Искам да допълня,че баба ми беше само на 74 години,аз съм на 30....Не толкова възрастна...
- Публикувана: 18 апр. 2021, 17:47 ч.
- Последно мнение: 14 фев. 2024, 22:49 ч.
Баба ми почина и се сринах.....
Разбираема е болката ти, и много хора си отидоха без време, особено от тоя ужасен вирус, но с времето ще ти стане по-леко. Раздавай се че си имала баба до 30г, моята я изгубих на 20г. Родителите ми също починаха, както и тези на мъжа ми и няма кой да ни помага с децата. Животът ни подлага на всякакви изпитания и болката се преодолява. Пази нейната памет, грижи се за цветятя ѝ ако е имала такива. Направи дарения в нейна чест. Знам че е много трудно, но животът продължава.
Искам да допълня,че баба ми беше само на 74 години,аз съм на 30....Не толкова възрастна...
Благодаря за съветите,ще помисля да направя нещо.
Мненията в темата за коронавируса много ми помогнаха. Доста хора ми дадоха ценни съвети. Но ще ми трябва време да осмисля нещата. Сега съм на етапа гняв...Все си задавам въпросите,дали не е трябвало по-рано да бъде в болница,къде сбъркахме...Лутахме се между ЛЛ,112,ренген....Такъв хаос!
Никъде не сте сбъркали. Човек, ако знае какво да направи, къде да не бъде, какво да не каже... За мен всеки си има чертичка в живота, съдбата ни е предопределена. Това не значи, че не трябва да се борим, надяваме, искаме, но ... понякога не стават нещата.
Трудна е загубата, тежко е и минават месеци да я сложиш в ъгъла на сърцето си. Болката е с нас винаги, но някак става по-тиха и помним само хубавите моменти, гневът отстъпва. Моите близки повечето ги няма, всички си отидоха и то внезапно, винаги рано, винаги можеше нещо да се направи и не сме отреагирали. За някои аз се чувствах виновна, закъснях с отиването, не вдигнах телефона... беше, като присъда за мен дълго време.
Мен също баба и дядо са ме отгледали. С дядо ми имахме особена връзка, чувствах го най-близкия човек, най-обичания. Него всички го обичаха де, такъв човек беше. Бях на 19г, когато си отиде внезапно и после баба ми, баща ми в една година. Сънувах го месеци наред, четох разни статии за отвъдното, за душите, бях много, много отчаяна и злобна към себе си. Вярвам, че близките ни не си отиват завинаги, че имаме още връзка с тях, просто са далече и невидими (това ме успокояваше) Баба ти не би искала да си в такова състояние, защото казват до 40-тия ден духът им е още на земята, това ги товари и те страдат за нас. Може би повечето ще кажат, че са глупости това, но...няма да споря, всеки си има право и виждане.
Каквото и да е, баба ти щеше да страда, ако те види така. Тя ти е дала много, обичала те е, както ти страдаш за нея, така и тя ще страда да си в това състояние. Не се обвинявай, защото не си могъл да знаеш какво ще помогне и как ще се справи организмът и. Губим и здрави ,млади хора от този вирус, отишли навреме в болница, но... Защо мислиш, че изходът щеше да е друг? Защо се обвиняваш за нещо в което не си знаел и предполагал.
Къде си тръгнал на психотерапевти? Преди години бях в дупка, пълна, с основание от страх, притеснение, невъзможност да се справя. Отидох при ЛЛ и исках направление за психотерапевт. Ми..тя ми отказа. Да съм се справила сама, за мен беше жестоко, защото мислех и за най-лошото. Каза, че те имат система и влизаш в някаква статистика , после си ...имал проблеми , ама какви и от какво..няма значение. Не ходи там за където не си. Ако баба ти е била вярваща, отиди и запали свещичка, помоли се, поплачи си, отиди на гроба и, говори там и си кажи какво ти тежи. Минало е малко време, болката е силна, но внимавай, защото така и на себе си вредиш-здравето ти също страда -кръвно, може др. болести -диабет, щитовидна жлеза, всичко е на стрес. Баба ти щеше ли да е доволна да се поболееш заради нея, помисли си. Страдай, плачи, изливай си емоцията не дръж в себе си нещата, но и се стегни. Губим близки без време (то никога не им е време), тежи, мъчи ни, но...ти си млад човек, животът е да се живее, направи го и за баба си. Излез навън, отиди някъде сред природата, седни и си събери мислите. Не стой затворен, това ще ти даде сили си мисля. Не пий лекарства , нито алкохол. Това няма да премахне болката. Нужно е време, но ти не си виновен за нищо. Това е писано и така е станало, не сте могли да направите нищо повече.
