Когато децата са повече.

У нас дразнителя е каката. ВИнаги нарочно. Не се съобразява с правото на усамотение, с желанията на брат си, всичко трябва да е по нейната гайда.
Изпадам в паника понякога - от безсилие.

Подхождам така - разделям ги веднага. Единия в едната стая, другия в другата. Ако се карат или дърпат за играчка - вземам играчката и предлагам друга в замяна и на двамата.
Не прави това, което не искаш на теб да правят.

Понякога помага, понякога се налага да повишавам глас.
Трудно е, но не и непостижимо.
Додо, не се отчайвай! Знам колко ти е трудно. Все някога ще има ход напред, не само назад. 

П.П. Току що отиде да угаси лампата на банята при положение, че знаеше, че брат и е вътре. 

Все едно моите деца си описала. Не съм вярвала, че проблемът ще се проточи толкова дълго и не само ще се проточи, ами и ще се разрастне... То не бе война, то не бе чудо. Напоследък, къде поради умора, къде с оглед на това да не подклаждам повече страстите правя следното:
- за играчките - тя обикновено се утешава лесно, тъй че ако се намеся, то е, за да я утеша. ако не подейства, прибирам (разбира сеи в двата случая той постига целта си - малката да няма играчката, независимо дали той да я има...)
- когато той я бие - първо я утешавам и обяснявам, че е без да иска, след това му правя забележка, къде по спокойно, къде с викане (после се мразя, но това е друга тема).
- в редките случаи, когато тя успее да го ухапе или оскубе процедирам по същия начин, само дето забележката е обикновено по-строга (ужким да види той, че и на нея и се карам).
Не знам дали е правилно. Честно казано уморена съм да мисля по въпроса. Никоя тактика не действа, а сигурно съм изчела тонове статии, мнения, идеи. С малки изключения не иска да ми помага - или не чува, или репликира "сама си го вземи", "това не съм го оставил аз тука" и пр. Не иска да е голям. Не иска сестра, дори отказва да и говори "Мамо, кажи на Ния, че не я обичам", сигурно дълбоко в себе си и мене ме мрази, задето съм я довела... Да правят нещо заедно - и дума не може да става, ще се сбият на втората секунда.

Не ти помогнах особено, но поне да знаеш, че не си сама...

Забравих да напиша, че идеята на Анда може би действа в някои случаи, но аз отчитам прилагането и като грешка, поне при моите деца. Няма омръзване. И до момента нося и двамата, ако се измори едният. На бебешката количка се возят двамата. Редовно спи в нейното креватче, вози се в нейното столче. Да не споменавам всички тръшканици да си обуе омалелите обувки и дрешки, да си облече рокля, да му вържа опашка. Единственото, което ми се искаше да започне да прави и да не му омръзне - да суче - той не пожела. Но от другите бебешки работи няма отказване просто и втори път не бих постъпила по същия начин - ще трябва да има неща, които са само за бебето...

Съжалявам, не мога да ти помогна от личен опит. Но много съм мислила по въпроса по времето, когато още имах илюзии, че няма да остана само с 1 дете. Та чела съм много теории и чалъми. Най-много ми допадна идеята за общото наказание. Скарали се децата - няма кой прав, кой крив. Всеки е прав за себе си. Всеки има своя истина. На чиято и страна да застане родителят, другият ще е смъртно обиден.
Изходът, според мене, е общото наказание.
"Щом се карате и не се разбирате - ще сте наказани и двамата/двете. Не ме интересува кой е започнал пръв. Сега сте наказани да помислите как трябва да живеете заедно и да се разбирате."
Много скоро двете деца ще се обединят срещу общия враг - родителя. Така е редно. Целта е постигната. Те се разбират. Може да боли, но кой е казал, че родителството е безболезнено?
Не зная дали действа при всички този метод. Но е справедлив, според мен. Няма обидени. Няма ревнуващи. Всичко е по равно - и любовта, и наказанията. 

 Додо, това е перода на 4тири годишните, около мен има няколко мами с хлапета на тази възраст, ами те са като клонинги на Денис, та в този смисъл  детето си  е ОК. При теб положението е сложно, защото доколкото си спомням Ерик е на 2 и нещо, та и той в бебешки пубертет.  Въпроса е как да се справиш и да оцелееш! Ако можеш, когато са в къщи да участваш в игрите им, другото което ми хрумва е да ги разделяш за кратко в различни стаи, когато стане напечено.  Една мама  по-горе беше споменала за игнора, ами по-скоро пускаш си пердето, сядаш с тях на пода и задаваш въпроси, каквото ти хрумне или разказваш някаква измислица как ти е минал деня, ангажиране на вниманието, понякога помага...

