Фентъзи и фантастика - 21

Това "Силмарилион" какво значи? Питам защото най-любимата ми група е "Marillion".

"Марилиън" първоначално са се кръстили "Силмарилиън", после са го съкратили, заради авторските права. Силмарилион идва от Силмарил - имената на два скъпоценни камъка, създадени от елфическия майстор Феанор, в които той е запазил светлината на две дървета, регулиращи живота и дълголетието на елфите, така че тя да продължи да съществува и след изчезването на дърветата.

Благодаря за инфото Гаргамела!

Първият филм по Властелинът - Задругата на  пръстена -има много общо с първа книга и се води по нея. Тук -там има леки промени - например не се появява на едно място елфическият княз Глорфиндел, а Арвен, защото трябва да обяснят любовта между нея и Арагорн, но това са дребни детайли, все пак трябва да има и режисьорски момент

Във втория и третия филм за Властелинът обаче има съществени разлики с книгите. - вкарани битки, някои персонажи са променени, и пр. Например има една битка където едва не убиват Арагорн във втория филм, а във втора  книга въобще я няма.

Хобит като филм въобще не го препоръчвам. Това е детски книга от типа на Мечо Пух или Малкият Принц, а направиха втори Властелин - невероятна епика в три действия с любовна драма и един Рамбо в средата. Ами не, не е това сюжета, това по-подхожда на Силмарилиона.

ако искаш мога да ти намеря в рими Сагата за Берен и Лутиен, писал съ м и в този форум и я имам (поне отчасти), тя е част от Силмарилион, но действието се развива много преди Хобит.

Едит - Гаргамела, Силмарилите са три камъка, а не два, не че е важно. Единият от тях, а другите два -
Втори едит - съгласен съм, че са много различни книгите. То и трите книги - Силмалирилион,Хобит и  Властелинът - са много различни. Ако някой не ти хареса не бъди с предубеждения и за другите-

Хобит е детска книжница, даже е анимирана в  сп. Дъга явява се нещо като предистория на Властелинът, но Властелинът може да се чете и без да си чел Хобит, но е по-хубаво да се започне от Хобит. Обаче Властелинът е яка епика, героите са съвсем други, действието се изправя пред по-мащабни проблеми и пр.

Лорд Сняг,кое по-точно е Хобит в комикса "Дъга"? Любимо списание или комикс е по-точно,от детските години.

Билго Бегинс  - или дотам и обратно.  (Хобит)Виж последните броеве

Анимираха и Властелинът и на практика с края на Дъга 42 книга) приключиха с края на първа книга на Властелинът
Билбо е представен като дребен и Русоляв. Изчакай малко

В Дъга има много и различни комикси. Аз имах броеве, които включваха адаптация на Гъливер, може да е имало и на Хобит в определен момент.

Така при брой 32  започва със срещата на нашите приятели със Смог

https://chitanka.info/book/733-dyga-33.pic#page11

явно трябва да се върне назад, някъде към бр. 24

https://chitanka.info/book/727-dyga-27.pic#page46 - в 27 брой започва приключението, в някой от предните броеве само се събират - и толкова

Така е, моя грешка, три са.
Няколко пъти променях отговора и явно е останало две от светилниците преди създаването на  дърветата.

значи, за Берен и Лутиен, които са част от цикъла на Силмарилион, Толкин е писал ту в поезия, ту в проза, някои песни за едно събитие са завършени, други - не. Например Саурон се явява ту като господар на котколаците, ту като господар на на върколаците (в късна версия) . Синът му Кристофър, по-късно е правил редакции

част от пдф-ската версия съм я набирал на ръка и съм я пускал в по-стари теми, но хаотично.
Пускам тук хронологично нещата

ранен откъс, предистория на Горлим Нещастни, които го има само на едно място




За Горлим Нещастни - силно редактирана версия на Песен II, от Баладата за Леитиян  Сред тях разказват имало единписана е към края на 1933 началото на 1934 г.



Песен II -  продължение без аналог
-   
Битката за внезапния пламък (Обсадата на Ангбанд)–  писана е през март –април 1928

