Фил, Монсти не беше ли болен, когато вие бяхте ковидясали? Или него го подмина?
- Публикувана: 1 ян. 2022, 00:03 ч.
- Последно мнение: 1 фев. 2022, 05:37 ч.
Да се ОПЛАЧЕМ, да го обсъдим, да намерим подкрепа...през януари
И в моето обкръжение е така. През ноември бяха болни, цяло семейство, сега пак. Ще ми бъде интересно да разбера, дали този път ще минат по-леко.
Мисте, в Пълмед има точно Ковид зона, въпросната приятелка там накрая намериха адекватно отношение, прегледи, снимка и изследвания. Във всички ДКЦ-та е мижи да те лажем. И в тракийското и във второ, само време загубиха. Но... много скъпо бе, всичко е сума и то сериозна. Нямаш ли допълнително здравно осигуряване, лоша работа, а те нямаха.
А личния само проблем им създаде, накрая, заради сгрешен телефонен номер и в системата не беше вписан един от тях, та и с болничния голям зор...
Ренко, може ли да пуснеш линк на страницата им във Фейсбук? Кашкавал на конци пропуснах миналия път да взема, за пица ще бъде ли добре?
Мисте, в Пълмед има точно Ковид зона, въпросната приятелка там накрая намериха адекватно отношение, прегледи, снимка и изследвания. Във всички ДКЦ-та е мижи да те лажем. И в тракийското и във второ, само време загубиха. Но... много скъпо бе, всичко е сума и то сериозна. Нямаш ли допълнително здравно осигуряване, лоша работа, а те нямаха.
А личния само проблем им създаде, накрая, заради сгрешен телефонен номер и в системата не беше вписан един от тях, та и с болничния голям зор...
Ренко, може ли да пуснеш линк на страницата им във Фейсбук? Кашкавал на конци пропуснах миналия път да взема, за пица ще бъде ли добре?
Милена,в Халала е.Тези дни ходих да взема мляко,но нямаше.Казаха,че чакат тази седмица стока от Германия,там произвеждат някои видове млечни.
Допълвам за конците-само за пица го ползвам.Взимам кутия,и я замразявам.При нужда чупя парчета и мятам на пицата.Тези дни се чудех какво да ям,накълцах от този кашкавал,настъргах друг,едно яйце,малко бакпулвер,две лъжици брашно,във фурната с малко масло,и нападаш!Със зелена салата е супер 🐷
Допълвам за конците-само за пица го ползвам.Взимам кутия,и я замразявам.При нужда чупя парчета и мятам на пицата.Тези дни се чудех какво да ям,накълцах от този кашкавал,настъргах друг,едно яйце,малко бакпулвер,две лъжици брашно,във фурната с малко масло,и нападаш!Със зелена салата е супер 🐷
Любими мои, душата ми е изтерзана. До сега с мама варихме жито и приготвяхме храна и сладкиши за подавка. Утре се навършват 5 години от смъртта на тате... Сърцето ми е стегнато в стоманен обръч, усещам се сякаш не са изминали 5 години , а пет дни, толкова ми е прясна раната.
Слагам долу редове, които извират от дълбините на душата ми, посветени на центъра и здравата земя на моята мъничка вселена. Дълго е и болезнено ( поне за мен)
Предупреждавам, който не желае да прескача
Слагам долу редове, които извират от дълбините на душата ми, посветени на центъра и здравата земя на моята мъничка вселена. Дълго е и болезнено ( поне за мен)
Предупреждавам, който не желае да прескача
Скрит текст:
Писах този текст преди няколко години, в чест на моя татко. Беше предназначен само за него, семейството ми и шепа приятели. Когато му го прочетох, татко се разплака и ми каза: „Съкрушил съм мъничкото ти сърчице, скъпо детенце, за което те моля за прошка, но пък те научих да държиш главата си винаги изправена!...” Не съм помисляла да правя текста публично достояние. Днес обаче искам да го споделя в негова памет. Утре се навършват 5 години от кончината му. Нека моите думи са спомен за една частичка от необикновеното му битие....
