Случи ми се нещо странно XXV

Когато бях малко дете, почина баба ми. След няколко дни я сънувах. Беше по- млада, в нещо като народна носия и пендари на челото. Беше сериозна, сърдита. Около нея имаше жълта светлина. Бяхме на нейната тераса. Само ме попита "къде е дядо ти" и това беше. А той копаеше в градината. Така и не разбрах какво означаваше това. Повече никога не я сънувах. Двамата ми дядовци също. Другата баба, с която имахме силна връзка, сънувам често. Но не зная дали наистина е тя, или просто част от сюжета на съня. Почти никога не говори.
Като дете сънувах някакви гласове. Без картина, само някакви преливащи цветове и женски глас, който ме викаше по име. В просъница съм станала и съм тръгнала към гардероба. Тогава се сепнах от майка ми, която ме е усетила и ме повика.

Аз не сънувам нито баба, нито дядо, а така искам 😕 Разказвала съм и преди, че баба беше болна от рак и вече накрая в много тежко състояние. Тогава бебето ми беше на три месеца и точно обявиха Ковид 2020 м. Март, не можеше да се пътува. Та аз я сънувах три седмици преди да почине. Знаете, често сънищата са странни, но този беше адски реален. Колата на баща ми, блока където живеят нашите - всичко едно към едно. Та аз стоя в колата и изведнъж виждам, че баба е отзад. С изненада я попитах какво прави тук, да ходи да си почива, ще се видим аз ще се прибера пак (последно се видяхме на Коледа, тогава за първи и последен път видя новороденото ми тогава дете 😢). Тя ми каза, че идва да се сбогуваме, защото края на Март ще си отиде и ние повече няма да се видим. Така и стана.. баба почина на 31 март 2020г. И не успях да я изпратя, а бяхме толкова близки. Тя се сбогува с мен по този начин.
Сестра ми много сънува.
Месец преди да почине дядо ми, миналат година, тя сънува много странен сън. Всички сме се събрали на село и сме чакали баба и дядо да се приберат (не знам от къде, те си живяха на село), и телефона е звъннал - вдигнала е седтра ми и отсреща баба, казва че ще закъснеят, че няма да дойдат… После сестра ми искала да чуе дядо и както си говорели - телефона започнал да пръщи, и той се отдалечавал все повече и повече, нея я заболяли ушите и в ръцете й телефона се пръснал. Много се беше стреснала от този сън.
Месец след него… дядо почина в болницата от тумор, който буквално се е пръснал. И с баба и с двдо бяхме много, много близки.
Аз знам, че правя грешка да моля баба и дядо да ми помагат, поне съм чувала че не бива. Малкия много боледува и все казвам да стане чудо, обаче си мисля че даже по-зле става.. и вече спирам.

Да, и аз не го правя повече. Два пъти съм молила починал за помощ и малко след това ставаха жестоки инциденти.

Баща ми беше сънувал как дядо ми (неговия починал баща) му казва, че няма да доживее до понеделник. Той доста се беше впечатлил и го изживяваше много тежко. Не мина много време и татко почина при злополука, случи се в последния ден на Великденските празници.

Това, което знам е, че плач, тъга и молби към починалите ги задържа и те не могат спокойно да си продължат пътя,  по който вървят.
Дефакто, след смъртта би трябвало живота им в това превъплащение да ги е обогатило и да продължат, а не да им е като воденичен камък (любов към близки) и да ги възпрепятства (задържайки ги в ниски нива).
И ако има такава привързаност е хубаво да им се благодари с любов за грижата и с любов да ги освободим.
Всъщност тъгата е за живите. Отишлите си не тъгуват за живота си.

 

Веднъж буквално бях на улицата (без пари, работа и дом) в чужбина, преди години. Тогава се молех на починалите ми близки (баща и дядо),  и нещата се наредиха.
Сега всеки ден, докато работя от вкъщи, паля една малка свещица и се моля на мама да ми помага. Винаги се получава, винаги.
За това не ме е страх да искам помощ от нея.
Майка ми беше сънувала, баща ми че я вика и я чака, тя му казала, че няма да отиде. Е... почина месец по-късно.

Аз не написах, че е страшно за теб, а че не е полезно за починалия да плачем и тъжим за него, защото скръбта ни може да го задържи в ниските нива.

А имат ли право/възможност да ни помагат, според теб?

Какво точно разбираш под това да ни помагат?
Те са само вид енергия, как си я представяш помощта?

Четох по-назад в темата, че в трудни моменти някои се молят на починалите си близки. Когато човек е в криза, търси помощ, нали?! Вярващите се молят на Господ, а ти пишеш, че някой са на по-високо ниво в астрала т.е. по- близо до Господ, нали така?!

И какво правят душите в отвъдното? Имат ли някакви занимания, прераждат ли се?

Нормално е да търсиш помощ от починали близки, това обикновено са родителите. Нали приживе всеки е разчитал на помощ от майка си, това е естествен импулс и е съвсем в реда на нещата. А вярата, че ти помага е добре, действа като плацебо ефекта Няма лошо да помолиш за помощ, когато си в трудна ситуация.
Що се отнася до заниманията там, не искам да участвам в разискване на такива въпроси. Извинявам се!

Клишето, че идваме на този свят, за да учим уроци житейски някакви, да еволюираме, а там, горе, сме на училище, пак да учим някакви уроци.
Не вярвам. Този свят е много повече от карма и човешки взаимоотношения. Как пък един не се е родил за щастие, а всички сме за страдание и за изкупление не знам си на какво...
Не искам за себе си такава въртележка.
Та какво "правят" починалите? Дали там има йерархия и пак работа, работа, работа? Дали изобщо има нещо, когато си дух?

Животът, който живеем, е едно непрекъснато училище. Учим се, докато общуваме с другите. Научаваме непрекъснато много неща както за другите, така и за себе си. Мисля, че това никой не би го отрекъл, очевидно е. Променяме се и се развиваме непрекъснато, някой съмнява ли се в това? Ми това са житейските уроци и въртележката, искаш или не искаш, си на нея.

Въпроса е има ли смисъл от всички тия уроци.
Аз приемам, че има, но много хора не вярват, че има нещо след смъртта. За тях смъртта е край, нищо, точка. За тях тези уроци приживе нямат никакъв смисъл, защото Нищото/Голямата сивота ги поглъща.
Аз съм приела, че Смъртта е част от житейския цикъл. Тя не е Край, а Начало. Част от кръговрата. Така всеки урок би имал смисъл. Трябва да има. Иначе е ужасно безнадеждно да си мислиш, че си роден да изживееш едни безсмислени мъки, да учиш уроци, които никога няма да приложиш и да съществуваш просто така, за да се намъчиш приживе и да отидеш в голямото Нищо, където има само Нищо. Тогава живота губи смисъл и значение. Не вярвам, че това е идеята на големия вселенски замисъл. Трябва да има нещо след смъртта, за да има смисъл и живота.

Дано да има смисъл, че иначе не знам защо се мъчим.