Ала дойде накрая зла прокоба
Разпали се Морготовата злоба
И силата постепенно сбрана там
От твърдината му избухна в плам
Пожар обхвана равнините жадни
И тръгнаха пълчища безпощадни.
Така Моргот обсадата разкъса
Вразите си сред дим и жар разпръсна
И орките убиваха със стръв
Дорде димящи струи топла кръв
Обляха остриетата им черни,
Но Барахир пред людете си верни
Се втурна с мощно копие в отбрана
На Фелагунд, що падна с люта рана.
Избягаха подир това в блатата
И Фелагунд там даде клетва свята
За дружба с неговия род и семе
За обич и за помощ в тежко време.
Но там Финрод загуби двама сина
Ангрод загина и Егнор загина.
Така двамата водачи смели
Сбраха людете си оцелели,
Съпругите, децата си красиви
И на Нарог над струите пенливи
Далеч на юг в пещерите стари
Укрити сред усои и чукари
Чертози под земята сътвориха
И там от враговете се укриха
Зад здрав портал могъщ и несломен
Та чак до Туриновия печален ден.
Задълго там под пещерната стряха
Потомците на Куруфин заживяха
И дружно с Келегоромовия род
Създадоха честит, красив народ.
Тъй в Нарготронд все още беше крал
Финрод, владетел клетва нявга дал
На Барахир за обич и за чест
И ето – през замръзналия лес
Докуца Барахировия син
До горската река Есгаладуин
Последва нейните потоци чисти
На Сирион – до струите сребристи,
Река могъща, волна и студена,
Към морските талази устремена.
Достигна там където си почиват
Водите и  широко се разливат
 В езера под звездния сумрак,
Обрамчени с тръстиков гъсталак
Там ширят се блата; и и изведнъж
Отново станал буен и могъщ
Се втурва Сирион, за да изчезне
Задълто в тайнствени подземни бездри
Умбот-Муилин им казваха тогава
Що Езера на Здрача означава
През сивата дъждовна пелена
Отвъд опазената равнина
Съгледа Берен хълмовете ловни,
Прихлупени под облаци оловни.
И брулени от бурите свирепи.
Но знаеше, сред  блата и степи
Под тия хълмове са издълбали
Водите на Нарог подземни зали
И там Финрод дворец си е скрил
Край пенестия водопад Ингвил.
Там Гномите стоят на вечна стража
( в първоначалния вариант под Гноми се разбира Нолдорите – бел.моя)
Да не допуснат близо сила Вража,
До Наргонтрод, прекрасен като блян
И всеки хълм е с кула увенчан,
Където часови с недремещ взор
Оглеждат зорко равния простор,
Разстлан между реките величави,
А съгледвачи в горските дъбрави,
Укрити сред разлистените клони,
Прострелват вражите шпиони.
Сега прекрачва Берен в този край
И гордо на ръката му сияй,
Безценен пръстен Фелагундов дар
И се провиква „Нито скверна твар
Ни съгледвач съм, чуйте идва с мир
Приятел ваш и син на Барахир”
Преди да стигне в мрачната клисура
Где лее се Нарог, пенлив и бурен,
Стрелци в зелено пришълеца спряха,
Ала когато пръстена видяха,
Приеха го с поклон и кралска чест,
Макар да беше дрипав и злочест
Потеглиха на север в мрак дълбок
Че нямаше ни мост, ни брод в Нарог
И Наргонтронд бе с недостъпен праг,
Било то за приятел или за враг.
На Север где потокът млад и чист
Посреща ручея Гинглист златист
И с него сребърни води вплете –  
Към този край упътиха се те.
По стръмните скали оттам тогава
Към тайните палати величави
Се спуснаха под полумесец бял
И стифнаха до мощния портал
В скалите древни майсторски вграден
И от вековни дънери сглобени.
Пред тях отворен зееше порталът
И влязоха в прекрасна тронна зала.
Прие го Фелагунд с добри слова
Като достоен гост, а след това
Разказа Берен за теглилата свои
И битките си в горските усои.
Припомни си леса на Дориат
И как с венец от нежен шипков цвят
Танцува прелестната Лутиен
Под грейнали звезди в сумрак зелен
Примни си омайния и глас,
Но млъкна – думи нямаше тогаз
Разказа как фонтаните се леят
И славеите неуморно пеят
На Мелиян и скъпия и крал;
Разказа още как му бе задал
Тингол задачата неизпълнима
И как заради своята любима
По-прелестна от ясен слънчев ден
Заради милата си Лутиен
Ще тръгне в пламналия пущинак
Към гибел неминуема и мрак.
Финрод изслуша този разказ и се смая
Замисли и промълви той най-накрая:
„Личи си всичко, че Тингор желае
Да те погуби. Както всеки знае
Над чудните лъчи на Силмарила
Тежи проклятие със страшна сила
И Феаноровите синове по право
Еднички могат да го притежават.
Не може той да пази този дар,
А и не е на всички елфи цар.
И все пак ти ми казваш, че една
Тингол ти определил цена,
За да се върнеш  с чест в Дорият?
Ужасен път те чака, момко млад,
През пепел и отровен пущинак,
Оттук – та до Морготовия праг.
А ако ли успееш, люта злоба
Ще те преследва чак и отвъд гроба
Че синовете Феанорови не крият -
Зарад клетвата си, всеки ще  убият
Дори когато камъка прочут
Поставиш в Тинголовия скут
Послушай, Келегорм и Куруфин
Признават мен, Финродовия син
За свой владетел; и голяма власт
Над родовете им получих аз
Там всички уважават моя глас
И топла дружба има между нас,
Ала уви синът на Барахир
Не ще получи обич, нито мир,
А само гняв, ненавист и омраза,
Ако поиска Силмарила да запази.
Словата му оказаха се прави.
Когато пред народа си разправи
Как Барахир и неговият род.
Живота му спасиха от Моргот
И клетвите що нявга бяха дали
В сърцата войнствен огън се запали,
За нова славна битка. Но тогаз
В тълпата извиси се гневен глас
И път напред проби си с пламнал взор
Сам Келегорм, синът на Феанор.
А всички що наоколо стояха
Погледнаха към него и видяха
Челото му изопнато и строго
И възцари се тишина в чертога
Човек ли, елф ли, враг или другар,
Зъл дух или проклет Морготов звяр,
Или какъвто и да е на този свят,
Ни ред, ни обич, нито Бог, ни Ад
Ще го спасят от нас, ако е взел,
Ако е похитил или отнел
Или пък някак си се е сдобил с безценния сияен Силмарил,
Че трите Силмарила несъмнено
Са наше право древно и свещено.”
Такива гневни думи изговори
И както някога в Тун бе сторил
Баща му с повеляващия глас
Така в сърцата той всели тогаз
Униние и ужас от една
Жестока и безмислена война
От кръв проляна между брат и брат
В Нарготронд и Дориат,
От гибел, от разруха и раздор
Ако ли камъкът на Феанор
Попадне в ръцете на Тингол
И стана тъй причина за разкол
Покрусени от тия думи черни
Дори ония що на Фелагунда бяха верни
Изпаднаха в тревога
При мисълта за мрачната бърлога
Морготова. А Куруфин тогава
След брат си заговори с реч лукава
Та умовете им да замъгли до края
И толкова изкусно ги замая,
Че чак на Турин до деня жесток
Не се изправи никой Гном в Нарог
Срещу Моргот открито да се бие.
Със дебнене, засади и магия,
В съюз безмълвен с тварите плашливи,
Които скитат из горите диви,
С невидими ловци, стрели отровни,
Долитащи от дебрите вековни,
С коварство и омраза спотаена,
Що стъпва денем с крачка кадифена
И носи люта смърт сред нощен мрак
На враговете в спящия бивак –
Тъй бранеха страната си от гнет,
Забравили за древния обет,
Че Куруфин на целия народ
Бе вдъхнал черен ужас от Моргот.
Тъй в онзи ден тъй накипял
Отказаха да слушат своя крал
И рекоха „Финродовият син
Не ни е пълновластен властелин”
Тогава слезе Фелагунд от трона
Захвърли долу тежката корона
И викна пред народа с ясен глас
„Вий клетвата престъпвате, но аз,
За да изпълня своя свят обет,
Властта си ще отхвърля занапред.
Ако ли има между вас бойци
И верни на Финрода храбреци,
Елате с мен да тръгна като войн,
А не като натрапник недостоен,
Принуден да напусне своя град,
Престола си и кралския палат”
Прекрачиха до него десетима
Доказали се с доблест несравнима
В сражения под неговия флаг
Срещу коварния и подъл враг.
Един от тях наведе се и взе
Короната му в кралските нозе
И рече му „ще тръгнем с теб на бой
Ала престолът пак остава твой.
Заместник избери си занапред.”
Тогава Фелагунд на Ородрет
Подаде и каза „Братко мой
Дорде се върна тоз палат е твой”
Тук Келегорм реши да замълчи,
А Куруфин с усмивка да се отдал
[/spoiler]


