В момента чета ... 72

По средата на ,,Грешката'' на Ел Кенеди съм и определено не съм разочарована, въпреки че предпочитам любовни романи с по-зрели персонажи. И въпреки възрастта на героите, те определено са по-зрели от онези псевдо персонажи в ,,365 дни'' или ,,50 нюанса''.

Много хубаво ревю, Райна! Няма да я чета тази на Слимани.

Прочетох книга по препоръка на темата : "Три Ябълки Паднаха от Небето". Хареса ми защото беше пълна с надежда. Трудно ми е да определя това произведение като роман; по-скоро изглеждаше като колекция от разкази, свързани помежду си. Има и приказни елементи в книгата. Авторката има невероятно дар слово. Макар че някои развръзки  бяха невеороятни и нереалистични, книгата се чете на един дъх.

Харесвам трилъри, но "Наемателката" беше просто окей за мен. Ще погледна новата книга, обаче.

И донякъде изненадващо, "Мексиканска Готика" ми хареса. Започнах я с предубеждение, но романът има почти хипнотичен ритъм и увлича.

Прочети другата й книга - "Нежна песен", тя е вече много хубава и заради нея си купих "В градината на змея". Има и награда "Гонкур" за нея.
"В градината на змея" всъщност е написана много добре, успява да постигне въздействие. Щом не ме оставя безразлична, не мога да кажа, че не е хубава. Дала съм 4 звезди в гудрийдс.

Завърших "След края". Щях да бъда мнооого разочарована, ако не беше последната глава, която донякъде оправи положението. Категорично втората част от книгата е много блудкава, като пълнеж е, ама много бе хора, 200 страници. Както се писа и по друг повод в съседната тема, много разточителни обяснения и повторение на едно и също. С една дума, можеше да съкрати последните 200 страници на 50 и произведението нямаше да загуби!
Започвам "Мракът в сърцето ми", която съм твърдо решила да изкарам докрая заради "Кевин", който оставих на средата. Да видим!

Аз съм от малко, което не харесаха Три ябълки паднаха от небето. Никаква надежда не открих в книгата, отвсякъде ме лъхаше безнадежност и тъга.

Завърших Главният заподозрян на Маринина. Този път не ми хареса чак толкова. Към края става по- концентрирана. Иначе ми се видя разводнена и малко изсмукана от пръстите.
Натъжиха ме Писма до Тео. Самотата е грозна работа.

И на мен Нарине Абгарян ми е тромава за четене. Превод ли, стил ли - не е моето нещо.

Прочетох ,, Двама братя'' и съм със смесени чувства. Като изграждане на персонажите, сюжетна линия и развитие ми хареса до към средата и малко след това. Нещото,което ми развали удоволствието от над 600-те страници е, Дагрмар, за мен негативен и отрицателен персонаж, толкова много ме издразни от началото до края, че направо такава емоция ми докара, нервна
Иначе в книгата не се засягат лагерите , а обхваща много дълъг период от 1920 - 1980 година, като започва от раждането на близнациче. Увлекателна е, действието се развива и не забива, държите в напрежение, определено авторът умееше да ме накара няколко пъти да се замисля, кой от двамата братя оцелява накрая. Ако искате да прочетете книга, в която не се разказва за лагерите, много добре е описан животът и ежедневието на гражданите и евреите преди и по време на ВСВ. Осебено като реална картина е пресъздадена нощна на счупените стъкла.
Вероятно целта на автора е била да покаже, че в такова време и обстановка, когато абсолютната власт е притежавана от един и той реше ,че днес имаш права и си нещо, утре си никой и ти отнемат всичко; как , за да оцелееш и за да живееш си готов да предадеш приятел, близки , да минеш през трупове буквално, но защо , за какво.
Финалът за мен беше претрупан последните 30 страници, като ми дойде в повече.

 
Да, има много тъга, но в тъгата има и надежда: нова неочаквана любов, нови животи след смъртта, чистотата, която героите са запазили въпреки трудния път на живота им. Самата книга по-скоро "звучи" като стихотворение. Чудя се дали авторката е поет. Няма да стане от най-любимите ми книги, но точно надежда откривам.

