Как да се справим с травмата след аборт

Здравей,

За съжаление мисълта и онова пробождане в сърцето остават.... мисля завинаги. Понякога си казваш "ами ако бях ..."

Но трябва да знаеш, че няма други варианти освен взетите решения. Както се казва в източната религия "всичко случило се е точно такова, каквото е трябвало да се случи". Спри сама да изтезаваш душицата си. Ако е било писано, ако е трябвало да родиш нямаше да го има този пост.

Това е урок! Твой житейски урок и ничии друг. Урок за това, че се налага да вземаме трудни решения и след това да приемаме техните последици със смирение. За това, че понякога разпваме на кръст душите си заради годините, обществото, децата, мъжете си ...

Достатъчно си изстрадала за да продължаваш да бичуваш и ти самата душата си. Пусни случилото се да отмине. Прегърни се и си прости, както би сторила с любимо същество в подобна ситуация. Прости си!

Прегръщам те!

Благодаря ти за окуражаващия пост, Дорис - много е трудно да си простя, само за това мисля и живея в миналото.

Има много малко информация за това как се отразява един аборт на жената. Около мен има тук-таме жени правили аборт и сякаш са си ОК. Но при мен нещата са много различни.

Сякаш, за да почувствам любовта и радостта, единственото избавление за моята душа като майка и жена е да забременея и родя трето дете. Това наистина е много странно и едното няма да замени другото, но така го усещам... Сигурно е грешка, не зная.

Аз направих аборт по желание, след като имах две деца. Не съм си задавала въпроса - ами ако не бях?, защото взех решението и го направих. Преди това се питах, говорихме, решавахме, след това - не, защото беше решено.
В живота ми съм взимала много решения и сегашната аз съм резултат от тях, затова не съжалявам за нищо в миналото си. За други неща съм се питала - правилно ли беше?, но като премисля, в момента на решението то е изглеждало най-правилно. Така си върви животът, за всяко нещо си има причини. При теб причините сякаш са избледнели, но те са били налични, когато си решавала.
Организмът ти изхвърля толкова много яйцеклетки в живота ти. Мъжът ти изхвърля - не знам, милиони и милиарди сперматозоиди в живота си. Всяко от тях е потенциално човешко същество, но ние не можем да дадем шанс на всички. Тук разликата е, че ти си пожелала точно тези да се изхвърлят. Предпазвайки се всеки месец от забременяване, ти ограничаваш шансовете на определени клетки. Да посветиш живота си на раждания, значи да гледаш на себе си като на инкубатор, а ти не си. Създаваш живот, когато и ако го желаеш, е, разбира се, и ако можеш.

В твоя случай, яйчниковият ти резерв намалява, а опасността от малформации се увеличава. За какво ти е сега да се вкарваш във филми? Само си помисли. Решила си да останеш с тези деца, които имаш, а сега да изкупуваш вина към няколко клетки? Те са си заминали, както много преди тях и много след тях. Само си помисли колко клетки от кожата ти умират ежедневно и се изхвърлят. Човек не жали за клетки. Защо да жалиш точно за онези пет клетки, покрай множеството други? Ти, ние имаме отговорност и дълг към себе си и към децата си, не към множеството неродени същества, които сме могли да създадем, но не сме създали. Не сме били и длъжни да създадем, откъде накъде? Раждането на деца не е задължение, а възможност и право, които можеш да използваш или не. Ние не живеем, за да раждаме. Живеем, за да живеем.
Прабаба ми е родила всичко, с което е успяла да забременее, раждала е 13 пъти, на 40 е била съсипана и е умряла млада. Това да е някакъв идеал?

Аз бих те посъветвала да премислиш, да не си вменяваш несъществуваща вина, а да си гледаш живота, децата, да се радваш на белия ден, на слънцето и на вятъра и да се радваш, ако си здрава, защото това е твоят живот и той няма да продължи вечно.

Uncommon, благодаря ти за отделеното време и енергия - твоят пост е много отрезвяващ! Както и факта, че споделяш лично преживяване.

В интерес на истината, взех решението съвсем съзнателно, след като бях премислила. Направих аборта в 6-7 седмица и му  бях чула пулса - стана ми много, много мъчно, но връщайки времето назад бях 90% сигурна в правотата на решението си. Всичко свързано с бременност и раждане украсявах в негативни краски.  Сега съм на 180% на другия браг - всичко идеализирам около бременност, разждане, трето дете - весела къща и прочие..

Права си - изпитвам неимоверно чувство за вина, както и непрестанни сцениарии как би ни изглеждал животът, ако го бях родила. Много се измъчвам и терзая. Знаех, че не е редно, но си мислех, че ще се справя. Не съм била права. Не знам защо го изживявам толкова тежко - може би, защото смятам себе си за добра майка, за моотвержена и готова на всичко за децата си, а правейки аборт не те прави такъв. Т.е. сякаш съм нахлула против ценностите си.

Сякаш имам нужда да реша мой проблем, а именно - защо се връщам назад, когато вече съм взела решението.

Uncommon, отново ти благодаря за поста ти - ще си го препрочитам редовно!