елфическите принцове Куруфин и Келегорм се скарват с Финрод Фелагунд и той абдикира - откъс от VII  песен

 И тъй дванадесет тръгнаха сами
Към вражеските северни земи
По път потаен в гъстите гори
И гаснещата вечер ги укри.
Без барабани, песни и фанфари,
Прокрадваха се през горите стари
Прикрили старите доспехи
Под дълги плащове и тъмни дрехи.
Вървяха дълго все покрай река Нарог
Дорде превърна се в пенлив поток,
Роден от водопада полетял,
За да се превърне в чист кристал,
В коритото на езеро Иврин,
Що отразява небосвода син
И мрачния суров планински лик
На месеца под бледия светлик.
Далеч остана царството зад тях,
Где няма орки, демони и страх
От злото на Моргот. Сега в горите
Сред гъсталаци и скали укрити,
Се спотаиха в кът отдалечен
И бдяха търпеливо ден след ден,
До мрачна нощ, когато хала дива,
Звездите с бурни облаци закрива,
Когато вятърът ридае в дървесата
И вихър есенни листа подмята,
С печален шепот и въздишка глуха,
Такива гласове далечни чуха
И крясъци, и дрезгав смях, и тропот
И тътен глух като отчаян ропот
Над морната земя под зли пети;
Фенери се полюшват и блести
Отблясъкът им призрачно разлян
По копие и кървав ятаган.
От своето укритие по склона,
Видяха орки да вървят в колона,
С лица зъбати, грозни, нечовешки;
Летяха прилепи над тях; зловещо
Изкряска сова в нощните дървета.
Отминаха по път гласовете
Затихна звън и грозен гърлен смях
А Берен и елфите подир тях
Прокрадваха се тихи и незрими
С мечове неумолими.
Накрая до бивак сред мрака чер
Огрян от буен огън и фенер,
Достигнаха, набързо се укриха
И цели трийсет орки преброиха
Край огъня. И нито звук дори
Не плъзна из смълчаните гори,
Щом всеки се възправи в тъмнината,
Прихвана лък, обтегна тетивата,
Зловещо бавно, като в мрачен сън.
Но чуй! Отекна смъртосен звън,
Когато Фелагунд нададе вик
Дванайсет орки паднаха във миг.
Напред се втурва всеки с бляскав меч,
Настава бърза и свирепа сеч,
А орки стенат, свирят и пищят,
Като загубени души в самия Ад.
Стомана всички орки покоси
И ни един от тях не се спаси
Загина там проклетата им сган
Да не тормози края изтерзан
С грабеж и зло. Но елфите мълчаха,
Победна горда песен не запяха,
Защото знаеха, че никога сама
Не тръгва оркска орда на война
Одеждите от мъртвите свалиха
И труповете в дол дълбок укриха.
Измислил беше Фелагунд една
Отчаяна и дръзка хитрина:
С дрехите на орки той реши
Приятелите си да предреши.
Отровно копие и лък от рог
и ятаган назъбен и жесток
взе всеки и надяна дреха черна,
зловонна, отвратителна и скверна.
Със сажди си наплескаха лицата
отрязаха те на орките косата,
разчорлена, омазнена и гнусна,
след туй на своите коси изкусно
я сложиха и всеки там съгледа
как грозно се преобрази съседът;
Вълшебна песен Фелагунд подхвана
за скриване на образ и промяна;
ушите като клюмнали листа
провиснаха и всякоя уста
превърнаха се в зъбата паст
с магията на неговия глас.

