умора, пубертет или случайност?

янита - разбирам те прекрасно... 
У нас е горе-долу същото. Фръцкания и сръдни хич не толерирам  . Само ще ти кажа, че аз веднъж не разговарях 2 дни и половина с щерката. Методът даде положителен, макар и кратковремен резултат, но би й показал, какво означава да не разговаря някой с нея.
Друг акъл хич и не мога да дам. Понякога имам чувството, че тежкия пред/пубертетен период няма да има край. 

П.П: дойде ли й цикълът на Вики?

ClanG , на 13 е. Това което описваш е много позната ситуация, но при нас обикновено е свързано с обличането на връхна дреха.  Според мен е по-скоро детинщина, отколкото пуберска изява - да се прави напук на мама. 
Аз имах предвид по-други заинатявания, обикновено свързани с искания за по-голяма свобода или права, за които сме преценили, че още е рано. Последните такива случаи са били относно контрола ни на времето пред компа, както и часът, в който да си ляга, когато е на училище на другия ден, особено пък първа смяна. Човекът си решава, че е достатъчно голям сам да си определя режима, ама не е познал. Все още ние сме хората, които преценяваме кое е най-здравословното за него, колкото и да му е криво от това. За неща, свързани с физическото и психическото му здраве съм непреклонна. За всичко останало съм склонна на компромиси, според зависи. 
Грехота е да се оплаквам от детето си, може да се каже, че нямам проблеми с него относно дисциплина и поведение като цяло. И това страшно ме притеснява. Нали казват, че буйните деца се кротвали в пубертета, а кротките ги хващали бесовете. Ето това ме тормози, докога ще мога да владея положението. 

Нито като дете , нито сега се е кротнал. Винаги е бил много, ама наистина много палав, буен, своенравен и т.н. Като стана на 11-12 и проблемите станаха по сериозни, училищния психолог сложи "диагноза" тежък пубертет и 2 години ходим на частен психолог. И с дисциплината имахме проблеми... сега като чели се кротна малко (чук-чук на дърво) дано задържим положението. Така като чета не е по различен от вешите деца , а може и аз да се втилясвам премного.

ехааа, колко сте изписали! чета, срамувам се и си взимам поука. ще се опитам и да поотговоря малко
подред:

съгласна съм за правилата и спазването им. с дара неведнъж сме били на едно мнение по темата за правилата, нали? въпросът е дали и доколко да има гъвкавост и то не по важните принципни въпроси? снощната случка започна наистина от дреболия. у дома за всички е прието да казват "моля" и "благодаря" и когато габриела го пропусне, виктория всеки път се запъва и настоява до безкрайност, независимо от обстоятелствата. всички настояваме, но има и елемент на преценка на конкретната ситуация - нещо, което виктория не е овладяла или просто не иска да приеме.

тук идва и моментът със съобразяването с настроенията. за конкретната ситуация: всеки от нас реагира на умората по различен начин:
- габриела реве и се сърди, настоявайки за помощ за всяко нещо, че да си легне по-скоро
- виктория просто се отпуска някъде и е много трудно да я задействаш за каквото и да било, дори за отиване в собственото й легло
- баща им има нужда от тишина и спокоствие пред неутрален дразнител - телевизор, компютър...
- аз искам пет минути тишина и възможност да поема въздух. ако това не помогне - отивам и си лягам.
стараем се да разбираме горните нужди и да не си пречим неоснователно. виктория обаче от известно време проявява според мен преднамерена липса на съобразителност и то основно към сестра си. не става дума за ревност между двете - няма какво да делят, а освен това виктория се държи и с нас понякога като "неразбрала" и ни излиза с репликата "ама нали..."

притеснявам се, че проблемът е или предстои да стане по-дълбок и да излезе от рамките на конкретната ситуация. аз не съм от хората, които обичат да реагират както дойде на момента - предпочитам да имам стратегия и да се придържам към нея. въпросът е какво да очаквам и каква линия на поведение да избера, за да не сбъркам?

а, и не съм от хората, които могат да се врътнат и да се разсърдят. не обичам недоизказани думи и неразрешени конфликти. сигурно затова говоря толкова много 

Янита, ситуацията, която описваш е типична за семейство с 2 или повече деца на различна възраст. По-малкото (и обикновено по-разглезеното, бебето на семейството) очаква "по-специално отношение", на по-голямото му е писнало вечно да отстъпва и да излиза виновно от всеки спор, защото е "по-голямо" и "по-разумно", и бля-бля-бля, което много обижда и наранява. Казвам това съвсем отговорно като изпитала го на собствен гръб в ролята на по-голямото дете.
Нещо повече, тези отношения се запазват много често и в по-късни години, поне при нас е така. Щом се съберем с по-малкия ми брат в присъствието на майка ни, в него се задейства някакъв детински инстинкт и веднага започва да ме дразни, обижда (уж на шега) и т.н., което колкото и да се опитвам да подмина, все в един момент изпушвам и започваме да се караме. И какво мислиш прави майка ни в този момент? Започва да се кара на мене! Въпреки, че е станала свидетел на цялата случка, тя решава по навик, че аз съм по-голямата и нося отговорността за конфликта. И започва да защитава брат ми, а "на мама бебето" е мъж на 34 години! 
Та помисли си, дали нямаш по-високи (и по-сурови) изисквания към по-голямата си дъщера, от които малката е застрахована автоматично? 

Моето дете е доста малко, но искам да кажа как бяха нещата при мен и сестра ми.
Тя е по-малко с 6 години и най-омразното нещо беше, когато трябваше да отстъпвам, защото съм по-голяма. Просто ужасно е и точно, защото от теб се иска да спазваш правила, които се оказва, че за по-малката ти сестра не важат. Обидно е дори. Освен това караниците по между ни ставаха кошмар, когато се намесеше майка ми и се опитваше да оправи кашата. Беше далеч по-лесно да стигнем до някакво решение сами двете.

Обаче ми става страшно, като чета