Неизбежните въпроси на нашите деца?

Аз започвам да се притеснявам за моите деца  Малкия-5г. единствено ме пита ти ли си ми майка,ти нали ме обичаш.А големия -близо 7г.- го потупва по гърби и му казва -"Ние те взехме,но много те обичаме" аз онемях направо.И когато се съвзех им казах,че това се е случило и с двамата и наистина много ги обичаме и това ,че сме ги взели ги прави специални и още по-обичани за нас.Големия ми отговаря знам,а малкия вече е на друга вълна и изобщо не проявява интерес.По някога си мисля,че им досаждам с непрестанното ми напомняне и дългите(за тях) обяснения.Сещам се за една колежка която си осинови детенце на 2.5годинки и му е пяла всяка вечер почти песничка от рода как тя е била сама и той е бил сам и как се срещнали едн ден и се познали и се събрали и от сега нататък никога няма да са сами ще са едно семейство......по време на растежа му е отговаряла на въпросите искрено и беше спокойна,че детето и е съвсем наясно и нищо не може да го притесни.Но на около 8 годишна възраст един ден се прибира и я пита-мамо,кой е моя татко(тя е сама неомъжена) и тя му казва,че не знае но когато порасне ще му помогне да го открие.А той застава с ръцете на кръста и казва "Искаш да кажеш,че незнаеш от кого си забременяла?"
Тя беше в шок!!!Всичко започна от начало ми казва,но този път той го проумя и го изживя тежко.Стигнаха до лекар.
Къде е истината ми кажете,къде е правилния подход?Аз наистина съм в стрес,защото си мисля,че и мойте не проумяват това което им разказвам и ще се получи точно така изведнъж и като шок!

Креми,

няма за какво да се притесняваш. Това, което разказваш за детенцето на твоята приятелка, е абсолютно нормално и много често срещано. Децата на 3-4 годинки възприемат света по абсолютно различен начин от децата на 8. На 8-9 вече мислиш по-различно, много повече неща са тия ясни, започваш да осъзнаваш, замисляш се за неща, на които преди изобщо не си обръщал внимание. Няма смисъл ад повтарям какво точно се случва в тази възраст - Броджински го е написал.

Няма как на 8-9 детето да не преживее осиновяването по-различно. Няма как да не изстрада загубите. Това е важно за него, както е важно и вие да знаете какво точно се случва с децата ви в този момент. Креми, да - възможно е да е шок, но когато ти си подготвена за този шок и когато знаеш, че в определена степен е неизбежен, нещата не са толкова страшни. Осъзнаването и изстрадването на загубите е част от развитието ни. Преодолявайки загубите, израстваме и вървим напред... Няма как - всички имаме загуби и малко или много сме ги преодолели. Ще помогнем и на децата си да го направят.

Благодря ти Теа,аз и в другата тема писах,че май проумях най после   

Ти наистина си безценна БЛАГОДАРЯ ТИ !!!!!

Креми,

В процеса на израстването си всеки от нас се среща с многобройни преживявания, които го оформят като индивидуална личност. Тези преживявания са част от вътрешния ни свят – ние сме се конфронтирали с тях, справили сме се по някакъв начин и сме ги оставили за момент някъде, из някое кътче на душата си. В много отношения, осиновяването не е по-различно.

Човек не може да избяга от факта, че е осиновен – както не може да избяга от факта, че е с бяла кожа, или че е интроверт, или че е отгледан от семейство с един родител например. Това е част от неговата лична история – благодарение на тази своя история той е това, което е.

Понякога осиновените правят от мухата слон факта, че са осиновени, друг път – не му отдават никакво значение. Както с всички други преживявания, с които се сблъскваме в ежедневието си, един ден ги възприемаме по един начин, след няколко дни, месец, година – по абсолютно различен. От зрелия човек се очаква да може да се справи с тези приливи и отливи. Понякога изразходваме огрмоно количество психична енергия в притеснения за брака си, за децата си, за болен в семейството или за наша собствена болест, за кариерите си и т.н, и т.н.

Професионалистите често използват една метафора, когато се опитват да обяснят какво е за децата им осиновяването и каква роля играе то в живота им. Всеки от нас си има неща, към които от време на време се връща в мислите си – неща от миналото или настоящето, които отново се появяват и изискват вниманието ни. Това може да са отношенията със сестра ни, страхът ни от летене, първата ни несподелена любов или Бог знае още какво. Обикновено, притиснати от ежедневието, закътваме всички тези нещица някъде надълбоко и надалече, на най-скришното място в себе си.

Но от време на време нещо ни кара отново да се върнем там, в онова ъгълче на душата ни, да отворим онази врата и отново да си поживеем с онези неща... „Най-накрая се справих”, мислим си, затваряме вратата и продължаваме да живеем живота си. И все пак, някой ден отново ни се приисква да отворим вратата...

Това е осиновяването за повечето осиновени.

