Баба ми почина и се сринах.....

Благодаря,знам я и съм в нея. Не се бях замислял да пиша,може би няма да получа по-различни отговори от тук.  Ще помисля с какво може да ми бъде полезна.
Според вас общуването с хора,преживели подобна загуба помага или вреди? Не знам дали трябва да избягвам темата или да говоря по нея...В момента имам чувството,че само хора загубили близък в ковид,разбират болката ми?! Потъвам в мисли как,защо,какво можеше да се направи,чета в интернет,обвинявам,мисля.....Това просто ме побърква, а в същото време се пристрастявам към това.

Какво значение от кое  е загубата, не разбирам.Загуба е,  и ние  премисляхме защо не го накарахме мъжа ми да се оперира навреме.
Обадих се аз на позната ,дето работи по това, да придвижва и ускори ,че виждам, влошава се, имахме дериват на телефона ,стационарен, той слушал   и ми казва: Това е моят живот, аз решавам,година-две повече или по-малко не са от значение.Накрая когато бе късно, сам поиска ,но...остана в болницата ,не се върна.
Като опре всеки иска живот .За нас е без значение  от какво  и  защо ,но в онзи момент сме превъртали сто по сто пъти -защо.Защо не направихме това или онова.
Та не си специален,  и други са така, преживяват ,нищо раззлично няма. Нюанси от какво е краят , но е край..Ще ти мине.Няма друг начин.Работа , задължения ,липса на време ,дори физически труд е за предпочитане, движение, групата дето ти посочих ходи пеш по скали и драки по цели дни, умора, работа  и пак действие. Седенето не ми помогна.
Иначе всеки сам решава живота си, дали ще поемеш напред или не ,на никой тук не  е проблем, съчувстваме ,спомняме си нашето, но ти си за себе си ,непознат си ни, нещо имагинерно си, дори да се обидиш, но е така.Ще ти забравим проблемите и няма да те мислим след час примерно ,нашите проблеми няма да забравим, да ги решаваме, изникват постоянно.Миналото олеква под тях. То  е минало, сега  ни боли, сега страдаме от друго нещо, сега търсим решения за него.
Трябва да се живее.Трудно, лесно, смешно , тъжно, както дойде. Да се върти  ден и  нощ, добро и не толкова.Радости и проблеми.Живот.

Така е,сигурно всеки се обвинява. Но едно е болен човек да си отиде,друго е държавата да остави хората без мерки...При смъртност 1% в чужбина,тук в над 4,2%, нормално да те е яд. Аз го наричам инцидент,не болест. Това е като русла рулетка.
Баба ми беше жена която постоянно ходеше на лекар и следеше здравето си,активна,пътуваща. Със сигурност имаше години пред нея,обеден съм че ако беше една 85-6 годишна жена,щеше да ми е мъчно много,но щях да си кажа, "тя си е изживяла живота,дай Боже да стигнем нейните години". Сега ситуацията е друга и не ми дава покои.  Същото се случи и с много друго хора на около 60 години. Смятам,че някой трябва да понесе вината. Ако живеехме в Австрия или Норвегия,нямаше да са починали. За да сме на първо място по смъртност си има причина. Гневен съм,много гневен,защото нашите любими хора се жертваха за да може другите сега да са свободни!

Как се зарази баба ти и знаете ли от кого?

Знаем,да...Но това беше трудно предвидимо,човека не знаеше,че има вирус. Навсякъде беше пламнало. Тук е и чувството ми за вина,че не сме я опазили.. Което е убийствено.

Ако си я заразил ти, потърси професионална помощ, като те чета, сам трудно ще се справиш с чувството за вина. Ако е някой друг близък, спри да го обвиняваш, достатъчно му е трудно, ще загубиш по този начин и неговата, подкрепата на близките си.

Не,не съм аз. Не съм карал и вируса. Но да,това влошава отношенията ни,въпреки че не съм аз,пак го приемам като моя отговорност.  Работя върху това с терапевта,за сега без резултат.

С тая нагласа никога няма да имаш резултат. Эастопорил си се като магаре на мост, че не можеш да го преодолееш и даже не се и стараеш. Това, че ходиш на психолог не значи, че полагаш усилия. Психолога не може да бръкне в теб и да ти извади болката - той ти помага, но ТИ трябва да се стегнеш и да я преодолееш без да поставяш въпроси от рода на: защо има Ковид, защо точно баба ти, защо не са взети мерки и т. н.
Когато майка ми беше болна, аз вече виждах накъде вървят нещата, тъжно ми беше и се надявах на чудо. В един момент си казах - да, този момент настъпва в живота на почти всеки човек, хората го преодоляват и продължават живота си. Следователно и аз трябва да го преодолея, когато дойде. Това е.

Да,това за съжаление е вярно. На този етап още ми е трудно да полагам усилия,аз самия да бягам от тази мисъл. Точно обратното - влизам все по-дълбоко във всичко..Това ми го казаха доста хора,но някак не може да заповядаш на съзнанието си да промени нагласите си,това сигурно  става с времето....