Трудна е загубата, тежко е и минават месеци да я сложиш в ъгъла на сърцето си. Болката е с нас винаги, но някак става по-тиха и помним само хубавите моменти, гневът отстъпва. Моите близки повечето ги няма, всички си отидоха и то внезапно, винаги рано, винаги можеше нещо да се направи и не сме отреагирали. За някои аз се чувствах виновна, закъснях с отиването, не вдигнах телефона... беше, като присъда за мен дълго време.
Мен също баба и дядо са ме отгледали. С дядо ми имахме особена връзка, чувствах го най-близкия човек, най-обичания. Него всички го обичаха де, такъв човек беше. Бях на 19г, когато си отиде внезапно и после баба ми, баща ми в една година. Сънувах го месеци наред, четох разни статии за отвъдното, за душите, бях много, много отчаяна и злобна към себе си. Вярвам, че близките ни не си отиват завинаги, че имаме още връзка с тях, просто са далече и невидими (това ме успокояваше) Баба ти не би искала да си в такова състояние, защото казват до 40-тия ден духът им е още на земята, това ги товари и те страдат за нас. Може би повечето ще кажат, че са глупости това, но...няма да споря, всеки си има право и виждане.
Каквото и да е, баба ти щеше да страда, ако те види така. Тя ти е дала много, обичала те е, както ти страдаш за нея, така и тя ще страда да си в това състояние. Не се обвинявай, защото не си могъл да знаеш какво ще помогне и как ще се справи организмът и. Губим и здрави ,млади хора от този вирус, отишли навреме в болница, но... Защо мислиш, че изходът щеше да е друг? Защо се обвиняваш за нещо в което не си знаел и предполагал.
Къде си тръгнал на психотерапевти? Преди години бях в дупка, пълна, с основание от страх, притеснение, невъзможност да се справя. Отидох при ЛЛ и исках направление за психотерапевт. Ми..тя ми отказа. Да съм се справила сама, за мен беше жестоко, защото мислех и за най-лошото. Каза, че те имат система и влизаш в някаква статистика , после си ...имал проблеми , ама какви и от какво..няма значение. Не ходи там за където не си. Ако баба ти е била вярваща, отиди и запали свещичка, помоли се, поплачи си, отиди на гроба и, говори там и си кажи какво ти тежи. Минало е малко време, болката е силна, но внимавай, защото така и на себе си вредиш-здравето ти също страда -кръвно, може др. болести -диабет, щитовидна жлеза, всичко е на стрес. Баба ти щеше ли да е доволна да се поболееш заради нея, помисли си. Страдай, плачи, изливай си емоцията не дръж в себе си нещата, но и се стегни. Губим близки без време (то никога не им е време), тежи, мъчи ни, но...ти си млад човек, животът е да се живее, направи го и за баба си. Излез навън, отиди някъде сред природата, седни и си събери мислите. Не стой затворен, това ще ти даде сили си мисля. Не пий лекарства , нито алкохол. Това няма да премахне болката. Нужно е време, но ти не си виновен за нищо. Това е писано и така е станало, не сте могли да направите нищо повече.
Никъде не сте сбъркали. Човек, ако знае какво да направи, къде да не бъде, какво да не каже... За мен всеки си има чертичка в живота, съдбата ни е предопределена. Това не значи, че не трябва да се борим, надяваме, искаме, но ... понякога не стават нещата.
Трудна е загубата, тежко е и минават месеци да я сложиш в ъгъла на сърцето си. Болката е с нас винаги, но някак става по-тиха и помним само хубавите моменти, гневът отстъпва. Моите близки повечето ги няма, всички си отидоха и то внезапно, винаги рано, винаги можеше нещо да се направи и не сме отреагирали. За някои аз се чувствах виновна, закъснях с отиването, не вдигнах телефона... беше, като присъда за мен дълго време.
Мен също баба и дядо са ме отгледали. С дядо ми имахме особена връзка, чувствах го най-близкия човек, най-обичания. Него всички го обичаха де, такъв човек беше. Бях на 19г, когато си отиде внезапно и после баба ми, баща ми в една година. Сънувах го месеци наред, четох разни статии за отвъдното, за душите, бях много, много отчаяна и злобна към себе си. Вярвам, че близките ни не си отиват завинаги, че имаме още връзка с тях, просто са далече и невидими (това ме успокояваше) Баба ти не би искала да си в такова състояние, защото казват до 40-тия ден духът им е още на земята, това ги товари и те страдат за нас. Може би повечето ще кажат, че са глупости това, но...няма да споря, всеки си има право и виждане.