Никой не избира родителите си. Никой не избира и държавата, в която да се роди. Чии гени ще наследиш и в чия територия ще живееш е въпрос на шанс... или малшанс. Една от 10-те Божии заповеди гласи „Почитай баща си и майка си!”. Там не е казано „обичай”, а „почитай”. Бог иска от нас да почитаме родителите си, защото обичта е много по-малко от това да ги почитаме. Почитта означава уважение, независимо от нашата преценка дали те заслужават това или не. Ако почитаме родителите си, то ние ги обичаме дори да не са безупречни. Да ги почитаме, това означава във всяка ситуация и пред всички да можем с чувство на гордост и уважение да кажем : „Това са моите родители”.
Обичам и почитам родителите си, с времето осъзнах, че го правя не само поради вменен синовен дълг, а защото са хора с приоритети и ценностна система , която отстояват с цената на всичко, дори с цената на собствената си свободата.
Съдбата беше милостива с мен и ме дари с най-любящата и всеотдайна майка на Земята и най-добрият и принципен баща на Света. Много хора повтарят същите думи за родителите си, но за мен те не са клишета, а истина, която усещам с всяка фибра на тялото си. Моите създатели- любящата мама с несломима воля и железен дух, понесла целия свят на плещите си, в името на семейството и татко, човекът с енциклопедичните познания, философски поглед към света и най-благите и всеопрощаващи очи. Останал сирак на четири години, живял в лишения и без бащини напътствия, от крехка възраст опора и утеха на своята майка, която се лишавала от залъка си, за да го изучи. За да оправдае майчините грижи, завършил с пълно отличие гимназия. Будният му ум жаден за знания, поглъщал жадно страниците между кориците на учебниците. Опиянявал се от тайнството на химичните процеси, жадувал да разгадае физичните закони, и затаявал дъх пред историческите разкази. Географията също го примамвала, но не смеел да вихри въображението си за срещи с непознати земи, защото чувството му за дълг към родната му майка, възпирал поривите му. Написаното в учебниците скоро започнало да не задоволява потребността му за знания и татко станал редовен посетител на местната библиотека. Любовта му към четенето се превърнала в страст, миризмата на старо мастило в абстиненция... (Отиде си с книга в ръка, четейки „Максими и размисли „ на Ларошфуко.) Решението да продължи своето образование дошло някак от само себе си.
В живота случайности няма, затова ще кажа, че неслучайно попада на брошура от Григори Петров. Това е повратна точка в живота на баща ми. Светоусещането на този руски емигрант оформят трайно мирогледа на младия човек. По- късно, татко си поставя за цел да събере всички негови издадени книги и успява. Баба ми му изпращала пари, да си купи панталон, а той вместо това си купувал книги. Разтоварвал вагони на гарата и с припечеленото отново купувал книги... Каквато съм суетна, често съм го питала „Защо”? А той с присъщата си благост ми отговаряше „ Ако бях си купил панталон тогава, сега нямаше да има помен от него, а книгата ще я оставя на теб, а ти ще я предадеш на своето дете”….
Григори Петров, трудовете на абат Морьо и Едуарт Денерт , изданията на Свeщеническия съюз стават негови настолни книги и белязват живота му завинаги. Те му помагат да си даде отговор на четирите мирогледни въпроса:
1. От къде идем?
2.Кои сме?
3.Къде се намираме във вселената?
4. Накъде отиваме?
Освен това, тези автори изострят сетивата му и той прозира демагогията на атеизма, това пък го кара да възненавиди до дъното на душата си комунизма, който отрича религията и да възстане срещу неговия фалш и лицемерие.
