Уейв, много сила и смелост се изисква да споделиш всичко това. Адмирации.
- Публикувана: 10 май 2021, 15:03 ч.
- Последно мнение: 9 юни 2021, 23:35 ч.
Лоши отношения с роднини
Махнах я тази част, не съм чак толкова смела ако някой ме разпознае и го прочете това. Но подобни неща те осакатяват емоционално и аз по себе си виждам, че също не съм съвсем в ред. Донякъде това е причина да не искам деца, страх ме е, че ще продължа модела и ще се получи един затворен кръг на насилници и нещастни деца. Нямаме диагностициран човек в рода, но мисля, че майка ми, баба ми, лелите ми - всички са с депресия (минимум). Та и това е наследствено.
И докога така с този страх от повтаряне на модела? Нещата зависят първо от теб - как ти самата ще подходиш като родител в момента, в който станеш майка. Детето ти също ще има баща, който също ще е пример за него. Недей да си отрязваш едно хубаво бъдеще и приятните преживявания и житейски радости от майчинството заради неща, върху които нямаш контрол и са били избори на родителите ти. Имаш шанс да прекъснеш веригата като станеш майка, която искаш да бъдеш.
Темата започва да се превръща в дружно самонавиване как лошите роднини и родители са много лоши и заслужават отмъщение и безразличие. Да, темата е за изпускане на пара от лошите отношения с роднини, но не бива да става нагнетяване на тези лоши отношения чрез подхранване на лашото усещане у участниците. Това не прави нещата по-лесни за оправяне. Съчувствието не е "майка ти е лоша, прекратявай, не си заслужава, тя е чужд човек...". Това е подкокоросване човекът да продължи да се трови в лоши мисли за майка си. А какво ще е усещането, ако утре тази лоша майка си отиде от тоя свят? Дали ще е "тя беше лоша" или все пак ще започне да говори онова, другото, че е можело човек да положи още усилия за подобряване на отношенията?
Темата започва да се превръща в дружно самонавиване как лошите роднини и родители са много лоши и заслужават отмъщение и безразличие. Да, темата е за изпускане на пара от лошите отношения с роднини, но не бива да става нагнетяване на тези лоши отношения чрез подхранване на лашото усещане у участниците. Това не прави нещата по-лесни за оправяне. Съчувствието не е "майка ти е лоша, прекратявай, не си заслужава, тя е чужд човек...". Това е подкокоросване човекът да продължи да се трови в лоши мисли за майка си. А какво ще е усещането, ако утре тази лоша майка си отиде от тоя свят? Дали ще е "тя беше лоша" или все пак ще започне да говори онова, другото, че е можело човек да положи още усилия за подобряване на отношенията?
С всичко съм съгласна, но
ми звучи малко като цял живот да си чувствал вина, че си се родил, и след кончината на родителя да започнеш да чувстваш вина, че си чувствал вина.
Полагане на усилия само едностранно не става. Можеш просто да проявиш разбиране, че има и такива хора, и да тръгнеш в друга посока. Без сърдене и съдене.
все пак ще започне да говори онова, другото, че е можело човек да положи още усилия за подобряване на отношенията?
Полагане на усилия само едностранно не става. Можеш просто да проявиш разбиране, че има и такива хора, и да тръгнеш в друга посока. Без сърдене и съдене.
Зависят си от мен, да, познавам се и не мисля, че бих била добра майка. Да, ще го нахраня, ще се погрижа за физическото му оцеляване, но чисто емоционално и психически нещата са по друг начин. Много приличам на майка ми по характер.
Не мисля, че лошите роднини заслужават отмъщение, по-скоро ние заслужаваме спокойствие. Много често отровните родители вредят повече докато общуваме, отколкото ако прекратим или ограничим контакти. Както бях писала - много ми олекна като баща ми се махна от живота ми. Дотогава го мислих, тежеше ми, мъчех се, самообвинявах се, че не съм достатъчно добра, за да ме обича, че не сме изградили отношения. Като спрях да му вдигам телефона изведнъж всички лоши мисли изчезнаха. Всичко, което ми тежеше вече не ми тежи. Вече не се чудя защо не ме обича. Проявила съм разбиране защо е такъв, но това не значи, че ще позволя да ми трови остатъка от живота.
Не мисля, че лошите роднини заслужават отмъщение, по-скоро ние заслужаваме спокойствие. Много често отровните родители вредят повече докато общуваме, отколкото ако прекратим или ограничим контакти. Както бях писала - много ми олекна като баща ми се махна от живота ми. Дотогава го мислих, тежеше ми, мъчех се, самообвинявах се, че не съм достатъчно добра, за да ме обича, че не сме изградили отношения. Като спрях да му вдигам телефона изведнъж всички лоши мисли изчезнаха. Всичко, което ми тежеше вече не ми тежи. Вече не се чудя защо не ме обича. Проявила съм разбиране защо е такъв, но това не значи, че ще позволя да ми трови остатъка от живота.
На мен ми звучи по съвсем друг начин, който се случва доста често, когато деца и родители са в лоши отношения и родителят си отиде, особено внезапно - изведнъж конфликтът започва да изглежда поне наполовина ненужен и поправим. Порасналото дете дори да го направи най-егоистично, ако не алтруистично - да се помири.