Каквото и да е, баба ти щеше да страда, ако те види така. Тя ти е дала много, обичала те е, както ти страдаш за нея, така и тя ще страда да си в това състояние. Не се обвинявай, защото не си могъл да знаеш какво ще помогне и как ще се справи организмът и. Губим и здрави ,млади хора от този вирус, отишли навреме в болница, но... Защо мислиш, че изходът щеше да е друг? Защо се обвиняваш за нещо в което не си знаел и предполагал.
Къде си тръгнал на психотерапевти? Преди години бях в дупка, пълна, с основание от страх, притеснение, невъзможност да се справя. Отидох при ЛЛ и исках направление за психотерапевт. Ми..тя ми отказа. Да съм се справила сама, за мен беше жестоко, защото мислех и за най-лошото. Каза, че те имат система и влизаш в някаква статистика , после си ...имал проблеми , ама какви и от какво..няма значение. Не ходи там за където не си. Ако баба ти е била вярваща, отиди и запали свещичка, помоли се, поплачи си, отиди на гроба и, говори там и си кажи какво ти тежи. Минало е малко време, болката е силна, но внимавай, защото така и на себе си вредиш-здравето ти също страда -кръвно, може др. болести -диабет, щитовидна жлеза, всичко е на стрес. Баба ти щеше ли да е доволна да се поболееш заради нея, помисли си. Страдай, плачи, изливай си емоцията не дръж в себе си нещата, но и се стегни. Губим близки без време (то никога не им е време), тежи, мъчи ни, но...ти си млад човек, животът е да се живее, направи го и за баба си. Излез навън, отиди някъде сред природата, седни и си събери мислите. Не стой затворен, това ще ти даде сили си мисля. Не пий лекарства , нито алкохол. Това няма да премахне болката. Нужно е време, но ти не си виновен за нищо. Това е писано и така е станало, не сте могли да направите нищо повече.
Трудна е загубата, тежко е и минават месеци да я сложиш в ъгъла на сърцето си. Болката е с нас винаги, но някак става по-тиха и помним само хубавите моменти, гневът отстъпва. Моите близки повечето ги няма, всички си отидоха и то внезапно, винаги рано, винаги можеше нещо да се направи и не сме отреагирали. За някои аз се чувствах виновна, закъснях с отиването, не вдигнах телефона... беше, като присъда за мен дълго време.
Мен също баба и дядо са ме отгледали. С дядо ми имахме особена връзка, чувствах го най-близкия човек, най-обичания. Него всички го обичаха де, такъв човек беше. Бях на 19г, когато си отиде внезапно и после баба ми, баща ми в една година. Сънувах го месеци наред, четох разни статии за отвъдното, за душите, бях много, много отчаяна и злобна към себе си. Вярвам, че близките ни не си отиват завинаги, че имаме още връзка с тях, просто са далече и невидими (това ме успокояваше) Баба ти не би искала да си в такова състояние, защото казват до 40-тия ден духът им е още на земята, това ги товари и те страдат за нас. Може би повечето ще кажат, че са глупости това, но...няма да споря, всеки си има право и виждане.
Каквото и да е, баба ти щеше да страда, ако те види така. Тя ти е дала много, обичала те е, както ти страдаш за нея, така и тя ще страда да си в това състояние. Не се обвинявай, защото не си могъл да знаеш какво ще помогне и как ще се справи организмът и. Губим и здрави ,млади хора от този вирус, отишли навреме в болница, но... Защо мислиш, че изходът щеше да е друг? Защо се обвиняваш за нещо в което не си знаел и предполагал.