Битката му с огнедишащия комунистически змей започва твърде рано. Колкото прилежно се готвил за кандидат студентски изпити в Софийския университет, още по- прилежно комсомолските секретари попълнили досието му в държавна сигурност. Татко подава документи и се явява на изпит във философско- историческия факултет. Не го приемат. И не защото не е издържал изпита. Получава писмо подписано от ректората, че документите и писмената му работа са изгубени!!!??? А без тях няма как да бъде приет за техен студент. Крайно разочарован от неетичното им отношение, баща ми подава документи в Духовната академия, където е приет за редовен студент. Завършва и нея с отличие, но когато настъпва моментът да го ръкоположат за свещеник, този чуден човек отказва. Петгодишното обучение го е накарало да осъзнае, колко е несъвършен и той се чувства недостоен и недостатъчно подготвен, да приеме този отговорен пост, да бъде пастир на душите на повереното му паство. Продължава да работи на това поприще, без да бъде ръкоположен в сан. Каква достойна постъпка! Днес всеки впиянчен поп се домогва до собствена енория, без да го е грижа достоен ли е или не, но за язвите църковни няма да разказвам.
През цялото това време, татко ясно показва своята неприязън към строя, в който обществото принудително живее.
Първите ми ясни спомени за това, че сме различни, са свързани с избори. За какво са се провеждали тези избори не зная. Слушах как възрастните вкъщи си шушукат, че са задължителни, а баща ми отказваше да гласува. (В онези времена това е било немислимо!) Спомням си как при татко идваха някакви хора и говореха с него, че трябва да отиде да даде гласа си, а той им отговаряше, че ще отиде пръв до урните, когато се научат да правят демократични избори. Сега той нямало да отиде, защото нямал какво да избира. Баба ми плачеше, но също отказваше да отиде „да си пусне гласа”. Мама стискаше устни и твърда като скала, заявяваше, че без татко тя също няма да гласува. А единственото нещо, което вълнуваше детската ми главица беше, къде си „пускат гласа” възрастните, силно ли трябва да викат и защо татко не иска да вика? Мама ме притискаше силно до себе си, целуваше ме по челото и казваше- „иди да си играеш” и аз си играех на гласуване като крещях силно.
Малко след тази случка, татко организира курс за църковно пеене в манастира в близко до нас село. Ала окото на стоокоя Аргус не спи. Първо забраняват на курсистите да си купуват хляб, под предлог, че е с купон, а те не са предвидени. Следва забрана и в магазините да им продават каквито и да било хранителни продукти. Курсистите успяват да се справят с наложената блокада. Но кознетворството на „поднебесните сили” не престава. Всички курсисти получават фалшиви повиквателни за запас. Задължават ги да работят безплатно три месеца в строй районите из околията. Баща ми твърд като кремък отказва. Три дни по -късно е арестуван. Пише писмо до министъра на отбраната тогава- Добри Джуров, с молба да бъде съден от военен съд. Молбата му естествено не е одобрена и татко е осъден на една година лишаване от свобода. (Тридесет години по- късно, прислужникът в съда, признава на татко, че присъствал случайно докато палел печката в учреждението на разговор между съдията по делото и прокурора, че не намират член и мотив, по който да го осъдят, но са длъжни да го направят, защото им е наредено ОТГОРЕ.) Вкъщи ме държаха настрани от тази история, но от случайно дочути реплики бях разбрала, че татко не иска да отиде „войник”. Делата на които е ходил не помня, може би, защото са ги пазили в тайна от мен. Не помня и самото му заминаване за затвора, нито раздялата ни. Бяха ми казали, че е заминал да работи далече и като се върне ще ми донесе голям шоколад. Така си живях известно време в блажено неведение, че тати скоро ще се върне с шоколада. Заблудата ми не трая дълго, един ден в детската градина, се бяха скупчили няколко учителки и си шушукаха, ние играехме около тях. Една от „другарките” ме извика при тях и ме попита къде е баща ми. Отговорих, че работи далече и ще ми донесе шоколад. В ушите ми още кънти ироничният им кикот. Не, казаха ми те, той няма да ти донесе шоколад, защото е в затвора. Мъничкият ми свят се срути за миг...