Уейв, в момента фантазираш колко няма да го има емоционалното, защото си мислиш, че ще си като роднините си. Откъде знаеш как ще бъде? Готова съм да се хвана на бас с теб, че когато имаш дете ще си много емоционално привързана към него. Добрата новина е, че ти не си майка си, но със сигурност има хубави неща, които си взела от нея. Любовта, която не си усещата ще я дадеш на детето си, защото си я имаш вътре в себе си.
Уейв, в момента фантазираш колко няма да го има емоционалното, защото си мислиш, че ще си като роднините си. Откъде знаеш как ще бъде? Готова съм да се хвана на бас с теб, че когато имаш дете ще си много емоционално привързана към него. Добрата новина е, че ти не си майка си, но със сигурност има хубави неща, които си взела от нея. Любовта, която не си усещата ще я дадеш на детето си, защото си я имаш вътре в себе си.
Порасналото дете дори да го направи най-егоистично, ако не алтруистично - да се помири.
На мен ми звучи по съвсем друг начин, който се случва доста често, когато деца и родители са в лоши отношения и родителят си отиде, особено внезапно - изведнъж конфликтът започва да изглежда поне наполовина ненужен и поправим.
Не, не е чувство за вина, а осъзнаването, че вече няма с кого да се воюва и тази война е била в един момент само самонавиване, когато вече никой не помни защо и как е започнало.
Дотук не звучи като да има помиряване. По-скоро има негативни емоции с желание за усещане на безразличие. Но безразличието не е помиряване.
Дотук не звучи като да има помиряване. По-скоро има негативни емоции с желание за усещане на безразличие. Но безразличието не е помиряване.
Поставянето на граници не се прави с цел да наказваш и отмъщаваш, а да съхраниш себе си. Ако отношенията с такива хора се оправяха с разговори и отношение, нещата нямаше изобщо да стигнат до такова ниво.
Това, че някой ще си отиде, за съжаление е много често използвана тактика за вменяване на вина и държане в емоционален капан.
Това, че някой ще си отиде, за съжаление е много често използвана тактика за вменяване на вина и държане в емоционален капан.
Не, не е чувство за вина, а осъзнаването, че вече няма с кого да се воюва и тази война е била в един момент само самонавиване, когато вече никой не помни защо и как е започнало.
Дотук не звучи като да има помиряване. По-скоро има негативни емоции с желание за усещане на безразличие. Но безразличието не е помиряване.
Дотук не звучи като да има помиряване. По-скоро има негативни емоции с желание за усещане на безразличие. Но безразличието не е помиряване.
Не, това с "поставяне на граници" при възрастни деца и родителите им е станал много хлъзгав начин да се поощрява отчуждаването и безразличието. Никакво съхраняване не е, защото човек не може да се съхрани само дистанцирайки се, но живеейки с мисълта, че майката или бащата са лоши. Те може и да са кофти хора, но са родители. Родителите не са познат, приятел, колега, шеф и изобщо някакъв друг човек, когото можеш да отрежеш, защото те са съвсем странични хора, с които животът те е срещнал. Родителите са част от теб, която не можеш да изтръгнеш.
За отиването не е вменяване на вина, макар че е другото много любимо. Някои неща трябва да се правят навреме, защото после връщане няма. И ако не друго, поне тази пандемия е един повод човек да се замисли, малко ли народ си отиде.
Да, емоции и лоши спомени не се изтриват с гумичка. Не е и нужно да се изтриват сякаш не е било. Било е. Но докога трябва да продължава?
За отиването не е вменяване на вина, макар че е другото много любимо. Някои неща трябва да се правят навреме, защото после връщане няма. И ако не друго, поне тази пандемия е един повод човек да се замисли, малко ли народ си отиде.
Да, емоции и лоши спомени не се изтриват с гумичка. Не е и нужно да се изтриват сякаш не е било. Било е. Но докога трябва да продължава?
Т.е. според теб колкото и отвратително се държи родителят с теб ти трябва да му търпиш изблиците, само защото ти е родител? А, твоята психика и какво остава от нея след съприкосновението с такъв човек няма ли значение? Предполагам ти имаш предвид някакви нормални различия, но ние говорим за по-крайни случаи, в които е невъзможно да поддържаш контакти с такъв човек без да се съсипеш. Някак си предпочитам да си спестя баща ми да ме нарича дебелана, очилатка и смотанячка и да ми обяснява как е искал момче и е бил супе разочарован, че съм момиче. Както и това, че е обичал братовчед ми повече от мен и си даваше всичко за него, но пусто, момчето стана наркоман, та усилията му не пожънаха успех.
Т.е. според теб колкото и отвратително се държи родителят с теб ти трябва да му търпиш изблиците, само защото ти е родител? А, твоята психика и какво остава от нея след съприкосновението с такъв човек няма ли значение? Предполагам ти имаш предвид някакви нормални различия, но ние говорим за по-крайни случаи, в които е невъзможно да поддържаш контакти с такъв човек без да се съсипеш.
Има лошо хора, даже зли хора. Всеки от тях може да стане родител, лесно е. Това, че са дали живот, не им дава право да тъпчат човека, когото са създали.
В повечето случаи не е така, има обикновени битови неразбирателства, но има изключения, когато детето трябва да защити себе си, стига да може. Някои не могат.