В леса укриха гномските си дрехи
и заедно на дълъг път поеха
предвождани от черна мерзка твар,
що нявга бе прекрасен елфски цар.
На север бързаха; и в гъсталаци горски
се срещаха с други банди оркски
по пътя, ала всеки враг проклет
посрещаше ги с поздрав и привет.
Най-сетне изморени се добраха
до Белерианд и там видяха
как младите води на Сирион
препускат бледосребърни по склон,
где Тауир - Фур- Нуин - Мъртвешки Мрак -
суров, бъплътен боров гъсталак
от изток слиза мрачно към една
унила и зловеща долина,
от запад пък стърчат като стени
надвесените Сиви планини.
Самотен остров насред долината
стърчеше като къс от планината,
откършен при игра игра на исполини,
в далечни и забравени години.
Заобикаляха от две страни,
подножието речните вълни,
набързо там потръпваха вълните
и бягаха към брегове честити
елфийска кула, над скалата дива,
стърчеше още стройна и красива,
но днес през необятния простор,
отправяше заплаха в мрачния простор,
в една посока към Белерианд,
а в другата към края изтерзан,
на долината отвъд северния ръб.
оттам започваха земи на скръб
на дюни и пустиня пепелява
и в мрачното море се очертава
злокобен облак спрял неутолим
над мрачното поле над Тангородрим.
Държеше тия пагубни места
Най-злият дух от всичко на света
и незаспиващ огнен взор оттам
следеше пътя на Белерианд
наричаха го Тху (Саурон  - бел.моя), като на бог
се кланяха на трона му жесток
и храмове му вдигаха в заблуда
през древни времена невежи люде.
В поробени земи той бе сега
Морготов пръв помощник и слуга
на вълците стопанин, чиито вой
огласяше чукарите; и той
магии гнусни пъклени държеше.
В покорство покрай себе си държеше,
тоз некромант войска от сили зли,
от призраци и рожби на мъгли,
от уродливи, сбъркани създания,
родени от погрешни заклинания
и върколаци - гнусна сган събрана,
на Острова магичен за охрана
ОТ погледа на Тху не се укриха
макар да крачеха потайно, тихо,
из сенчестите горски гъсталаци,
той зърна ги и прати върколаци;
"Докарайте тез орки, що вървят
така потайно сякаш се боят.
тъй както правят техните събратя,
при мен с доклад да се явят в палат
за всички пъклени дела"[/spoiler]
И тъй дванадесет тръгнаха сами
Към вражеските северни земи
По път потаен в гъстите гори
И гаснещата вечер ги укри.
Без барабани, песни и фанфари,
Прокрадваха се през горите стари
Прикрили старите доспехи
Под дълги плащове и тъмни дрехи.
Вървяха дълго все покрай река Нарог
Дорде превърна се в пенлив поток,
Роден от водопада полетял,
За да се превърне в чист кристал,
В коритото на езеро Иврин,
Що отразява небосвода син
И мрачния суров планински лик
На месеца под бледия светлик.
Далеч остана царството зад тях,
Где няма орки, демони и страх
От злото на Моргот. Сега в горите
Сред гъсталаци и скали укрити,
Се спотаиха в кът отдалечен
И бдяха търпеливо ден след ден,
До мрачна нощ, когато хала дива,
Звездите с бурни облаци закрива,
Когато вятърът ридае в дървесата
И вихър есенни листа подмята,
С печален шепот и въздишка глуха,
Такива гласове далечни чуха
И крясъци, и дрезгав смях, и тропот
И тътен глух като отчаян ропот
Над морната земя под зли пети;
Фенери се полюшват и блести
Отблясъкът им призрачно разлян
По копие и кървав ятаган.
От своето укритие по склона,
Видяха орки да вървят в колона,
С лица зъбати, грозни, нечовешки;
Летяха прилепи над тях; зловещо
Изкряска сова в нощните дървета.
Отминаха по път гласовете
Затихна звън и грозен гърлен смях
А Берен и елфите подир тях
Прокрадваха се тихи и незрими
С мечове неумолими.
Накрая до бивак сред мрака чер
Огрян от буен огън и фенер,
Достигнаха, набързо се укриха
И цели трийсет орки преброиха
Край огъня. И нито звук дори
Не плъзна из смълчаните гори,
Щом всеки се възправи в тъмнината,
Прихвана лък, обтегна тетивата,
Зловещо бавно, като в мрачен сън.
Но чуй! Отекна смъртосен звън,
Когато Фелагунд нададе вик
Дванайсет орки паднаха във миг.
Напред се втурва всеки с бляскав меч,
Настава бърза и свирепа сеч,
А орки стенат, свирят и пищят,
Като загубени души в самия Ад.
Стомана всички орки покоси
И ни един от тях не се спаси
Загина там проклетата им сган
Да не тормози края изтерзан
С грабеж и зло. Но елфите мълчаха,
Победна горда песен не запяха,
Защото знаеха, че никога сама
Не тръгва оркска орда на война
Одеждите от мъртвите свалиха
И труповете в дол дълбок укриха.
Измислил беше Фелагунд една
Отчаяна и дръзка хитрина:
С дрехите на орки той реши
Приятелите си да предреши.
Отровно копие и лък от рог
и ятаган назъбен и жесток
взе всеки и надяна дреха черна,
зловонна, отвратителна и скверна.
Със сажди си наплескаха лицата
отрязаха те на орките косата,
разчорлена, омазнена и гнусна,
след туй на своите коси изкусно
я сложиха и всеки там съгледа
как грозно се преобрази съседът;
Вълшебна песен Фелагунд подхвана
за скриване на образ и промяна;
ушите като клюмнали листа
провиснаха и всякоя уста
превърнаха се в зъбата паст
с магията на неговия глас.
В леса укриха гномските си дрехи
и заедно на дълъг път поеха
предвождани от черна мерзка твар,
що нявга бе прекрасен елфски цар.
На север бързаха; и в гъсталаци горски
се срещаха с други банди оркски
по пътя, ала всеки враг проклет
посрещаше ги с поздрав и привет.
Най-сетне изморени се добраха
до Белерианд и там видяха
как младите води на Сирион
препускат бледосребърни по склон,
где Тауир - Фур- Нуин - Мъртвешки Мрак -
суров, бъплътен боров гъсталак
от изток слиза мрачно към една
унила и зловеща долина,
от запад пък стърчат като стени
надвесените Сиви планини.
Самотен остров насред долината
стърчеше като къс от планината,
откършен при игра игра на исполини,
в далечни и забравени години.
Заобикаляха от две страни,
подножието речните вълни,
набързо там потръпваха вълните
и бягаха към брегове честити
елфийска кула, над скалата дива,
стърчеше още стройна и красива,
но днес през необятния простор,
отправяше заплаха в мрачния простор,
в една посока към Белерианд,
а в другата към края изтерзан,
на долината отвъд северния ръб.
оттам започваха земи на скръб
на дюни и пустиня пепелява
и в мрачното море се очертава
злокобен облак спрял неутолим
над мрачното поле над Тангородрим.
Държеше тия пагубни места
Най-злият дух от всичко на света
и незаспиващ огнен взор оттам
следеше пътя на Белерианд
наричаха го Тху (Саурон  - бел.моя), като на бог
се кланяха на трона му жесток
и храмове му вдигаха в заблуда
през древни времена невежи люде.
В поробени земи той бе сега
Морготов пръв помощник и слуга
на вълците стопанин, чиито вой
огласяше чукарите; и той
магии гнусни пъклени държеше.
В покорство покрай себе си държеше,
тоз некромант войска от сили зли,
от призраци и рожби на мъгли,
от уродливи, сбъркани създания,
родени от погрешни заклинания
и върколаци - гнусна сган събрана,
на Острова магичен за охрана
ОТ погледа на Тху не се укриха
макар да крачеха потайно, тихо,
из сенчестите горски гъсталаци,
той зърна ги и прати върколаци;
"Докарайте тез орки, що вървят
така потайно сякаш се боят.
тъй както правят техните събратя,
при мен с доклад да се явят в палат
за всички пъклени дела"


