Паническо разстройство - 51

Ето сега имам време и вдъхновение да го напиша.
Според мен всичко идва от ниско самочувствие - поне при мен.
Сега ще се доуточня, първите ми проблеми стартираха в чужбина, преди доста години. Тогава ме налегна страхотна депресия и носталгия макар че бях там за два месеца, постоянно ревях и изобщо бях като развалина. Успоредно с това започнах да уча в София, а в чужбина бях за лятото, където също не се адаптирах успешно. Живяла съм в малко населено място, навсякъде можех да отида пеша - а сега пътувах часове, което ме изкарваше от релси. Не спях, защото пътувах нощем, разбутах си съня и времето за почивка и сън. Неадаптивността ми доведе до това да пътувам често от моя град до столицата, да не си доспивам, да съм вечно намръзнала и или болна и т.н. Един порочен кръг, сега виждам грешките си. Тогава не. За капак лятото вместо да почина се наложи да летя хиляди км, да работя интензивно и очакванията бяха да правя това още години наред. Налагаше ми се да измествам сесии, аз съм притеснителен човек и всяко такова нещо и обидното държание на учители и служители из канцеларии ме докарваше до лудост. та, мечтата ми да уча в София се оказа пълен провал / завърших успешно, но се чувствах като провал/. В същото време хората около мен не бяха така, познатите ми някак се справяха, учеха, работеха и т.н. Аз бях различна и не в добрия смисъл на думата. не бях на мястото си, макар че създадох приятелства  и не бях съвсем сама. Първо, бях сгрешила образованието си, това което учех ми харесваше но малко, не изпълваше деня ми така както съм свикнала, имах свободно време, запълвах го с курсове по езици и други неща, но смятах че си губя времето. Беше ми студено, самотно и гадно, но така и не посмях да взема решението, което трябваше да взема - да прекъсна, може би да поработя  ида реша накъде да тръгна. И в края на следването ми, когато стана адски трудно, всичко се срина върху мен. Категорично мога да кажа, че силните лекарства ми помогнаха да завърша, защото иначе щях да бъда още по-нещастна - пълен провал / от моя гледна точка/. Не съм свикнала да се отказвам лесно с нищо. Поне взех категорично решение, че София не е за мен и се върнах в моя град. В началото нещата не вървяха зле, родих работех по малко и т.н. Но работата не ми беше присърце кой знае колко, просто го бях завършила как да не го работя след толкова години усилия. И така се измъчвах още повече.
Работех в среда, където отново не бях особено добре приета. Продължих кариерата на майка ми, а това в БГ означава - връзкарка, всеки смяташе че постигам нещата щото някой ми помага, пък то не беше вярно защото работех за себе си и нямах шеф. Кой да ми помага? Обаче отношението с годините ставаше все по-лошо. Надявах се да се подобри, но не. Ставаше обратно. Майка ми се пенсионира и нещата съмсем се влошиха - всички които ме мразеха скрито, сага просто не пропуснаха да ми го сипят. Признавам си не се справих с тази система, която ме мачкаше. Случиха се и други неща, които ме смазваха - на няколко пъти видима гавра от колеги и служители в системата, и няколко тежки кризи, пир които смятах че умирам, а насреща ви се подиграваха с думите здравето е най-важно от всичко нали? Колкото повече се напъвах да се докажа, по-зле ставаше и да - отказах се. Но не се чувствам зле. Работя друго, сигурно ще имам още много кризи, това не минава и остава до живот. Но мисля са важни две неща: да не губим вярата в себе си, защото всяко потъване става от липса на вяра в нашите способности и да правим неща, които са приятни, защото наистина има неща, които не са по нашите сили. В годините се наслушах и нагледах на много, част от връстниците ми са тотални алкохолици, други - го избиват на секс и дрога. Жените са  анорексички или на странни диети. Разбира се има и по-нормални но не са много. Останалите са затънали в корупция и престъпления, така че - да, това не е за мен. Аз поне съм на лекарства, и то изписани от лекар.
Та, всичко при мен започва от моменти, когато имам нулево самочувствие. Просто се сривам, защото мисля че съм боклук и не заслужавам да живея, така го усещам, не мога да си го призная много, освен тук. Външно като погледнеш се питаш защо - в смисъл всичко ми е наред, но вътрешното усещане е много важно. Периодите, когато съм се чувствала добре са били тогава, когато колективът и близките ми са били до мен и са ме подкрепяли. Когато съм била срещу системата и другите - съм стигала до дъното. Всеки ти казва да не ти пука какво мислят другите. Да, може да не ти пука за хора, които не са ти важни, но когато всеки ден ходиш на работа и всеки час някой те тъпче и обижда и ти крещиш от ярост, защото насреща стои тотален тъпанар който не знаеш как изобщо е заел това място, тогава - се натрупва, спада ти самочувствието, усещаш да се бориш с всичко и всички. сигурно има хора, които им се получава. Аз живея в малък град и не ми се получава. Просто не можеш.
Преди няколко години дойде при мен известен журналист от София. Започнахме да говорим за някои неща и накрая като си тръгна ми каза, че съм постигнала ужасно много, че му било приятно да говори с мен, защото искал да види на живо човека, който се е борил така. Обаче, аз не го чувствам така и сега и преди. Слушах го, но той говореше за друг човек, не за мен - сякаш не бях там и слушах други хора. След време ходих на психотерапии и дори на гледачка. Гледачката ми каза друго - ти каза момиче, си във война всеки ден.
И да ви кажа сякаш някой ме удари с нещо тежко - така беше. Воювах с думи и действия, но без да съм учила за войник, а войната те уморява, изстисква всичко от теб в продължение на години, просто не можеш да воюваш цял живот и трябва да спреш.
Иначе когато дойде време мога да напиша и роман... хаха!
Много е важно да се оценяваме, дори и по малко. / не че на мен ми се получава/. Дори само това, че днес съм излязла на пазар и съм пазарувала без да имам ПА, това е - спечелих днес битката с ПР. Утре не се знае и не е важно.
Другото важно нещо е когато имаш много задачи за деня - тогава изпадам в паники. Казват, че трябва да си раздробиш деня на части. Първа стъпка - отивам до магазин, втора стъпка -  до поща, после до друг град и се концентрираш върху текущата стъпка, не върху целия ден. На мен това също не ми се получава.
Значи делим деня на части и правим неща, които обичаме, така ще си повярваме че можем, а щом си вярваме, че можем, ще се справим.

