Баба ми почина и се сринах.....

Точно за това пиша тук,не търся "златното хапче",  а искам да споделя и излея болката си с другите..Около мен почти всички твърдят,че не трябва да плача,говоря за това,да си спомням..Точно за това реших да пиша тук и ако има възможност да поговоря с хора,които разбират болката ми.
И аз бях като всички останали,само 2-3 месеца назад.
Времето минава,но тежко и имам чувството,че става все по-зле ден след ден,просто усещаш,че любимия човек го няма наистина,а не е сън..

Според мен плачът някак пречиства и носи облекчение. Така че, ако ти се плачи - плачи. Но не бива само за това да мислиш и говориш, не бива само то да запълва дните и нощите ти.
Мисля, че си се оттласнал от първия етап, щом осъзнаваш, че не е сън, а наистина го няма човекът. След него ще дойде и приемането на тая осъзнатост. Време е нужно.

Ако не си попадал на материал за етапите на скръбта, прегледай това, може да ти е полезно:
https://zdrave.rozali.com/psihologia-zdrave/etapite-na-skrubta-i … aete-za-tiah.html

Да,това беше първото нещо което прочетох. По ирония на съдбата имах и друг вид загуба,месец преди тя да почине и още тогава попаднах на тези етапи..
Аз съм се закотвил на гняв и депресия..
По принцип имам и хронични здравословни проблеми,които очаквам да се обострят след всичко това,в момента съм като упоен и не чувствам нищо физически,но когато ме пусне ще усетя всичко.

Ами не знам наистина какво се прави, ако човек остане прекалено дълго на някой от етапите. Ще мога да попитам началото на август психотерапевт, но се надявам до тогава тази информация да не ти трябва вече.

Попитах и терапевт и лекар за границите между скръбта и депресията,дори те не знаят какъв отговор да ми дадат. Мисля,че никой не може да ти помогне в такъв момент. Човек е най сам в скръбта си.
Дори не знам дали преминавам през тези етапи,защото има дни в които все още искам да отрека случилото се...Но до момента не е имало нито един ден в който да се почувствам дори за 10 минути по-добре.

Не ти ли се отвлича вниманието от черните мисли, например, когато си с любимия човек? Дали например няма моменти, когато пак мислиш за баба ти, но с тъга и с усещането за нещо светло и хубаво, което тя е донесла в живота ти? Защото хубавите неща не са си отишли с нея, те са в теб.

Не. Абсолютно нищо не помага. Къде ли не ходих,  с кого ли не разговарях,дори за малко не мога да се отпусна. Никога не съм бил така за повече от ден-два. В някой моменти направо ме задушава от мъка.  Никога няма да си простя,че оставихме здрава,права жена да си отиде от вируса,толкова рано. Тя заслужаваше да живее още,защото беше най-доброто създание което съм виждал. Това много утежнява всичко,тук не става въпрос просто някой да почине,а да си отиде нелепо и случайно....... Може би за това съм в това състояние. Дори психолога не знае как да ми отговори...

Със сигурност психологът знае как да отговори и какво да каже (на няколко пъти прочитам, как и той не знаел). Но може случаят да е за психиатър и затова психологът да "не знае".
Дадоха се много добри съвети, но авторът все ги отхвърля и продължава да изтъква особеното на неговия случай и това колко е той различен и драматичен. Не бих искала да звуча рязко, но все пак всичко ми звучи повече от депресия - нещо от типа на човека - жертва или нещо от типа на натрапчивостите. Хубаво е да се направи консултация с психиатър. Някъде прочетох, че имало такава, при която психиатърът изписал билкови лекарства и ми се видя доста странно. Ако авторът иска да остане това в миналото, съм сигурна, че ще намери начин как да стане това.