Загледан от високата скала
Той чакаше навъсен и злорад
Натрапниците да му доведат.
Сега от вълци обръжени те стоят
И тръпнат. О, уви, далеч  назад
Останаха земите край Нарог!
Боязън ги гнети и страх жесток,
Докато с приведени глави
Дружината им дрипава върви
Към острова  и трона в онзи замък
Изсечен от зловещо кървав камък

„Где бяхте? Що видяхте”

„Бяхме в Елфодом, сълзи и погром
И пожар жесток, и кръв поток.
Ето где бяхме, това видяхме.
Трийсет убихме, телата им скрихме,
В яма голяма, друг знак там няма,
Само в здрача гарвани грачат”

„Кажете ми, о роби на Моргот,
Що става със елфическия род?
А с Наргонтронд? Кой крал стои начело
В страната где промъкнахте се смело?”

„Уви, по границите само бяхме,
Там Фелагунд царува – тъй разбрахме”

„Не чухте ли, че е на път поел
И Келегорм короната е взел?”

„Лъжа! Ако заминал е тогава
У брат му Ородрет, властта остава.”

„Ах, колко вести носите, нали
От кралство, де дори не сте били!
Но как се казвате, бойци подбрани,
Къде са храбрите ви капитани?”

„Нереб, Дунглеф, и десет орки прости
От пещерна бърлога пълна с кости
Под планините. Бързаме обаче
Че спешна изпълняваме задача
И капитан Болдог ни чака там
Де от недрата бълва дим и плам”

„Болдог го няма. Чух че паднал той
В свиреп граничен бой
Там где Тинголовата жалка шайка
Трепери и се крие, и се вайка
Сред  Дориат. Но как до този ден
Не сте вий чували за Лутиен?
Тя има стан висок, прекрасен, бял,
Моргот отдавна я е възжелал.
Болдог изпрати, но Болдог загина
И чудно, че не сте в една дружина.
Но виждам, че мръщиш се не Нереб.
Какво е Лутиен, за теб?
Възрадвай се, че твоят господар
Девойката ще смачка като звяр,
Че чистота й ще оскверни
И мракът светлината ще смени.
Нима не служиш вярно на Тъмата?
На кой владетел мощни са делата
Кой над кралете земни повелява
Кой пръстени и злато им раздава?
Кой господар е на света и кой
Самите богове зове на бой?
Зловещата си клетва повторете.
Слуги на Бауглир (Моргот )! не се мръщете!
Смърт на любов, закон и светлина!
Проклети да са слънце и луна!
Дано обгърне мракът непрогледен,
Изтръпналия свят във вихър леден
И да погуби всичките Валари!
Дано омразата света попари
И всичко да намери своя край
Сред воплите на морския безкрай!”