Къде си тръгнал на психотерапевти? Преди години бях в дупка, пълна, с основание от страх, притеснение, невъзможност да се справя. Отидох при ЛЛ и исках направление за психотерапевт. Ми..тя ми отказа. Да съм се справила сама, за мен беше жестоко, защото мислех и за най-лошото. Каза, че те имат система и влизаш в някаква статистика , после си ...имал проблеми , ама какви и от какво..няма значение. Не ходи там за където не си. Ако баба ти е била вярваща, отиди и запали свещичка, помоли се, поплачи си, отиди на гроба и, говори там и си кажи какво ти тежи. Минало е малко време, болката е силна, но внимавай, защото така и на себе си вредиш-здравето ти също страда -кръвно, може др. болести -диабет, щитовидна жлеза, всичко е на стрес. Баба ти щеше ли да е доволна да се поболееш заради нея, помисли си. Страдай, плачи, изливай си емоцията не дръж в себе си нещата, но и се стегни. Губим близки без време (то никога не им е време), тежи, мъчи ни, но...ти си млад човек, животът е да се живее, направи го и за баба си. Излез навън, отиди някъде сред природата, седни и си събери мислите. Не стой затворен, това ще ти даде сили си мисля. Не пий лекарства , нито алкохол. Това няма да премахне болката. Нужно е време, но ти не си виновен за нищо. Това е писано и така е станало, не сте могли да направите нищо повече.
Благодаря за подкрепата и за мнението. Повечето хора ми казват точно това,може би и аз съм го казвал на други,но сега е толкова трудно да го осъзная. Все чуваме за такива неща в живота си,но когато се случи на нас......питаме се,защо,с какво сме го заслужили..
Рано е да го осъзнаеш и това е нормално. Срам ме е да си призная, но като гледах хора на възрастта на дядо ми и по-възрастни -той беше на 68г и считах за несправедливо точно него животът да го вземе. После...другите ми близки в една година, баща ми нямаше и 45г. Има много мъка и никога не е справедливо, хората и деца губят за съжаление. Въпросът е, че се самообвиняваш, търсиш вина дали имаш и това е страшно. Затова и писах. Нямаш вина, най-малкото че сте я завели в болница и сте се доверили на лекарите, лекарства е взимала, не е била сама и без внимание. А дали е било късно, ами някои хора дори не успяват близките им в болница да ги приемат се знае и ги връщат. Те виновни ли са? И веднага да я бяха приели... много не успяват да се преборят за съжаление, други отписани и се оправят. Защо търсиш вина в себе си обаче и каква ще си вмениш вече зависи и твоето здраве и живот. Вина имат други, но това вече..друга тема за ковида има такава. Много невинни хора си отиват сега, много хора страдат и не е справедливо. Но виновни не са близките им.
Според мен зад такова силно преживяване от загубата на баба стоят други проблеми в теб.И заради тях трябва наистина да потърсиш помощ.
Всяко живо същество идва и си отива, никой не е останал жив , нормално е един ден да си отиде.Аз съм близо по възраст до баба ти ,на 66 съм, и съм се "сдобрила" с идеята, че съм в края на пътя.Не бих искала близките ми, деца и внуци да страдат от това.То е в реда на нещата и дали днес, утре или след годиин, старостта ие тук.Всеки ден е подарък, а подаръците не са вечни, ще дойде и този, когато ще си тръгна.
Мъжът ми си отиде на 58 и не позволих да се сринат децата ни, спомняме си го с постъпките му, във времето заедно, не минава без спомени- на важни дати , рожден ден, денят на смъртта му, денят на изникнал спомен с него.
Не искам да тъжат за мен, нека си спомнят добрите ни дни, да забравят грешките ми, да ми простят и да продължат.
Всяко живо същество идва и си отива, никой не е останал жив , нормално е един ден да си отиде.Аз съм близо по възраст до баба ти ,на 66 съм, и съм се "сдобрила" с идеята, че съм в края на пътя.Не бих искала близките ми, деца и внуци да страдат от това.То е в реда на нещата и дали днес, утре или след годиин, старостта ие тук.Всеки ден е подарък, а подаръците не са вечни, ще дойде и този, когато ще си тръгна.
Мъжът ми си отиде на 58 и не позволих да се сринат децата ни, спомняме си го с постъпките му, във времето заедно, не минава без спомени- на важни дати , рожден ден, денят на смъртта му, денят на изникнал спомен с него.
Не искам да тъжат за мен, нека си спомнят добрите ни дни, да забравят грешките ми, да ми простят и да продължат.
Сега покрай празничните дни е най-тежко...Липсва ми всяка секунда и само си представям как бихме споделили празника. Липсва ми да поговоря с нея.... Дните минават,а не става по-добре. Минавал съм през трудности и съм се справял за ден,два-месец.Но такова сриване никога не съм имал. Отвсякъде чувам само студеното, "стегни се", а болката ме раздира..
Anders, когато татко почина, бях доста време точно в такъв етап на гняв, но гняв, насочен към него, задето си отиде толкова рано и ме остави. Бяхме много близки двамата, разбираше ме, говорех с него, изслушваше ме, за разлика от майка, която винаги беше права и имаше мнение без дори да ме чуе. Ами, подържа ме ядосаното състояние в комплект с мъката, пък мина. Не знам дали има начини да се усети човек по-леко в такива моменти. Загуба е това и то безвъзвратна, завинаги.
