Зейнеп след много мъки и препятствия по пътя си, все пак съумя да осъзнае, че домът - това си първо ти самия отвътре, а след това хората, които те приемат, обичат и уважават, без да очакват да следваш техните правила и изисквания, за да бъдат с теб...
Мехди, за съжаление, не успя да надрасне този първичен порив, който цял живот му е създавал проблеми. Беше с много добро сърце, но както и Нух каза - този инат, неприемане на мъдрите съвети на околните...в крайна сметка доведоха до предвидим край.
Страшно грозно е непекъснато да се повтаря как след напускането на Ибрахим, сериалът за нищо не ставал и т.н. - историята е на Зейнеп, все пак. Всички актьори - независимо дали главни или с по-второстепенни роли, са дали своя принос с играта и харизмата си - ама да се каже, че един като няма и край, е все едно да се плюе по всички останали.
Мехди не е бил отрицателния герой, но за хората, които го обичаха, неговите безразсъдни постъпки внасяха хаос и в техните животи. Джемиле дори след смъртта му едва не пожертва остатъка от живота си, само и само да е до "единствения ѝ спомен" от него - бебето Мюжгян.
Колкото и да обичаш някого, все пак всеки трябва да живее собствения си живот, да потърси своя път, а не като пожарна команда през 5 минути да търчи да спасява поредната бъркотия, която друг е забъркал.
Хайде да не разваляме красивия финал, а да оценим колко път се извървя, за да се стигне до тук!