Майка ти на колко години беше?
Не омаловажавам мъката,но според нещата които четох, хората загубили човек от болест го преживяват по-лесно от внезапната смърт. Колкото и ужасно да е, човек се настройва, че няма друг изход,сбогува се с човека,казва му какво чувство,обръща му внимание. Още преди да почине,започва да приема тази мисъл... Когато стане внезапно нямаш време дори да го прегърнеш за последно,да му кажеш последно думи,много е тежко..  И в двата случая боли,но все пак поне можеш да се сбогуваш..

На 58 почина мъжа ми и не се сбогувах.Аз току навършила 51.
И ми пречи това не само емоционално и човешки ,но и с издръжката на децата, на къщата, сега децата стъпиха на крака и помагат, грижат се за мен всякак, че и здравето наникъде ми е, но всичко се занемари заради заболяването му, на мой гръб бе всичко и най-належащото плащах и оправях.
Да провалиш децата си е голяма грижа, мисъл, тровоги и  всичко. Стрес си е  , беше.Ако бях седнала да си говоря сама, не знам .
Сближихме се, не се отдалечихме живите и заедно минахме през това.
Да се цупиш  и  седиш ,гледайки тавана не е решение.
Работа , работа , работа...Ума зает ,тялото - също да се изморява и напряга.

Следя темата, но сега реших да пиша главно заради този пост. Андерс, какво означава "държавата да остави хората без мерки"? Наистина не мога да разбера какво имаш предвид, какви мерки, нали постоянно ни приветстват да носим маски, да спазваме хигиена, социална дистанция, бяха забранени културни мероприятия, бяха затворени молове, ресторанти, училища, това не са ли някакви мерки независимо дали хората ги одобряват, или не.
Съжалявам за баба ти, съболезнования, но баба ти е починала, защото е била болна, т. е. смъртта е причинена от болест, а не инцидент както пишеш. Инцидент е да починеш при катастрофа, да се подхлъзнеш в банята и да си удариш смъртоносно главата, подобни неща.
Дядо ми беше здрав като чук, беше по-здрав от баща ми, неговия син. Разболя се от рак и за две седмици почина, а беше с много добро здраве и съм убедена, че щеше да доживее поне до 90 години, но не му е било писано, въпреки че беше по-здрав от много болни, които го надживяха.Има неща, пред които хората сме безсилни и не можем да променим, а това какво е можело да бъде, кога, къде, коя държава са сценарии само в нашата глава, никой не знае.
Много хора споделиха с теб своите загуби,за да чуеш, че не се чувстваш само ти така, постоянно казваш колко си чувствителен, емпатичен, но може ли емпат човек постоянно да спори с хора, преживели като теб загуба на близък и обичан човек как другите омаловажавали неговата болка? Хората не омаловажават болката ти, напротив, опитват се да ти бъдат полезни. Дали ти не омаловажаваш тяхната болка и загуба прекалено, концентрирайки се върху твоята.

Хич не ти помага сбогуването, мога да те уверя. Майка ми беше на 84 години и съм убедена, че можеше да живее още доста години, но тя се срина от смъртта на малкият си брат. Уж нормално я прие, след 2-3 месеца започна да слабее и така. Дори съм й сърдита и до ден днешен, защото не остана при нас, а последва брат си.
Баща ми си отиде 4 години по-късно, от мъка по нея.

Лорена,в никакъв случай не омаловажавам загубата на никого! Колкото до държавата..определено само тук нямаше никакви строги мерки. Затваряне,каквото имаше в други държави - също нямаше. Всичко беше пародия. През март бяхме единствените с отворени заведения и молове,тези 20 дни костваха живота на баба ми. През ноември умираха хора по стълбите...Държавата е виновна със сигурност! Това е повече от очевидно..дори непокорните Гърция и Сърбия бяха по-дисциплинирани.

Рони, 84 е една нормална и добра възраст. Ако баба я беше доживяла щеше да има още 10 години живот....Ако ги беше стигнала,щях да съм спокоен за нея. А и тя изглеждаше на не повече от 65...

Мога да ти кажа, че на колкото и години да е, ще ти е мъчно. Още повече, че и майка ми, и баща ми бяха много здрави хора, определено имаха още живот пред себе си. Но скръбта те съсипва. Баща ми беше човек, който не можехме да приберем вкъщи, по 2 пъти на ден ходеше до Женския пазар. И това на възраст над 80 години, прекачваше се на 2-3 тролея, за да стигне. Една година след смъртта на майка ми не можех да го изкарам и на пейката пред блока. Беше отчаян и си чакаше смъртта.

Глупости. Просто си гледал много холивудски филми.
Баба ти също е починала от болест, не внезапно (след положителен ПСР тест). Но няма как някой да ти обясни, че поне сте си спестили месеци, години в очакване на най-лошото. На теб колко време за настройка смяташ, че би ти свършило работа? Няма как да ти се обясни, че има състояния, в които се молиш най-близкият ти да се отърве от…, да умре. Какви сбогувания, месеци, години след това си спомняш именно и само “вниманието”, което си му обръщал. Докато седиш, дълбаеш и намираш “оправдания” каква невиждана и неизпитана от никой друг трагедия те е сполетяла, тя ще си остане такава.