Баща ми е в затвора, знаех, че там държат, злите хора, тези който убиват, крадат, лъжат…бях потресена до дъното на детската си душица. Плаках много, но знаех, че това е лъжа. Моят тати е добър! Всяка седмица получавахме писма и в края на всяко писмо имаше стихотворение за мен. Мама ме караше да ги уча наизуст. Едно от тях ме разплакваше, беше от Пейо Яворов. Името на автора ми се струваше толкова смешно, приличаше на героя от приказката за чичо Пейо. Но самото стихотворение покърти детската ми душица и винаги ме разплакваше:
„Повя горняка през полята,
залюшна дървесата -
и от настръхналите клони
листа увехнали отрони.
Горняка разпиля листата
далеко из полята:
стоят самотно черни стволи
и скръбно махат вейки голи...”
Незнайно защо, в онзи ден, когато разбрах, че татко е затворник, в детската ми главица изникна това стихче и се почувствах като скръбна вейка, разлюляна от бурен вятър….
Вечерта мама бе принудена от мен да ми разкаже истината. Да, татко беше в затвора и не, не е престъпник. Татко обича истината, обича свободата, обича и Бога и за да го накажат за тази обич са му отнели мен и свободата.
Горещ летен ден, къщата е обърната с главата надолу. Подовете са застлани с трици, за да пазят дървеното дюшеме. Боядисваме стаите. Новите цветове ми харесват много, не мога да им се нарадвам и топуркам от стая в стая като след себе си оставям облачета прах за ужас на баба и мама. Щастливи сме, остава само да изчистим и да подредим мебелите. Всичко ухае на прясна боя. Изведнъж по стълбите се чува шум и нахлуват много непознати мъже. Води ги кметът. Казват че ще правят обиск. Не зная какво означава обиск, но ми звучи страшно и заплашително. Мама и баба стоят вцепенени, аз съм се сгушила в полите на мама и надничам страхливо към непознатите. Отвориха гардеробите и започнаха да ги изпразват като хвърляха върху застланите трици грижливо сгънатите дрехи. Моментът на вцепенение премина, мама ме отстрани от себе си и се изправи с цялата си сила и достойнство. „ Не ви ли е срам? Как смеете да идвате и да тарашите дома ми? Забранявам ви да хвърляте вещите ни в мръсотията”.
Един от присъстващите на срамната сцена, извади пистолет, опря го в челото на мама и просъска : „ Млъквай, че ще те застрелям на място!” И я блъсна злобно. Мама се олюля и се строполи на пода, аз пищях с всички сили, а баба ми се кръстеше и ги проклинаше едновременно. И трите плачехме докато ровеха из библиотеката. Спомням си, че взеха три книги, не зная кои, още не можех да чета, счупиха рамката на една картина, взеха рисунката, тъй като била подарена на татко и надписана с посвещение, от негова леля, която също била неудобна на властта. Отнеха ни и две красиво изгладени дъсчици, на които имаше изписани от татко цитати от книги.
Скоро след това си заминаха. А кметът ги съпроводи, без да изкаже дума на съчувствие към двете беззащитни жени и малкото дете, като през цялото време, гузно наместваше стегнатата си вратовръзка.
Претъпканият автобус потегля. Щастлива съм и искам да пея. Отиваме на свиждане на татко в затвора. Малко съм изплашена, но не казвам на мама, страх ме е , че ако й споделя страховете си, няма да ме вземе със себе си. Татко ми липсва ужасно много и искам да го видя, да го прегърна, да ме завърти, да ме носи на конче, да играем, да ми чете приказки… Пътуваме за Бобов дол. Колко смешно име си мисля аз. Град с име на боб, който расте в дол, забавно ми е, но не за дълго. Скоро започва да ми става зле от пътуването. Боли ме ужасно глава и повръщам. Автобусът спира за кратка почивка. Слизаме от него и мама ме води някъде да ми наплиска лицето с вода и да ме нахрани. Толкова ми е лошо, чувствам се като полумъртва. Плача и моля мама да ме остави на пейката и да продължи пътя си без мен. Заклевам я да каже на татко, че го обичам и да го помоли, да не ми се сърди, че не мога да отида при него. Обещавам също, че няма да мръдна от пейката и ще я дочакам на нея, да ме вземе на връщане.