Но нито елфи, нито люде верни,
Изрекли биха думи толкоз скверни
И Берен се провикна гневно „Тху ли
Ще ни задържа тука, да ни хули?
Не служим нему и нито му дължим
Покорство и сега ще си вървим”

Разсмя се Тху „Добре, тогаз вървете,
Но само още малко потърпете,
Да ви попея дорде сте в моя двор”
Обгърна ги с пламтящия си взор
И тъмнина безбрежна ги покри
Не виждаха ни зрак, ни лъч дори
А само две очи като жарава,
Която от разсъдък ги лишава.
Запя тогава песен за магия
Издайничество, подлост, тирания,
Разкриване, измяна и покорство.
Финрод се люшна, но в единоборство
Отвърна с песен за упорство,
За съпротива, битка и свирепост,
За скрити тайни и могъща крепост,
За вярна клетва, свобода, спасение;
За лик сменен с магическо умение,
За празни примки, счупени капани,
Затвор разбит, окови разковани.
Напред – назад, летяха двете песни
Кънтяха мощно вихри, като бесни
Словата им, а Фелагунд тогава
Сбра цялата магия величава
На елфите във своя глас чудесен
И чуха в полумрака птича песен
Над Нарготронд...и още по-далечно
Въздишаше с тъга морето вечно
Отвъд света изпратило талази
Към Елфодом по пясък от елмази

Но пада здрач; Тъмата се разлива
Над Валинор, червена кръв пролива,
Брега, где Злите Гноми * с меч избиха
Песноездачите, а сетне похитиха
Прекрасните им ладии от кея
И гарван с грак  в небето се зарея,
Застена вятър, вълците завиха,
В морето ледовете се строшиха.
Ангбанд кънти от робските окови,
Отекна гръм, избухнаха огньове
Отровен дим, погълна нощ и дим
И ето – рухна Фелагунд сразен


Поглеж! Та те отново са красиви,
Изчезват оркските муцуни диви
Измамата разкрита е завчас
И Тху държи ги вече в своя власт.
Тъй стражата зловеща ги отвежда
В тъмници мрачни и без лъч надежда,
Где смазани, разбити, оковани
И в задушливи мрежи омотани
Да чезнат те от отчаяние



Но ненапразно цялото старание
На Фелагунд бе; Тху опита всуе
Целта и имената им да чуе.
След дълги размисли накрая се накани
Да слезе той при тях в мрачните зандани
С погибел, да заплаши всеки пленник
Цудовищна, ако поне един изменник
Не проговори: бавно в пълен мрак
Да ги разкъсва хищен върколак
Един пред друг, а сетният от тях
Да висне смазан, и скован от страх
Дълбоко долу в огнените бездни
И там в мъчения убийствени да чезне
Дордето най-подир обезумял
Пречупи се и почне да говори

*       *       *

И както рече Тху, така и стори
Сред черната тъма като жарава
Припламваха очи – и в миг тогава
Кънтеше писък, ръфане със стръв,
Хрущащи кости, дъх на прясна кръв,
Но ни един пред страшната заплаха
Не трепна – всички устояха!

* става дума за Eлфите-Нолдори** на Феанор, който убиват  Елфите- Телери, чрез Братоубийството, за да да им вземат ладиите
** Думата Гноми се използва ту за Елфи, ту за Хора. В случая е за Елфи.
[/spoiler]



Кристофър Толкин: " Тук свършва песен VII  - сега се завръщам към написаното в "Куента" и продължавам от думите "дълго ги измъчвали,  в тъмниците на Тху,  ала никой не предал другарите си, с които завършва предният откъс; и също както преди добавям един съвсем различен откъс от баладата


-

Песен VIII -  за нея Кристофър Толкин пише, че тя  й започва от последния ред  на на  песен VII -   "но ни един пред страшната заплаха не трепна; всички твърдо устояха", а встъплението й е твърде концентрирано, около похищението и затворничеството на Лутиен в Наргонтронд, наложено й от Куруфин и Келегорм, за нейното бягство с помощтта на вярното куче Хуан.

Както е видно в песен VIII не влиза бягството на Лутиен от Дориат, за които четем в "Куента"


За кучето  Хуан

Във Валинор живяха псета
Със сребърни каишки. Из полета
И из гори те гонеха кошути
Плашливи зайци, и глигани люти,
Ороме беше там владетел строг,
Стопанин на ловджийския чертог,
Където лееха се песни буйни
И винени бокали медноструйни.
Таврос наричаха го Гномите тогава –
Бог, чийто рог отекваше със слава,
И що единствен идваше нататък
Преди да лумне в небосвода блясък
На Слънце и Луна; златисти бяха
Конете му; и пъргаво  търчаха
Безбройни кучета  на запад в лесовете
Безсмъртни бяха тези псета:
Кафяви, черни, лаещи в дружина
И бели с козина като коприна
Тъй бързи сред гора и светъл лъч
Като стрела от крепък дрянов лък
А лаят им когато бяха сбрани,
Напомняше Валмарските камбани,
Като елмаз блестяха им очите,
От сняг по-бели бяха им зъбите.
Тъй както меч, от ножница излита
Се втурваха по диря из горите
На Таврос за веселие и радост

Сред тях Хуан, кутре бе в първа младост.
Израсна той в ловните гори
И ето че Ороме го дари
На Келегорм, що с него бе готов
Да устреми се във всеки лов.
Когато Феаноровият род
Избяга, да подири нов живот
Хуан остана с господаря свой
И следваше го вярно  в мир и бой,
В победа или люто поражение,
Без страх, от най-свирепото сражение.
Спасявал беше своя господар,
От меч, от орк, и друга скверна твар.
Израсна мощен, бърз, неуморим,
Прозираше през мрак, мъгла и дим,
А дири колкото и да са стари
Надушваше из дивите чукари;
Безшумни бяха стъпките му леки
Пристъпваше по най-тайните  пътеки
И вълци гонеше по тях със стръв,
За да пролее гнусната им кръв.
Трепереше от него в нощен мрак
Дори на Тху, най-злият върколак.
Ни копие, ни меч, ни зла магия,
Ни зверски нокът, ни отрова от ония
Що е създала вражеската злоба
Не го ловеше. Имаше прокоба
Че няма да загине той преди
В двубой страхотен да го победи
Огромен вълк, що от самия Ад,
Заченат е на тоя скръбен свят.


