, връзките, изневерите, проблема с безплодието, дори емигрантите и благотворителността, ако щете.
Историята се върти около богато семейство с добро състояние и техните не особено състоятелни деца, всяко със свой набор от проблеми.
Да имаш богати родители за мнозина би било от огромна помощ, особено когато преминават през трудните моменти в живота си.
Но какво се случва, ако богатите родители не са готови да помогнат?? Парите, или по-скоро тяхната липса ще извади най-лошото от хората наяве в тази книга.
Запознайте се със семейство Гуудуин. С техния дом като палат, който може да събере 10 семейства и лятната им къща, която вместо джапанки и пясък по пода, е едно произведение на изкуството със своите статуи и декор. Том - бащата и свекър на Луси, вечно усмихнат, приветлив, добър, поощряващ. И ето я жена му Даяна - пълна негова противоположност, изтънчена и студена, дистанцирана и често безбожно критична към собствените си деца.
Когато прочетох резюмето на книгата, както и първите няколко глави, си помислих, че ще презирам Даяна - въпросната свекърва.  Но с разгръщането на историята се разгръща и миналото на Даяна - нейния произход и семейството ѝ, важни моменти от живота ѝ преди и аз все по-често се уловях, че започвам да я харесвам. Проследяваме събитията от гледните точки на Луси и Даяна и макар в някои книги това да е досадно, тук наистина работи. За целта на тази история е необходимо да видиш случките през очите на всеки персонаж и много често когато дадени думи или постъпки на Даяна изглеждат крайни и коравосърдечни, когато прочетеш нейните мисли, тогава се съгласяваш с нейната логика. Дори и да не си винаги съгласен, поне я разбираш и оправдаваш действията ѝ, пък били и те понякога драстични.
Книгата започва с една обикновена вечер в семейството на Луси и Оли и техните деца. Това, което е необикновено обаче е, че тази вечер са навестени от полицията, която им съобщава за смъртта на Даяна. Изглежда самоубийство, но кой знае? Смъртта е настъпила при мистериозни и странни обстоятелства и се разглежда и версията за убийство. Още повече, че Даяна е казала на сина си Оли, на дъщеря си Нети и на семействата им, че има рак, но аутопсията не установява нищо подобно. А малко преди смъртта си, Даяна променя завещанието си и оставя всичко на благотворителната си организация, която подпомага бежанци и емигранти. С всяка глава, която е конструирана по такъв начин, че искаш още и още, ставаме свидетели на сблъсъците на всеки член от семейството с Даяна и е повече от ясно, че всеки, малко или много, има мотив да я убие. Нито един от героите не е за харесване и аз не симпатизирах почти на никого, освен на Даяна.
Прочетох и някои отрицателни мнения за романа, както и критики, но се оказа, че точно това, което критикуващите намират за минус, е това, заради което аз харесвам книгата толкова много.
Първо, те са разочаровани от криминалната загадка и престъплението. Почти нямало напрежение около престъплението, почти нямало съмнение кой е убиецът. Да, това е така. Но силата на книгата е точно в обрисуването на човешките взаимоотношения и за някои престъпникът не би бил изненадващ, само защото е логичният такъв и в истинския живот много ясно виждам как точно така биха могли да се случат нещата. Да, престъпление има, да, убиец има, но фокусът е в друго.
Срещнах и много разярени читатели, които критикуват Даяна за това, че подпомага и дава непрекъснато средства за своята благотворителност, на едни бежанци, които ѝ били чужди, но не и на своите деца. Аз бих казала - И защо не? Защо НЕ?
Може би са пропуснали двата момента в книгата, в които Даяна обяснява защо постъпва така.
Цитирам по памет какво казва тя:
"Моите деца имаха всички привилегии и получиха всички възможности и предимства пред другите деца. Време е да видим как ще използват възможностите, които имаха."  
Това е един доста сериозен момент от възпитанието на децата, и може би въпрос, който много родители в такова положение си задават, когато се разкъсват между сърцето и разума. Но деца ли са децата, които са създали вече свои семейства и са на 35 и 48 години? Не трябва ли да престанем да им даваме пари, да ги издържаме и да им бършем устата, щом те имат семейство, за което на свой ред трябва да се грижат? Кой ще ги научи на това, ако не ние, като им откажем поне веднъж? Много харесвам следната мисъл и се чудя дали Даяна не е следвала нея в отношенията с децата си.
🔸"Дай на човека риба и ще го нахраниш за един ден. Научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот."🔸
Не знам дали сте чували, но популярният готвач Гордън Рамзи, натрупал състояние, оценявано на над 250 млн долара, отсега е предупредил своите пет деца, че няма да им завещае милионите си, нито домове, а ще им остави само по 25% от сумата за къща, останалото трябва да си поемат и изработят те сами. А във възпитанието си стига до там, че когато семейството пътува в самолет, той и жена му са в първа класа, но децата - в обикновена пътническа. Това е неговият начин да ги възпита, да ги накара да израснат като самостоятелни хора, осъзнати и непривилегировани. Може би това е верният и правилен подход за деца на заможни родители, кой знае 🤷♀
Споделям и още два цитата от Даяна, които много ми харесаха и с това ще завърша.
Единият е, когато Даяна отделя дрехи заедно с малкия тогава Оли за децата на бежанците. Той слага в купчината едно изцапано яке, което Даяна вижда и ядосано издърпва. Оли казва, че те и това ще приемат. Тя отговаря:
🔸"Аз не им давам каквото ще приемат. Моята задача е да им дам каквото заслужават." 🔸
🔸"Работих усилено за всичко, на което някога съм държала. А нищо, на което държах, не струваше и цент."🔸
Сали Хепуърт без съмнение е талантлив автор и ще чета още от нея.