Anders, от тоя вирус и деца, и млади, и стари хора си отидоха. Лекари дори. Не го пиша, за да ти олекне, а за да си дадеш сметка, че понякога нещата не зависят от теб. Нейният организъм се е предал или е бил победен от вируса. Как ти би могъл да го спреш, когато светила в медицината още не са наясно с него? Погледни тая актриса, че е от тия дни, Лорина Камбурова. Прекрасно момиче, с труден живот или поне не като на повечето деца, умна, красива, талантлива.........ами отиде си, и колегите и не са очаквали. Смъртта е нещо с което не можеш да се пребориш. Ще ревеш, ще се тръшкаш, ще тъгуваш, това е, при всички ги има тия етапи. Докато си дадеш сметка, че е станало вече, ти не си в състояние да го промениш и го приемеш.
Аз пак за мойто лабрадорче да напиша. Година и половина след като си отиде, има моменти в които точно така ме задушава нещо. Но в съзнанието ми е, че не мога, няма как още 15 и нещо години да го задържа, колкото и да искам. Да, има други кучета и по 20 години живеят, по 18. При моето не се получи. Но нищо не мога да направя, безсилна съм. И лекарите се оказаха такива, не им се сърдя. Не може с всичко да се бори и пребори човек. И да, куче е, не човек, не баба, не майка, не татко.......и все още си тъгувам за него. Но депресии, не знам си какви подобни състояния не - просто безсмислено е. Защото до мен са ММ, децата ми, майка ми, приятели, хора от които аз имам нужда и те от мен. Е, да им създавам грижи и да се тръшкам всеки ден за нещо, което не съм в състояние да променя, някак не е то. Та затова ти пишем, време ти трябва, ще приемаш факта, а че ще си я спомняш, ще тъгуваш понякога и ще ти липсва - неизбежно е. Но трябва да живееш твоя си живот. Все пак си бил с тая жена, не само уважавал, обичал си я, тя го е знаела, предполагам и си помагал, когато е имала нужда, това е важното, че докато е била жива, тя се е чувствала обичана от теб. На една баба друго не и трябва. Защото има хора, дето не се сещат за близките си с години, а после правят циркове по гробищата, да ги видят колко много скърбят. За мен трябва да се уважава човека, докато е жив, после каквото и да правиш, излишно е. А баба ти го е имала всичкото това от твоя страна. Така че, опитвай да се успокояваш, ясно е, че за месец може и да не стане, но все пак.

Колкото до вируса: Ужасно е да гледаш как вече има ваксини,хората се веселят,всичко мина,а твоят любим човек не дочака за малко......Това ме смазва! Защо тя,защо жената,която толкова се пази?!! Постоянно се обвинявам,обвинявам близки,угризенията ме съсипват!

Знам хора,знам и благодаря за съветите,просто не знам какво се случва. Знаех,че да загубиш обичан човек е тежко,но все мислех,че е рано..че ще се случи след време. Много съм объркан. Може би се плаша,че това ще продължи много дълго и никога няма да изляза от това си състояние... Аз бях човека мечтател и всеки днес се будих с нова идея,проект,желание за живот...Всичко рухна и ми изглежда невъзможно без нея. Точно за това сега съм толкова изплашен от ситуацията..че тя ще бъде до живот.
Ако някой има контакт на специалист с голям опит с хора,загубили близки ще се радвам да ми пише.  Готов съм да пробвам всичко само и само да не чувствам тази болка...

Всъщност - болката е част от живота. Неслучайно човек се ражда в болка. Никой не е обещавал, че животът е липса на болка. Липсата на болка е смърт. Помисли върху това. Просто трябва да го приемеш и да продължиш напред. С болката.

http://www.adaptacia.info//?page_id=5

Може да им прочетеш профилите и експертизата, и да се насочиш към някой.

Така ми се иска и аз да съм силен човек,който може да се справи с това,да носи на болка. Но съм свръх емоционален,отдаден на семейство и близки. Преживях доста неща и мислех,че е време за нещо хубаво най-накрая,но уви.....Баба ми също преживя много, а тя е най-чистия човек,който заслужаваше дълъг живот.  

Елпис, Благодаря за препоръката с терапевтите,ще търся човек,който има опит със загуби.

Публична група във ФБ "Психология за всеки"
Проблем е ако профилът ти е реален, с имената  и подробности, а искаш да си анонимен.Тогава можеш нов профил, от различна поща или както можеш да го направиш, като тук анонимно ,без реални данни и да питаш колкото си искаш, има доста психолози в групата.
 Тъй като е публична можеш да четеш колкото искаш без да се присъединиш, или можеш да харесаш само,но няма да ти е полезно толкова като не пишеш.
https://www.facebook.com/groups/106588762740112/