............................
тук не намирам да имам цялата част по пленяването на Лутиен,, сприятеляването й с Хуан, бягството  й, как измъква Берен от тъмниците да Саурон - за това отивам направо на случката където Лутиен и Берен вече са пред Моргот
....


-   Единствен под помръкналия свод
гореше още взорът на Моргот
единствен в тишината този час
раздаде се зловещият му глас
"Ха! Лутиен дошла е при Моргот
лъжкиня като целият си род!
Ала добре дошла при мойте двери
за всеки роб тук дело ще намерим
Тингол къде е? Още ли го бива
като мишок плашлив да се укрива?
Додето из подземията лази
и теб ли не може да опази?
Или такава глупост го подгони,
че не намира по-добри шпиони?"

Залитна тя, прекъсна свойта песен
"суров бе пътят, тежък и нелесен
но не Тингол ме праща тук насила -
не знае той какво съм наумила.
Разбрах, че всяка диря, всеки път
към твоя Север ще ме доведат
затуй пристигам със смирен поклон
да преклоня глава пред твоя трон;
Повярвай ми, умее Лутиен
да утеши владетел натъжен"

"Дошла си тук и значи ще останеш
завинаги в радости, и в страдание
или в жестоки мъки, чак до гроб
като бунтар, или като роб.
Защо да не изпиташ робска орис
на тежък труд и безутешна горест?
Да пощадя ли крехката снага?
Но що ще ми предложиш ти сега
със смях и жалките си трели.
Аз имам си придворни менестрели.
Ала по волята ми милостива
за кратко време ще останеш жива
в покой, макар и тежко заплатен
от нежната, прекрасна Лутиен -
играчка за свободни часове
аз зная, че самите богове
цветята като тебе не опазват
а късат, помирисват и прегазват
да съхнат и да вехнат под нозете,
но ние рядко виждаме тук подобно цвете,
сред тежкия си труд и тук, и там -
божественият мързел чужд е  нам.
Та кой не би желал от росен цвят
да вдъхне медения аромат,
а щом отлетяла е свежестта,
да смаже го с пета?
Проклети богове! Проклета жажда
За туй, що изкушава и услажда!
За миг ти изглеждаш сякаш утолена
и пак ни жилиш люто нажилена"

И с огън в очите разкален
пресегна се да сграбчи Лутиен
но девата отскочи, отлетя
"Не тъй, кралю! Не тъй!"  - извика тя
Не тъй един достоен господар
възнаграждава певческия дар.
Един певец е мощен, друг е тих
и всеки има своя стих.
И всеки пее, щом му дойде ред,
дори и да е слаб като поет.
Но вярвай, че умее Лутиен
да утеш владетел натъжен
Сега ме чуй"
крилете грабна тя и
бърза като мисъл излетя
изплъзна се от алчните му пръсти
запърха пред очите му чевръсто
и в танц крилат се впусна след това
над коронованата му глава
Внезапно Лутиен запя отново;
като роса бе нежно всяко слово
и лееше се в тоз чертог окаян
гласът и звънък, топъл и омаен
като поток магичен зазвъня
към езерото здрачно на съня.

Размаха тя вълшебни одеяния
преплетени със сънни заклинания,
докато в пустата тъма летеше
между стените вихрено кръжеше
в танц, какъвто ни от елф, ни блян
до този ден и в сън не бе видян;
същинска лястовичка лекокрила
с криле безшумни като свила,
като на прилеп над вечерни керемиди,
по -нежна от въздушните силфиди,
кръжащи като призрачен венец,
на Варда из небесния дворец.
Заклюмаха и орк, и горд Балрог
изгаснаха очите в сън дълбок
помръкна всяко огнена зеница
а тя като прекрасна птица
потапяше в непознат екстаз
чудовищата с нежния си глас.
Единствен под помръкналия свод
гореше само взорът на Моргот,
ала и той се взираше замаян
и чезнеше в блажената омая.
Помръкнаха очите му. Изгасна
под буйни вежди волята ужасна,
а Силмарилите що притъмнели бяха,
с внезапен ярък плам се разгоряха
и сякаш буйно литнаха нагоре,
да озарят небесните простори,
а сетне бавно почнаха да падат,
като че ги зовеше Адът.


Като планински връх под тежка сянка
главата мощна се уснесев дрямка;
и както често в дебрите планински
се срутват планини исполински
когато буря ги е връхлетяла
Моргот се просна в тронната си зала.
Короната търкулна се и падна
със страшен грохот; залата грамадна
притихна и сгъсти се тишината
като че дремеше сърцето на земята

под трона пуст неподвижни и студени
лежаха усойниците вкаменени;
търкаляха се в каменните зали
чудовища, мъртвешки сън заспали;
И Берен сам леже между тях,
забравил скърби, радости и страх.
"Ела, ела, удари час блажен.
Могъщият Моргот е повален!
Събуждай се без вопъл и без стон!
Сами сме пред чудовищния трон"
Проникна надълбоко този глас,
където той лежи в несвяст;
ръка прохладна, нежна като цвете
докосна го гальовно по лицето
Завесата от сън дълбок потрепна
очи отвори Берен и от сън се сепна
захвърли кожата на върколак
и с усилие повдигна се на крак
и в мрака се озърна с поглед див,
задъхан, сякаш бе погребан жив.
До него Лутиен се бе смалила,
изчерпала вълшебната си сила
Безпомощна, изтръпнала и слаба
и Берен бързо на ръце я грабна.