Е те точно от тоя метод имам много мрачни спомени  Майка ми изглежда е чела същите книги, щото всички крамоли между мен и сестра ми завършваха с общо наказание. Беше отвратително... и адски несправедливо в моите очи. По-малкия ми клонинг се отличаваше с ярка зловредност и даваше мило и драго, за да ме предизвика. Знаеше, че вариантите са два - или си мълча и я оставям да издевателства както си иска, или отнасям поредната виновност без вина. Наистина не е честно, особено ако едно от децата е по-затворено. Родителят прехвърля отговорността върху тях, но това може да е ефективно, само ако те са напълно еднакви като характер и реакции.

Моите мушмороци са на 1 и на 3 - не съм се сблъскала още с проблема на dodo_dodo /дано ми се размине/, но при всички положения ще избягвам общите наказания. Ще се старая за едно и също провинение всяко от децата да получава едно и също наказание. При нарастваща непоносимост вероятно ще ги отделям един от друг - и те имат нужда от уединение. Помня, че се сърдех на майка си, задето не се занимава със сестра ми, а я натриса на мен - понякога се задушавах от вечното и присъствие, беше ми бактисало все да се съобразявам и да "съм по-голямата". Моите деца нямат общи играчки и затова ми е по-лесно да въдворявам ред - всеки си играе с неговите, преотстъпването им е доброволно и временно. Когато се занимавам нещо с едното, не позволявам на другото да ме прекъсва - намирам му някакво занимание, докато дойде неговия ред. Не натяквам на голямото, че е "вече голямо", нито на малката, че е "още малка" - обяснявам кой как трябва да се държи, какво да прави или какво да яде, както и какво отношение от страна на мама и тати съответно ще получи. Тоест, ако синът ми изведнъж поиска да е като сестра си и да се вози в бебешката количка, му казвам "ОК, но после ще ти измия дупето и ще те сложа да спиш, бебетата не гледат Том и Джери и не ядат желирани бонбони. Освен това ще трябва цял ден да мълчиш, защото те не могат и да говорят " Отказва се, след кратък размисъл.


dodo, пожелавам ти търпение и успех в търсенето на правилния подход! Да си мама на двама си е живо предизвикателство 

crazy chick , това, което описваш е 1:1 с това, което съм изпитала в детството си. С тази разлика, че наказваха само мене, само аз бях виновната, само аз трябваше да отстъпвам, защото бях по-голямата! Разликата с брат ми е 7 години и можеш да си представиш какви отговорности съм имала към него - на моменти го имам за мое дете. 
Повярвай ми, този вариант е много по-несправедлив!
Сега децата са малки, но само след година-две ще се започне с дивите кавги и вечното: "Ама той започна първи!" и "Не е вярно, лъже, тя започна!" Колко родители могат да издържат да си играят на разследване и съдене, за да открият истината? А обикновено такава няма - децата обичат да се дразнят и обикновено вината е колективна. Единият казал тъй, другият го погледнал иначе...  и крамолата е готова!
Абе истината е една, каквото и да се случи, обикновено го отнасят по-големите...
 Дано пък вие да успявате да раздавате справедливост, пожелавам ви го най-искрено! 

Аз, понеже се изтощих да се правя на полицейски инспектор, си реших проблема с формулата:"Има ли конфликт, и двамата са виновни." Като цяло, градусът на напрежение спадна значително. Всъщност, всичките битки между децата са за надмощие - било за играчки, било за територия, било за любов и внимание. Като няма победител, занятието губи смисъл.

Може би след време и при нас ще е така. Но поне за момента, ако това, което описва Додо, е същото като при нас, нещата стоят доста по-различно. Изобщо не ми е необходимо да се правя на следовател. В почти всички случаи е ясно, че големият предизвиква нещата. Та той го прави пред очите ми. За 2 год. е имало 2 случая, в които съм заварвала малката ревяща, и вината не е била негова. Всичко друго става пред мен или почти пред мен. Как да ги наказвам колективно, когато с очите си виждам примерно: как той се засилва, отива и я бута да падне; как и издърпва играчката, тя отива и си взима друга, той издърпва и нея; как тя тръгва да се качи на един стол, той я избутва и сяда, тя отива на друг, той повтаря действието; как изяжда неговия сладолед, отива и най-безцеремонно почва да дърпа нейния? Колективното наказание няма ли да постави нещата погрешно и за двамата?
Имайте предвид, че аз също съм кака на двама братя (и една сестра).  Наясно съм, че има тенденция големите да го отнасят. Съчуствам му за ревността, и ми е много мъчно, че не мога да му помогна да я преодолее...