Креми, благодаря за това, което си споделила! Аз също се притеснявам, още повече, че в моя случай има и друг проблем, както при колежката ти. И ми е ясно, че имам още по-трудна задача. Но нищо не може да ме спре да мисля, че от ситуацията има изход. Има начин да помогнем на децата си да преодолеят това, което съдбата им предлага и да се справят с него. Разбира се, че ще има болка, но да не стане трагедия.

Теа, още веднъж благодаря!

darena,ти явно си една много смела жена!!!Поздравявам те!!!Ще ти разкажа продължението-сега малкия човек е вече голямо момче 16г.мисля и е прекрасен син,който е заел мъжката позиция в къщата и то достойно.Колежката ми от уморена и притеснена майка  се е превърнала в силна и достойна жена.Вярвам в теорията,че прекрасните неща се заплащат скъпо,но винаги си струва.Важното е като се обърнем назад един ден с достойнство да кажем това беше моята съдба и аз я харесвам такава.

Теа,благодаря ти!!!   

Нашето сладурче, навърши 2 годинки и 5 месеца. Засега расте щасливо. Започна да говори активно от 2/ 3 месеца. Обожава гости. Наскоро отблизо разбрах колко сложен ще е неговият живат и /въпреки че го обичаме безумно и двамата с татко му/ колко силен ще трябва да е за да се справи с всички сложни ситуации.
Наскоро дъщерята на една приятелка го попита "Знаеш ли как се казва другата ти майка?". Хубавото в случая, че въпросът на малкото момиченце ме подготви за това, което предстои в съвсем близко бъдеще.
Има ли някой с опит за справяне с подобни и аналогични ситуации?
Педварително ви благодаря   

В началото на процеса на осиновяване съм, но все по-често си задавам въпроса в кой момент един родител трябва да започне да говори с детето си за осиновяването, че то има и други майка и баща някъде там, че те са нямали възможност да го отгледат и затова е с нас. А как да му обясним защо е така в живота. Едни хора имат дете и нямат възможност или желание да го гледат и се отказват от него, а други толкова много искат да дарят любов, че за тях е без значение биологично или не е тяхното дете...

При положение, че всички наоколо знаят ....  колкото по-рано, толкова по-добре. Хубаво е детето да го знае от осиновителите, а не от децата на нашите приятели или от друго място.

Съвета на психолозите е детето да научи от осиновителите си и то по възможност преди да тръгне на училище.

Аз исках да избера подходящ момент. Да бъде тържествено. Да сме някъде с децата, където е приятно и да им кажем, да им обясним ситуацията. Да подредя предварително думите и да предвидя донякъде реакцията.

  Не стана така! Стана съвсем случайно. С един прост въпрос. И с единственият прост отговор, който детето можеше да получи. Дадох го не аз, а моят баща. Аз потвърдих.  Въпроса беше директен и непредвидим: "Мамо, вие от къде сте ме взели?" Децата на 4 годинки питат: "Мамо, ти как си ме родила?" , а не това, което ме попита моето момче. Беше по хавлийка, аз го бършех и се готвехме за лягане. Брат му, все още в банята с мъжът ми.  Моят баща си лежеше на другото легло и се кефеше на децата. Отговора дойде като стрела: "От една детска градина те взехме." Аз потвърдих с нещо от сорта: "Да! Точно така! От една детска градина те взехме." И нещата спряха до там. Детето вече знаеше предварително, че е взето и че не е родено от мен. Някой му беше казал. На 4 годинки.

  След няколко дни въпроса беше зададен отново. Но вече с продължение. Интересуваше се дали и брат му сме взели от детска градина като него.

Преди това е гледал снимките на които го извеждаме от дома. Вече по-голямо момче. Не бебе, както на братчето му. Ако децата можеха да правят изводи и да мислят логично, едва ли щеше да има такива въпроси.  Но те не могат. Затова колкото и да им обяснявате, не винаги обяснението стига до съзнанието им. Не правят разликата. За да е подготвено детето и да не задава въпроси, да може да направи разликата между осиновяване и раждане, обяснението трябва да по-кратичко и по-ясно. С прости думички, като за дете. Може и с пример да се подсили.  И още нещо. Моите деца знаят и разбират какво е да си осиновен и роден. Знаят го почти от началото на съзнателния си живот. Въпреки това, голямото ми момче, не без сътресение около 8-9 годишна възраст преживя намесата и подхвърлянията на другите. Преживя срив и предполагам проблема беше с произхода му.  Не сподели с мен какво всъщност се е случило. Може би за да не ме нарани отклони въпроса ми с думите : "Имам приятели. Те ще ми помогнат да се оправя сам."
Брат му, пет пари не дава! Никой не е в състояние да го нарани. Дори афишира осиновяването си. Като хвалба, че е избран, предпочетен.