Опелче, така е...

"Пренавила си резбата". И при юен така, се претовари каруцата... Аз обачецси дадох сметка за нещата и хората, които ме напрягат и престанах да гледам на тях по този начин... Пак ме дразнят, но вече си отстоявам правата и не си оставям магарето в калта. Мен много ме тровеше факта, че трябва, да премълчавам в името на добрия тон. Сега не го правя - директна съм, груба, безцеремонна и цинична до степен да ме гледат с отворена уста, че казвам истината. Но това е! Разбих си здравето заради етикецията...

И при мен така стана, но не видях сигналите отрано.

Записах да уча нещо, което дори и сега не работя. Това ми докара нерви, защото учех насила. Едновременно работех, че нямаше как да се издържам, а лятото и аз в чужбина, за да имам все пак някой лев отгоре. Опитвах се да водя и социален живот и накрая се започна - проблеми с кошмари и съня, качване и сваляне на килограми, липса на спорт и хранене, просто фантазия. Имах и ниско самочувствие, защото идвам от бедно семейство и дотам.

След 3-4 години се появи депресия, тревожност, бърн-аут и накрая паник атаки. Трябва много да се обичаме и приемаме каквито сме, но и да полагаме грижи за себе си, а не само на думи. Всички в тази тема сме много интелигентни хора, което си е похвално.

Аз говоря при адреналин, а не при ПА само.

Аз спрях категорично всички хапчета от два дни вече. След сумати и безсънни нощи установих всички причини за състоянието си, и сметнах, че хапчетата няма как да помогнат на страховете, които имам. Чудя се само кога да очаквам синдрома на отнемането с пълната му красота…

Аз преди като пиех ги спрях рязко като цигарите, няма никакви ефекти, спокойно.

Ох, Цвети, стискам палци всичко да мине безпроблемно..

Ако това ще те успокои, вероятно ще се влошат нещата много. Но пък по добре да не се тровиш, това не е зле.

Хаха, те не са се подобрявали. Хапчетата не могат да променят мисленето ми, грешките които съм допуснала, и страховете ми за бъдещето. Така, че да, по-добре да не се тровя поне.

Четях ви, следях... и днес се престраших да ви пиша. Припознавам се в повечето. Толкова сте ми мили и ми е така приятно да ви чета. Макар да разбирам тежеста на всичко написано от вас. May Ling, го е написала много хубаво " всички в тази тема сме много интелигентни хора". Ами това е! Благодаря, че ви има! ♥️

Цвети, а ти освен гадните мисли и страхове имаш ли физически симптоми, ПА?

Имам, да. Сърцебиене, тревожност, но те са заради тъпите ми страхове, и тъпите грешки в живота ми, които вече не мога да поправя. ПА не получавам отдавна, дори в градския, или на работа. Но мисля, че така ще си остана завинаги, не мога да променя минали неща, но не мога и да ги забравя… 😔

Цвети, ти не си ги пила много, няма да имаш синдром на отнемане. Явно не ти улучиха терапията.
И при мен нещата се получиха от високи очаквания, които винаги покривах, и идваха още по-високи и т.н. Сега вече съм наясно, ама кел файда.
Половинките ви и сем-та ви проявяват ли разбиране? При мен търпението взе да се изчерпва. Сигурно и на тях не им се лесно. Дано лекарствата да ме изкарат от това състояние.

Половинката ме подкрепя, но докога, Бог знае. Родителите ми не са изцяло наясно със състоянието ми. Не искам да ги тревожа, нека си живеят в блажено неведение хората…

Аз искам да попитам нещо. Предполагам всички ни е страх  от смъртта , някои повече, някои по-малко. Мен специално  този страх много ПА ми  е докарал. От кое ви е страх повече: от самият  акт на смъртта или от това, което  следва?
Мен самата най-много главоболия ми  докарва мисълта ((разтрепервам се само като си  го помисля) , че ще изчезна    и никога повече няма да съществувам.

Не  съм религиозна, а в задгробния живот само ми  се иска да вярвам... защо  се вкравам в такива гадни размисли и  аз не знам.