Дочитам автобиографията на Азиа Ардженто "Анатомия на едно диво сърце" (този превод ми се струва най-близък).
https://www.amazon.it/Anatomia-cuore-selvaggio-Autobiografia-Arg … nto/dp/8856679701
Вероятно е известна на някои. Дъщеря на италианския режисьор на филми на ужасите Дарио Ардженто и актрисата Дария Николоди.
Снима филми от 9 годишна, режисира, музикален изпълнител и т.н. За по-широката публика стана известна с участието си в движението #metoo и като последната партньорка на Антъни Бурдейн (не знам, доколко да навлизам в жълтини и в тази насока по повод смъртта му). Противоречива личност, която клиширано може да се нарече и "скандална".
Преди 20 години, помня, че четох и друга нейна автобиография, която ми хареса повече.
За художествени достойства няма нужда да говоря, още повече, че в подобни книги личното участие и това на редактора се размиват. Писана е преди година, явно, за да даде глас на версията й за случилото се с Уайнстийн и за да "осребри" престоя й в къщи покрай пандемията.
Не съм имала големи очаквания, защото Азиа е нескрит нарцисист от семейство на нарцистични родители, за които говори с негативни чувства и едновременно с това обяснява, колко обича. Версиите й за сексуалните издевателства на Харви Уайнстийн и Роб Коен също не звучат убедително.
Книга за секс, разказан с омраза към себе си и противоречиви послания относно употребата на наркотици.  
Следя работите й от около 30 години. Не я намирам нито за добра актриса, нито за добра режисьорка. За музикалния й талант не смея да се изкажа. Умее да се продава, но не знам, доколко все още задържа интерес.
Положително качество на книгата е, че е написана без претенции за литература, но резултатът е по-добър от този на доста маниерни автори.

Изслушах "Дамска детективска агенция N1" на Алекзандър Макол Смит и честно казано очаквах нещо повече . Очаквах някаква история, която се разкрива, а то се състои от мини разкази. За мен беше неангажираща, затова и започнах да слушам следващата - "Сълзите на жирафа" . В момента ми се слуша  нещо ненатоварващо. Обстановката, която е описана е приятна, но случаите са доста обикновени.

Междувременно започнах да чета Тревожна кръв на Робърт Галбрайт . В началото големината на книгата малко ме обезкуражи, но като я започнах всичко си дойде на мястото - добрият стар Корморан и ситуациите около него. За момента ми харесва.

И за мен е твърде потискаща.

Доста добре ми върви "Мракът в сърцето ми". Харесва ми и стилът на Ашли Одрейн. Приятно съм изнедана този път, т.к. имах много резерви!

"Дамска детективска агенция" е разтоварваща, да. Аз съм писала хвалебствия за нея. Алекзандър Маккол Смит вмъква в прозаични житейски случки много философия и хумор. Хем има върху какво да се замислиш, хем върви бързо. Фокусът не е върху работата по разследване на престъпления, тя е само фон.

Писмата до Тео - имаш предвид писмата на Ван Гок до брат му Тео ли?

Две вечери се мъчих със "Сули" на Джон Гришам и в крайна сметка реших да я оставя.
Не че е лоша книгата, "любимият разказвач на Америка" отново е във вихъра си но на мен баскетболните описания и терзания ми дойдоха в повече. Някои, изкушени в този спорт, може би ще я възприемат по-добре.
Все пак ми беше интересно да прочета и науча повече за събитията в Судан и в Южен Судан, за племето динка - племето на баскетбола и на най-високите хора на планетата.

Започнах "Харем" на Колин Фалконър, от доста време я бях набелязала, но все я отлагах. Стигнах до средата и толкова май не съм се дразнела на главна героиня, иде ми да я одуша.

От Нарине Абгарян опитах да чета "Хората, които са винаги с мен" и я оставих недовършена. Понасям да чета за драми, мъка и тегло, но ми е трудно, когато стилът е сълзлив и сърцераздирателен, прекалено женски в лошия смисъл. И изгубих интерес, докато не прочетох много хубави отзиви за "Манюня" и съм решила някой ден да опитам да я прочета. Абсолютно същото е и отношението ми към Елиф Шафак - не ги оцених тези писателки, но ще дам отново шанс, защото може би си заслужава.
"Мракът в сърцето ми" е на дневен ред и може би точно нея ще прочета след "Блед пейзаж с хълмове" - дебютният и определян от критиците като най-японския роман на Ишигуро, който наистина много ми харесва и чета с истинско удоволствие.