всички досега изказани мнения, според мен, крият своята истина. има в случаи, когато и двамата са виновни (особено при по-големите деца) и трябва вината и наказанието да са солидарни. а има и случаи, когато едният (без значение дали е по-големият или по-малкият) целанасочено и съзнателно си "търси боя!!!" и трябва да си понесе наказанието.

аз, обаче, твърдо смятам, че при деца с толкова малка разлика (като мойте или Денис и Ерик) не трябва да се злоупотребява с това, че единият е по-голям, просто защото те откакто се помнят са двамата, приемат се за равни и вменяването на отговорност на по-големия е излишно. ние с мъжа също понякога, когато правим забележки на симона вметваме, че е по-голяма, но виждам, че няма никакъв ефект и гледам да го избягвам.

при нас, павел чак напоследък започва да си търси правата и да "влиза в спорове", така че нямам още опит по въпроса. искам само да попитам нещо. Додо,, ти понякога караш ли се и на Ерик, дори и за незначителни неща, просто да покажеш на Дени, че и брат му го отнася, когато е виновен? аз на павел от съвсем малък му се карам за неща, за които не бих си и помислила да се карам на симона като бебе. например, скуби ме, докато го държа и аз почвам с назидателен тон - не се прави така, боли и т.н.тн. идеята ми е, после когато трябва да се скарам на симона (в рамките на деня, разбира се), след като тя си понесе наказанието да вметна, че и брат й си е понесъл неговото, когато е трябвало. не знам дали така трябва, не знам въобще постигам ли нещо, не знам доколко посланията ми достигат до тях, но правя всичко, за което се сетя !

Разликата при моите е точно като при твоите деца. И при мен голямата е по-сприхава, по-настоятелна, по-неотстъпчива и вечно недоволна. За моя огромна радост и улеснение, брат й е изключително толерантен, много търпелив, проявява невероятно разбиране и е безкрайно добронамерен по отношение на нея. Това не е моя заслуга, обаче. Другото, което работи в моя полза е, че Наталия умира да ми се хареса и да съм доволна от нея. За нея това е жизнено необходимо /даже малко извън границите на приемливото/.

Обикновено конфликтите са нейна заслуга и в повечето случаи са с нищо непровокирани. Случка от тази сутрин: тя е зле, не й добре и лежи. Той нещо се мотаеше около нея, аз вече се приготвям да тръгваме. И по едно време чувам крясъци "Стига Крисо, остави ме намира, махай се от тук". Ако не ги познава човек ще реши, че той я млати с бухалка. Извиках го и го питам какво прави. Той ми казва "мамо, лошо й е. Аз само я галех по главата да й мине". Абсолютно типична и за двамата ситуация - той е добронамерен и мил, тя се репчи и дърпа. Обясних му на Крисо, че тя е зле и не иска да я закачат, той разбра и го изпратих при баба му в другата стая, за да е далеч от нея. После отидох при нея и я смъмрих. Казах й, че брат й проявява съпричастност, състрадание и нежност и от нея се очаква да реагира адекватно. Никой не иска да търпи нещо, което й е неприятно, но може просто да каже "Крисо, остави ме зле ми е", а не да крещи като нападната от апаш на Сточна гара. Няма как да се скарам и на двамата. И обикновено не го и правя.

Карам се и на двамата, ако разпрата е за играчки. Тогава не търся истината. Взимам и изхвърлям. И те си знаят. Не коментирам - кофата е насреща. Точно две седмици терапия и ефекта беше чудодеен. Тогава съм безкомпромисна.

Общо взето се стремя да анализирам ситуацията и да реагирам според обстоятелствата. Но няма начин Крисо да го отнесе заради нея ей така, за принципа. Обяснявам, говоря и се стига до компромис. Обикновено за негова сметка, но той не реагира зле. В смисъл, ако той заяви, че е в правото си и ще си го отстоява, аз не бих упражнила натиск, но той охотно й отстъпва. Но при мен просто децата са си такива. Малкия отстъпва великодушно, а тя много се влияе от мен и моите очаквания. До крайности не сме стигали никога, всичко е било в рамките на приемливото.

