Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 9

Повече от час в един тесен коридор.
 Чакам. Чакам някой – лекар, сестра, санитар само да ми каже как е мама.
 На вратата на отделението виси табела, че влизането е забранено.
Звънецът не работи. Прозвънила съм всички телефони, обадила съм се на всички познати, задействала съм каквито мога контакти. Но сега трябва да чакам.
 И чакам. Седнала на малката излющена пейка чакам. Превръщам се в мебел.
 А вътре нещо вие от бяс и безсилие.
Вратата на отделението се отваря. Санитарката води много възрастен мъж, който се подпира на дървено самоделно бастунче. „Хайде, сядай тука да чакаш, че ми наду главата. Ей на, виде ли, нема го сина ти, ма като искаш, седи вънка!“
Скачам, понечвам да попитам, да кажа, че чакам за сведение, но санитарката дори не поглежда към мен, изстрелва се обратно и затваря вратата на сантиметри от лицето ми.
Поглеждам към дядото. Стар, много стар. С дрехи окъсани, мръсни, сякаш не идва от болничната стая, а от обора. И така понамирисва. Сяда на пейката. На пейката ми. Чудесно, казвам си, сега и да седя няма къде, не ми се сяда при този човек. Облягам се на стената в ъгъла, вадя телефона си и се скривам в екрана.
Усещам, че ме гледа. Внезапно гърдите ми се свиват, дъхът ми секва, после се стрелва и превръща във въздишка. Като прорязване с нож осъзнавам какво направих. Осъзнавам как се отдръпнах. Как победих пейката по бездушие. Как се отнесох с този човек като с мебел… И как загорчава и досрамява от това…
- Как сте? – поглеждам дядото в очите и присядам до него. Дъхът бавно се завръща в гърдите ми.
Въпросът ми го сепва. Стряска го. Че кой те пита как си в днешно време. Мълчи. Гледа ме.
И после проговаря. Говори трудно разбираемо, карам го да повтаря, а той не спира. Разказва ми. Цял един живот ми разказва. За децата. За къщата. Как го излъгали и му взели земята. Съдел ги сега, ма то няма съд и съдии в България.
За сиромашията ми разказа. „Пари може да съм нямал ама морал съм имал. Цял живот не излъгах. Ей ме, на 91 години. Не съм бил всякога добър, ма не излъгах за нищо.“
 И за болестта си говори. За докторите. За това как тука сестрите са по-добри, не викат, не се карат. И после притихва. И пак започва да разказва.
За жена му, която е настанена на долния етаж. Ма не му дават да я види, а тя не може да говори по телефона.
 „Много сме се карали, ма и се обичаме много. Ма 70 година се обичаме и се караме, а сега ще си умрем, аз тук, тя доле.“
И сякаш бент се срина. Една подир друга сълзи потичат от очите му. Плаче. С глас, като дете. Плаче и разказва. Малко разбирам.
 Дочувам, че децата му са добри, ма далеч живеят. Чака сина да дойде от София, че да му донесе телефон. Взел нокторезачка да му изреже ноктите, че не може сам. Тя жената все му ги режела. И пак плаче.
Санитарката излиза и чака асансьора там при нас в тесния коридор. Дядото плаче. Аз го държа за ръка.
 Вратите на асансьора се отварят, а тя не влиза. Обърнала се и ни гледа. Връща се и прикляква до дядото.
- Ей, дядо Стояне, нема страшно, бе човек. Няма страшно. Кажи защо плачеш?
Той говори, бърше сълзи, ама нищо не му се разбира.
- За жена си плаче – обяснявам аз -  Долу била, май в неврологията. Не му дават да я види казва, а му е мъчно. Обичали се цели 70 години вече.
Гледа ме санитарката. Дядото бърше сълзите. Аз моите не ги бърша. Хваща го чевръсто под ръка.
- Хайде, идвай с мене, дедо Стояне, ще те водя долу. Ела да се пробваме заедно да влезем при жена ти. Как се казва тя?
- Стояна се казва – хълца дядото.
- Е, па добра двойка сте вие – Стоян и Стояна. Само да не кажеш, че сте Стоянови? – прихва санитарката. Дядото и той се смее. Бавно пристъпва с нея към асансьора, когато се обръща към мен и казва:
- Ей, чедо, ма като поплаках така и сега знаеш ли, не ме стягат така гърдите! А болеше преди! Верно ма -  обръща се към санитарката -  Ревах и ми мина болестта, ше знайш!
Влизат в асансьора. Санитарката задържа вратата.
- А вие за какво чакате?
- За сведения, за майка ми.
- Сложете едни чисти калцуни и влезте в трета стая. Кажете, че аз съм ви разрешила. Лекарят е там.
И асансьорът потегля.
Пълен със събудена човещина.
  Тя, човещината, е заразна.
 Дано се качат още хора.
А за един миг разлика можех да продължа да си ровя в телефона…

Деница Илчева