-   Но зърна изуменият му взор
Как Силмарилите на Феанор
Огряват с бяло зарево пред трона
Свалената Морготова корона
Да вдигне тая тежест страховита
Бе невъзможно; той отчаяно опита
С пръсти от желязната грамада
Да извлече желаната награда
И изведнъж си спомни за борбата
 С Куруфин през онзи ден в гората;
Изтегли бързо ножа от колана
Прихвана здраво твърдата стомана
И плъзна върху нея острието
Студено и блестящо, на което
Джуджета бяха вдъхнали живот
 В ковачниците чудни на Ногрод.
То режеше като зелени клони
Желязото и закалени брони.
Зъбците дето камъка държаха
Прерязани на пода отлетяха;
В десница Берен стисна Силмарила
И блясъкът вълшебен с дивна сила
Избликна розов, пред човешка плът
Тогава той реши за втори път,
Да се сдобие с камък пресвещен,
От Феанор създаден в древен ден.
Ала за тия двамата Силмарила,
Съдбата друго беше отредила.
Пречупи се вълшебната стомана,
От хитрите джуджета изкована;
Раздаде се в чертога ясен звън
И както бе Моргот изпаднал в сън
Едно парче проряза със замах
Челото му. Изтръпнаха в страх.
Сърцата им, защото той въздъхна
И сякаш вихър горестно полъхна
Навред из глухите подземни зали
Задъхаха се орките заспали
За миг загубиха покой и мир
Сред сънищата си за грозен пир;
Заспалите Балрози изръмжаха
И отвисоко горе долетяха
Разкъсвайки ленивия покой –
 свирепи отзвуци на вълци вой


*          *            *

Нагоре в мрака екнеш и съдбовен
Като че призраци от лабиринт гробовен
Далеч от корена на планината
И страшните заплахи под земята
Подгонени от мисли страховити,
Със ужас в ушите и очите
Те бягаха. Разтърсваха ти тръпки
От тропота на собствените стъпки

И  най-подире ето, блесна вече,
Зората бледа нейда надалече
През  отвора на портата сурова –
И там ги чакаше заплаха нова.
На прага, буден, бдителен, разпален
В огромните очи с пламък ален
Стърчеше Кархарот, злокобен враг
Озъбен и настръхнал върколак;
Изплезеният му език гореше;
Да не излезе никой зорко бдеше,
Ни сянка, нито силует на прага,
Опитнащ от тъмницата да избяга.
Каква ли хитрина, какав ли сила,
От този страж ги би спасила?

Той чу ги как нагоре се стремят
Усети странен, нежен аромат,
Надуши идването им през мрака,
Преди да разберат какво ги чака.
Разкърши се като от сън дълбок,
А сетне със внезапен мощен скок
Над бегълците клети връхлетя
И воят му свода полетя.
Атаката му бе като стихия,
По –бърза и от мисъл, и от магия,
 Но Берен сам и обезоръжен,
Пресече пътя му към Лутиен.
Едничка мисъл имаше сега –
да я предпази някак от врага.
Космато гърло сграбчи с левица,
Замахна към очите с десница,
Чиито пръсти здраво беше свил,
Около грейналият Силмарил.
Като венец кинжали с огнен блясък
Зъбите Кархаротови с трясък
Като капан в ръката му се впиха
И около китката я разтрошиха
И срязоха без никакви усилия
И кост, и плът, и  крехки сухожилия
И в тая паст жестока и нечиста
Изгуби се светинята лъчиста
 *          *          *

Отделна страница с пет реда в процес на преработка

Залитна Берен, ала и така
Предпази бързо с лявата ръка
Тинувиел, която изпищя,
Която видя какво го сполетя
И ужасена рухна на земята.

Тук Толкин е спрял да пише в рими и е писал проза
*         *           *

Парче от края на поемата - необработен финал

Там гдето потокът влизаше в гората
Безмълвни се издигаха стъблата,
На мощни и високи дървеса
Сред шарените сенки на леса
Над струите зелени и блестящи,
Но ненадейно из листата спящи
И с хлад мъртвешко ехо долетя
От ниския с трева обрасъл връх,
По-тихо от спокоен сънен дъх.
„Безкрайни са пътеките от мрак,
Където не е стъпвал смъртен крак
Далеч отвъд море и планина!
Далечна е Блажената страна,
Но по-далечна има и от таз –
Там чакат мъртвите, забравени от нас.
Луна не грее в онзи небосклон,
Сърца не бият; само тежък стон,
Веднъж отеква в хиляди лета
Да, много надалеч от нас е тя,
Где мъртвите седят в тишина,
Сред сенките без слънце и луна.

Добре е много дългите постове да са в скрит текст

Някой чел ли е поредицата The Secrets of the Immortal Nicholas Flamel?
Мисля че не сме говорили за нея. Идеята е много интересна и ми беше забавно да ги чета, въпреки че последните две книги май вече ми бяха доскучали.

Даже сме я коментирали тук преди време. Детска е, но е приятна.

Не знам защо, от дадено място  имам проблем със спойлерите?
Чел съм Никола Фламел. Малко на Пърси Джаксън и боговете на Олимп ми бие. В началото ми бе интересно, но последните две книги силно ми тъпееха.

Всичко сте чели хаха. Реших че ще ви изненадам.
На мен ми беше забавно да си представям как наистина исторически личности биха се справяли в наше време.
Като цяло обаче финалът не ми хареса особено.