Въображаем приятел

Това съм го пропуснала, но имам предвид някой, който заема съществено място в живота на детето.

Не знам детето ми да има, но аз в детството и юношеството си имах - двама, с които преживях и споделих множество въображаеми подвизи
При мен се появиха по-късно - някъде след като започнах страстно да чета художествена литература - избрах си двама герои от любима книга за мои много добри приятели.
Може би, защото се чувствах самотна и неразбрана те ми бяха нужни - да запълват тази празнина.
Не виждам, в нещо такова проблем. Винаги съм считала, че развихреното въображение е предимство, не недостатък.

Малък е още, но като играе с плюшени играчки им вдъхва живот. За сега няма, но нищо чудно да си има някой ден въображаем приятел, аз имах. За мен това е нещо съвсем нормално за дете с богато въображение.

О, аз имах въображаемо гадже в първи клас  . Човека си имаше три имена (още ги помня) и дори беше третокласник в едно друго училище.... Разказвах за него на приятелките ми и си мечтаех, че нещата, които си измислям ще се случват, като порастна. Бяха безобидни и романтични - например, че ми е звъннал на входната врата с букет цветя, или ме е завел на кино, после сме ходили на сладкарница.... ей такива неща.
В никакъв случай това не ми е навредило, дори смятам, че това е бил безобидният начин да се изживявам, като порастнала. 

От пролетта Кристина също си има въображаемо приятелче- бебе и въображаемо куче, което винаги идва с нас на пазар, но остава пред магазина, защото с кучета не се влиза (това са Кристинини обяснения) . Когато сме на разходка, води бебето за ръка или го гушка, защото се е изморило, вечер си приказва с него. Дава го и на мен да го гушкам или да го погаля по главицата. Отскоро обаче бебето взе да става лошо и пакостливо. Онзи ден, докато аз готвех в кухнята, тя си играеше в стаята. По едно време дотърча и на висок тон започна да ми обяснява, че бебето иска да й вземе играчките и я бутало в корема Казах й да го помоли да спре и да си поделят играчките, защото са приятелчета. Отидох заедно с нея в стаята и видях, че играчките бяха разхвърляни на пода. Притесних се, защото досега това бебе си беше мило и кротко, после се замислих, че може би нещо такова се случва в градината, макар че тя не ми е разказвала за такива екшъни.
Коментирах случката с една колежка и според нея трябвало да заменя въображаемото бебе с истинско, в смисъл не братче или сестричка, а кукла-бебе. Казах й, че имаме няколко, храни ги, облича ги, слага ги на гърне и т. н. Но колежката ми каза, че трябва да е ново и да го представя като Нейното бебе. Защото това можело да се задълбочи и да се превърне в сериозен проблем. А според мен е развинтена фантазия и не е нещо ненормално, опитвам се да разбера има ли други причини за появата на тези приятелчета. Появяват се, когато е болна и е самичка вкъщи; но също така се появяват и навън, когато е с други деца или с мен.
В книгата на Джейна Мърфи " Детските номера" също има коментар по темата за въображаемите приятели. Тя пише, че " децата, които решават, че имат несъществуващ приятел, са социални и отворени към света... около 65 процента от децата имат такива... всъщност не би трябвало да се изненадваме, ако видим, че децата ни си създават въображаеми герои... причините... са различни - задоволяване на емоционална потребност или желание, компания, някой, който да им вдъхва увереност и кураж...със съзряването децата имат склонност да запазват въображаемите си приятели за себе си- така че много родители не осъзнават, че тях още ги има."

Интересно ми е, тези, които са имали въображаем приятел, какви чувства са изпитвали към него. Обичали са го? Карали са се с него? Чувствали са, че имат власт над него? Или пък той е действал напълно по своя воля?

Аз имах цяла група от детска градина и им бях учителка    Имаха си имена, правеха бели, ядяха, лягаха да спят и т.н. Най-често си играех с тях, когато излизахме навън или ходехме на скучно гости 
Говорех им наум, но понякога и шепнех, майка ми не чува, но понякога ме е питала какво си мърморя    Обичах ги всичките и те ме обичаха, карах им се, когато не слушат, гушках ги, когато плачат.
Винаги съм съзнавала обаче (сякаш), че не са истински и си ги измислям и когато искам идват, когато не искам - не.

Това е игра, нищо не-наред с мозъка не виждам. Всички игри до някъде са въображаеми.

Не смятам, че има нещо нередно във въображаемия приятел. Просто ми е интересно какво е чувството.

Репликирах това:

 

Аз на 7 години имах едно Духче, не го виждах, но знаех ,че е някъде около главата ми и си говорехме. Появата му съвпадна с труден за мен период- кофти училище, раздяла от мама, която тръгна на работа, брат ми на градина, татко пътуваше. Майка ми щом усети Духчето бая се насмете, напусна работа, а Духчето един ден не се появи.
Децата ми играят с цяля тумба измишльотини наужким, но нищо постоянно не съм забелязала.
Един постоянен "приятел" според мен запълва нещо което липсва.

Имах въображаем приятел на по-късна възраст. Появи се, защото имах голяма нужда от помощ при преодоляване на струпали се семейни трагедии, оказа ми огромна помощ и угасна, когато вече можех да се справя без него. Какво е чувството - знаеш, че е въображаем, но ВЯРВАШ в него, знаеш, че винаги е насреща. Запълва вътрешна пустота и нужда от нещо, което средата не ти дава.


Обичах го много. Не сме се карали. Дали съм имала власт над него... ами отчасти, това не е полтъргайст все пак, а плод на въображението, може да се озапти, но въпроса е дали искаш да го озаптиш.