Здравейте,
по-добре ли сте😔?
     


quote author=Garden of Eden link=topic=1374026.msg43581736#msg43581736 date=1633446118]
Здравейте момичета,

Пиша, понеже имам нужда от свет, съдействие, подкрепа или каквото и да е, защото полобението не се търпи.

Преди 30 дни направих аборт по желание и мъката, страданието, вината, съжалението е нещо непосилнои тежко и нещо, което според мен е непосилно за мен.

Има ли сред вас жени, които са правили аборт по желание и безумно да съжалявате за това. Как се соравихте, как продължите живота си отново. Аз съм на 41 години, имам деца. Искам да си върна любовта, любовта и радостта си към живота. Толкова съжалвам за случилот се, не мога да си простя, че направих тази ужасна постъпка и не спирам да се самообвинявам....Чувствам се сама в моята тъмнина. Чувствам, че всичко около мен рухва.  Ходя на психотерапия  - не усещам да ми помага кой знае колко. Успооявам се, че след около 3 месеца ще се нормализират хормоните и ще видя бял ден - въпреки, че не вярвам много в това,,,,
[/quote]

“ Здравейте! Как се чувствате? Скоро минах по този път и се чувствам съсипана, чувствам се като чудовище. Имам две прекрасни деца и никога не съм искала да имам 3то дете, само че никога не съм допускала, че ще ми се наложи да взема такова решение. Имам страхотна работа, едното ми детенце е на 7, другото скоро ще стане на две, изобщо не бях разбрала, че съм бременна, понякога си мисля, че умишлено се е крило, много ми е мъчно, единият месец, в който цикълът ми припусна бях пила много витамин ц и какви ли не лекарства, защото имах бронхит и 3 седмици приемах - витамин Ц, ибупром, авирон рапид, гело митрол, ксизал, АБ капки за очите, реших че е от витамин Ц и въория месец като не ми дойде си направих тест, изпитах ужас, бях сигурна, че не съм бременна, не усетих тялото си, толкова бях ангажирана с децата първокласничка, малкия, ставаме рано, приготвяне на храна изморявах се от недоспиване, защото и малкия се буди, ит ставаме сутрин от грижи и аз бях на последно място.
Дори като се разболях не исках да ходя на лекар, за да не се налага и малкия да чака пред кабинета с мен и с още куп болни хора….
Тъкмо се зарадвах, ме малкия ще почне ясла, приет е и аз ще мога да се върна в ритъма на социалния живот, не ми се стои вече в къщи и като видях двете линии сърцето ми спря, знаех какво ще решим. Разплаках се, мъжът ми беше твърд, не знаех коя седмица съм, но се уплаших от решението което взехме, знаех, че то ще бъде ужасно за мен. Не бях готова за трето дете, психически и цялата грижа и всички лекарства които бях изпила, и цигари бях пушила ( не много , но все пак, и 50гр твърд алкохол бях пила в периода и не можех да си представя да очаквам дали всичко ще е наред с бебето до край, но истината е че не бях готова да бъда майка за 3 път. Да го износя и родя ми се виждаше най-лесното. Да го отгледаме, да ходя по педиатри всеки месец и всичко наново ч тъкмо съм минала скоро тези неща и отдъхнах че малкия вече ходи самостоятелно, но все още е много зависим от мен. Не говори, мъжа ми работи, основно аз съм с децата и се изморявам психически като се карат за играчка, като не искат да ядат като реват и мрънкат за най-малкото, не е лесно да се гледат деца, но не мога да си простя ме допуснахме да се случи това. Винаги съм имала доверие на партньора си когато сме били интимни и двете ни деца за били желани и не са станали от първия път, а сега… явно една малка трошка е стигнала до мен и сме създали живот, който сами отнехме. Смятам себе си за чудовище, за изключително глупав човек да не усетя толкова време че съм бременна, дори да съм обедена че не съм. Да имам спокойствието да изчакам да си направя тест чак след две закъснения на цикъла - реших че е от рязката смяна на времето ( не за първи път ми се случва). Не мога да си простя, че измаках толйова време, може би ако беше само сакче щеше да ми е по леко аз бях в 11 седмица по изчисление и 12 по ехограф. Знам, че ако го бях задържала фо край и след раждане щях да се притеснявам дали няма да има проблем с развитието заради приема на всички тези неща, но аз знам дълбоко в душата си, че причината да го махнем е по-скоро, защото се притеснихме, че психически няма да се справим с отглеждането на три деца….. Аз съм почти на 36, не съм престаряла, но нямам и търпението някой да ми мрънка на главата, едно че малкия все още не спи по цяла нощ, не можех да си представя от ово всичко отначало. Не знам дали някога ще си простя, гледам да се събера, за да не страдат другите ми дечица.
Вие справихте ли се, какво да правя, искам да се радвам на живота, а не знам заслужавам ли го, след като мога в 12 седмица да сложа край на живота в мен:((((

Здравей, как си ? Аз минах по твоя път преди месец , чета и все едно аз съм го написала ,ситуацията е същата ,как си отмина ли ,успокои ли се ? Дори се свързах със свещеник ,каза ни да се моля до края на живота си за прошка и да се изповядам ,нямам сили за това не искам да чуя думите на свещеника и избягвам темата ,срамувам се и съм смутена .