Децата са различни и реагират различно. Няма  еднакви хора. Сега единият ми е забранил да говоря, да споменавам, че е осиновен; другия дори се хвали с това.  Всеки може да прецени детето си и по реакциите му да подреди и собственото си поведение. Но децата трябва да разберат наистина преди да са тръгнали на училище. Някой са готови на пет, други на седем. При всеки е различно.

Ще се радвам, ако съм промогнала с моята история на някоя от вас.

При мен примера е личен.Аз разбрах на улицата ,от едно дете.Скарахме се и то ми каза "Пък ти си осиновена".Тогава не разбрах смисъла на думата.Усетих ,че е обида и и метнах една гора бой.Отидох си в къщи и се оплаках на родителите си.Не помня какво са ми казали.Нещо от рода,че това не е вярно.След години отново ми беше казано ,от моя съученичка.Тогава стана голям панаир.На нея и казала майка и.Извикаха майка и и нея в училище,строиха ни пред целия клас,изясниха на всички,че това е клевета,аз получих публично извинение от тях.Да си призная честно,в този момент ми беше жал за тях и съжалявах,че съм повдигнала този въпрос.Те плачеха и ми се извиняваха,а аз не се чувствах добре.След този цирк,никой вече не се е осмелявал да ми каже право в очите,но ми падмятаха,че никак не приличам на нашите.В такива случаи  в глават ми светваше нещо като червена лампа,но не коментирах нищо.Родителите ми са решили,че няма да ми кажат истината никога и аз съм приела тяхното решение.За себе си знам истината и съм взела решение да не крия от моето дете.Дай боже да се справя успешно.Ние започнахме да подготвяме неговата история от момента в който сме го видели за първи път.Какво ще стане по нататък времето ще покаже.Може в помощ да ми е личната ми история,незнам.Все пак хората наистина са различни.
Попитах една приятелка,защо е избягала от къщи,като е разбрала,че е осиновена.Та ми отговори,че се е почувствала изгубена,не е знаела на кой свят е,не е знаела на къде да тръгне.Аз такова чувство не съм изпитвала никога.

Аз разбрах много, много малка от децата на улицата.Не помня първият път, когато са ми го казали, толкова малка съм била, но не спряха да ме нараняват с това години наред.Отговора ми беше як пердах по този, който се е осмелил да го каже.Пердашех ги най-вече от ужс да не разберат баба и дядо, които ме отгледаха, защто го изжвяваха адски болезнено.Криеха от мен и темата беше табу, но ако чуеха че е имало коментар, баба хукваше да се разправя с родителите на съответните деца, а аз за пореден път слушах часове наред какви измислиц са това, как няма нищо вярно и т.н.Помня, че никога не съм страдала и не съм се притеснявала от това, че съм осиновено дете.Страдах само от страх да не разберат баба, дядо, майка и татко че зная истината.
Съветвам ви да бъдете честни и открити с децата си, но да не прекалявате с разговорите за това.Мисля най-нормално е в една 7-8 годишна възраст да се поговори по темата по-обстойно и да се поднвяват дебатите само ако има въпроси от детето.Иначе става адски натрапчиво и досадно, ще усетят страха от това у вас, несигурност и ще зпочнат да си задават въпроса защо мама се тормози толкова от факта, щом това да ме изберат е най-хубавото и най-естественото......ще се почувстват различни и т.н....разбирате ме какво имам предвид надявам се. Например майка ми ме отегчаваше до смърт, караше ме да се чувствам неловко като при всеки филм, в който се разказваше за дете отгледано от друг, а не от родителя, тя после с часове плачеше и ме убеждаваше как е важно този който те е отгледал, не този който само те е родил, как това е човекът, който те обича и т.н. и т.н.Това ме изнервяше ужасно, стараех с натрапчиво да повтарям, че също смятам така, да хуля майката, способна да зареже детето си, само и само за да успокоя моята и да спре кшмарният разговор.Не допускайте това в отношенията с децата си, много е тягостно, мъчително, да виждаш родителя си обзет от безумен страх  неувереност от нещо, на което ти не придаваш никакво значение, но не мчожеш да му го кажеш, защото той ужасен се стреми да го запази в тайна от теб, от страх, че ще те загуби.......ужасна ситуация, не искам да се връщам назад.Слава богу чак преди година стигнахме до откровение и всичко си дойде на мястото.Сега майка ми е уверена в любовта ми и спокойна най-после, след 37 години.Но трябваше аз да я приклещя в ъгъла и то с блъфиране, та да дойдем до тук.В началото се страхуваше да не ме изгуби, н сега е спокойна и истински щастлива, че най-после няма тайна.
Е, дане ви отегчавам повече.Това е моята история накратко, както и моя съвет.Дано ви е полезен.
  Писах го в една тема, но с риск да ме обвините в преиграване ще го напиша и тук, защото извира от сърцето ми- прекланям се пред всички вас майки-осиновителки, дали топлина, дом, любов и уют на изоставени дечица като мен!!!Прекланям се пред смелостта ви, великодушието ви и огромните ви, пълни с обич сърца!!!