Аз го писах някъде в темите, и до днес, години минаха, си говоря с него, просто така, като луд с шапката. Рядко минава ден да не се случи, нещо си го питам, нещо го моля да ми помогне, да ми подскаже какво да правя, абе всякакви шантавии.....Та просто трябва време да мине, притъпява се болката, не се забравя и не минава, но не е толкова болезнено усещането. Може би това е и приемането на факта, че го няма човекът. Просто изчакай, тъгувай си, плачи, ако можеш, олеква малко, спомняй си моментите с нея и така, ще мине лека полека. Моите баби и дядовци ги няма отдавна, много си ги обичах, толкова хубаво ми е било с тях, но....това е, отиват си хората в един момент, неизбежно е.
Ще ти се притъпи болката, просто изтърпи.
Аз го писах някъде в темите, и до днес, години минаха, си говоря с него, просто така, като луд с шапката. Рядко минава ден да не се случи, нещо си го питам, нещо го моля да ми помогне, да ми подскаже какво да правя, абе всякакви шантавии.....Та просто трябва време да мине, притъпява се болката, не се забравя и не минава, но не е толкова болезнено усещането. Може би това е и приемането на факта, че го няма човекът. Просто изчакай, тъгувай си, плачи, ако можеш, олеква малко, спомняй си моментите с нея и така, ще мине лека полека. Моите баби и дядовци ги няма отдавна, много си ги обичах, толкова хубаво ми е било с тях, но....това е, отиват си хората в един момент, неизбежно е.
Ще ти се притъпи болката, просто изтърпи.
Андерс, колко време мина, откак я няма? Пишеш, че е станало скоро - има ли 40 дни?
Ти, сякаш си се вкопчил в тази болка,вярно,че е твърде прясна раната,но ми прави впечатление,че тук много хора ти съчувстват, искрено споделят и своите преживявания,а ти сякаш изобщо не вникваш в казаното.Да,боли много,скръбта е смазваща,но така е,ако чакаш или си мислиш,че всичко ще е както преди,няма да е!Ще боли,ще търпиш, времето ще минава,ще идват и хубави и лоши дни,за мъртвите забрава няма,винаги ще ни мъчи това,че не са сред нас.Продължи си живота,излизай,общувай,прави всичко както преди,няма как,на теб е била баба на някой от родителите ти майка,нима е по леко.Такъв е животът,несправедлив и груб и жесток,но трябва да вървим по своят път!
Ти, сякаш си се вкопчил в тази болка,вярно,че е твърде прясна раната,но ми прави впечатление,че тук много хора ти съчувстват, искрено споделят и своите преживявания,а ти сякаш изобщо не вникваш в казаното.Да,боли много,скръбта е смазваща,но така е,ако чакаш или си мислиш,че всичко ще е както преди,няма да е!Ще боли,ще търпиш, времето ще минава,ще идват и хубави и лоши дни,за мъртвите забрава няма,винаги ще ни мъчи това,че не са сред нас.Продължи си живота,излизай,общувай,прави всичко както преди,няма как,на теб е била баба на някой от родителите ти майка,нима е по леко.Такъв е животът,несправедлив и груб и жесток,но трябва да вървим по своят път!
Напротив, чета внимателно всеки съвет и го осмислям. Просто за първи път се сблъсквам с такова сътресение,съчетано с други лични проблеми за кратко време и не мога да се осъзная. Полагам ежедневни усилия,но е трудно..На празника днес е най-тежко.
Аз още се боря със загубата на близките си. Сега съм на етап самосъжаление, защото останах сама.
Този първи Великден без тях беше тъжен и смазващ.
Обзела ме е апатия. Дори не мога да го опиша. Животът продължава - за другите хора.
Най - много ме дразнят думите: "Те си поживяха"!!! Идва ми да крещя и блъскам!
Може да ти звучи налудначаво, но много помага да си говориш на глас. Така както съм го правила всеки ден по телефона.
Този първи Великден без тях беше тъжен и смазващ.
Обзела ме е апатия. Дори не мога да го опиша. Животът продължава - за другите хора.
Най - много ме дразнят думите: "Те си поживяха"!!! Идва ми да крещя и блъскам!
Може да ти звучи налудначаво, но много помага да си говориш на глас. Така както съм го правила всеки ден по телефона.