Ето за тези неща, които ти си направила труда да опишеш - говоря. Едно към едно !!!!!!!
Другото нещо е, че когато Денис направи поредната беля спрямо брат си и аз аха още преди да съм реагирала, започва с - мамо, обичаш ли ме, извинявай мамо !
С което тотално ме обезоръжава. Преварвайки ме, един вид той се крие зад обичта ми, която знае, че е безрезервна. Аз самата независимо от поразиите му, на въпроса винаги отговарям че го обичам, но това няма нищо общо с факта, че е непослушен и ще трябва да си понесе мъмренето. Но видно е, че той намира оправдание в това обстоятелство. Вече напоследък се чудя дали изобщо да му отговарям когато ме запита, защото чувайки признанието ми, изключва слуха си за другото 
Нямам проблем с установяването на беляджията - в 99 процента от случаите това е той. Така, че разследвания също не ми се налага да правя. Друг е въпроса, че Денис наскоро заяви, че Ерик бил Ерик белята, много се ядосва, когато някой го закачи на Денис белята.

И още как
Карам му се, и то за неща за които Денис би отнесъл семпла забележка, на Ерик се карам сериозно. Точно за да види големия, че малкото не е привилигировано. Много често, когато се карам на Ерик и Денис започва - по-силно мамо, по-силно му се скарай. И стои като някакъв рефер отстрани и злорадства.
Уфффф

Моите синове са с една година разлика - на 2 г. и 3 г. Ревността обаче произтича от малкия. Баткото  ми помага - ако откаже на първата ми молба, обяснявам му колко е добър, колко го обичам и как се радвам , когато вибдам, че и той ме обича и е мил с мен, и ми помага. Това  върши чудеса - доброто ми дете тича да ми докаже, че наистина е добро! Със същия похват дава играчки на брат си секунди след както му ги е изтръгнал.
Баткото  дразни малкия за забавление - взима му играчКите, показва му своите, без да ги даде и малкия крещи с цяло гърло. Ако нямам търпение за горното , се карам на двамата, но за различни неща - на баткото, че дразни, на малкия- че вика силно! Предупреждавам, че ще взема играчките, втората мярка е разделяне по стаите. Обикновено не стигаме до там.
Неприятното последствие е, че малкият разбра, че привлича вниманието ми с рев и вече за всичко се дере.  Ревнува от батко си и като са заедно така опитва да ме "спечели". За жалост нямам желание да гушкам крещящи и тръшкащи се деца, а едва се удържам да не напляскам. Големият гледа как брат му постига своето крещейки и започна да прилага неговия метод. Като ми крещят стерео им давам пълен игнор, ако все пак успеят да ме нервират, аз ги надвиквам и настава мир! 

Теорията за еднакво наказание, без оглед кой и какво е свършил крие риск наистина родителят да се превърне във "Враг" - децата да изгубят доверие в него и справедливата му преценка. Аз не бих рушила авторитета си пред децата по този начин.

Додо, казваш ли на Денис достатъчно често , че го обичаш? Щом след белята му стига да чуе това, може би има нужда от повече доказателства за любовта ти?

Снощи след поредица изстъпления, едно от които беше зверски ухапана ръчичка на Ерик, се сдърпаха за някакъв пистолет. Беше точно преди лягане и аз бях вече на предела си. Всеки допълнителен писък сякаш беше свредел, които ми се забиваше в главата. Та без изобщо да имам нерви за обяснения, порицания и отново обяснения - просто изтръгнах пистолета от ръцете им и го запратих в кофата за боклук при което той се счупи. Млъкнаха и двамата отма ! Бяха шокирани и не повярвах на очите си, че никой не отиде да го изрови от там.
А да, минути преди това Денис обърна кофата и разплия всички боклуци и докато стана, Ерик вече доволно беше се насадил и ги тъпчеше с краката. Купон отвсякъде!
Иначе при нас също Ерик е по-спокойния и добронамерен. Ето затова ми е жал, че страда несправедливо / миналата седмица беше болен и не спря по цял ден да плаче и да търси брат си, който беше на градина - горкото глупаче /.
 Ако беше с темперамента на брат си, щях с чиста съвест да ги оставя да се доказват един на друг.

Та когато има мир, основно диалозите ни протичат в обяснения в любов. Казвам му, дори и друг път съм писала тук, дали пък не е прекалено често ? И от там в случая да вижда заплаха в брат си за цялата ми тази любов  ?
Миналата година го бях водила на психолог, зарад памперса, вероятно повечето тук помнят. Тогава психоложката заяви, че детето има силно развит Едипов комплекс и препоръча дори повече контакти с бащата за моя сметка.