Мама тайно бърше сълзите си и ме увещава, че ще пътуваме още съвсем малко и ще пристигнем при татко. Разбира се, че не ме остави на пейката и волю-неволю се качих в автобуса.
Затворът е боядисан в зелено и е ограден с телена ограда. Плаши ме. На входа ни посреща униформен, преравя куфара, който мама носи и ни въвежда в помещението за свиждане. Там е татко! Моят татко, макар, че е подстриган гола глава. Хвърлям се на врата му, прегръщам го до задушаване със слабите си ръчички и не искам да го пусна.
Не сме сами. Срещу нас седи друг униформен и присъства на срещата ни. Веднага го възненавидях. Сега си давам сметка, че са имали баща ми за „престъпник” от голям мащаб, застрашаващ устоите на гнилото им общество. Толкова са се страхували от него, че дори не са му позволили да се види насаме с детето си. Игнорирах това неприятно присъствие и рецитирах на татко всички стихотворения, които беше ми пращал в писмата. Позволиха ми да изям и цяла кутия от любимите ми бонбони „Черноморец”. Времето за свиждане изтече, трябваше да си вървим. Плаках сърцераздирателно и молих татко да се върне в къщи с нас. Каза ми, че не е възможно и се налага да остане още малко. В детския си порив се изскубнах от прегръдката му и застанах пред униформения, който ни наблюдаваше. Сключих молитвено ръце и през сълзи го помолих да пусне тати да си дойде с нас.
В сърцето ми и до днес се е запечатил студеният му змийски поглед. Гледаше ме безстрастно със студените си зелени очи. Тънките му устни се изкривиха ехидно. „Времето ви изтече”, просъска надзирателят, без да ме удостои с отговор, говореше на мама. Мама ме хвана за ръка и ме поведе към изхода. Дълго съм се питала, имал ли е сърце този човек. Мислех си за приказката „Студеното сърце” и в детската си наивност бях сигурна, че този човек е заменил своето за да получи униформа и власт и вместо него в гърдите му лежи камък.
На раздяла татко ми подари две огърлици. Изработени от него. Никога няма да познаете от какво бяха направени. Едната беше от костилки на праскови, а другата от костилки на маслини.( Част от затворническото му меню) Бяха идеално полирани, лакирани и пробити със специално отпуснат от управата на затвора пирон. Вместо да почива след изнурителния труд в мините, татко ден след ден търпеливо и прецизно е пробивал и нанизвал костилките.
Това са най- ценните бижута, които притежавам. Всяка костилка в тях е по- ценна от бисер. Всяка костилка е неразказана история. Молитвена броеница на една житейска съдба.
Човек не избира родителите си, но тяхното добро име, техните морални устои и предадените уроци са най-ценното наследство за децата им.
Човек не избира и държавата, в която да се роди, ала е отговорен за делата си и начинът, по който ще изживее дните си на тази земя.
.........................................................................................„Външният човек може да бъде роб, но вътрешният трябва да бъде свободен. И когато ти станеш вътрешно свободен, тогава ще се превърнеш във Феникс и ще възкръснеш от собствената си пепел”. - Откъс от биографичната книга на непрежалимият ми татко Ваньо.
Мило мое, свидно татенце, ти живя повече от достойно на тази Земя, не знам с какво заслужих честта да бъдеш мой създател и да обичаш безмерно, мен недостойната. Заклела съм се пред паметта ти, докато дишам да държа главата си изправена пред неправдите и да имам винаги милост в сърцето си към онеправданите, така както си ме учил! ❤
... Помниш ли, че събота беше моят ден? Прически, кафета, вечерни излизания. Винаги идвах при теб и дефилирах преди да изляза, очаквайки одобрението ти. Помниш ли коментарите относно визията ми? Винаги започваше с неизменното :“КОЛКО СИ ХУБАВААААА, Препечено захарче!“ И с неподражаемия си стил даваше комични имена на всяка прическа, правеше помпозни комплименти на облеклото ми, а после ме приземяваше като ме съветваше да не събличам палтото си, защото само то е стилно… “Хайде, весело и не прекалявай с цигарите… и не забравяй за палтото, за нищо на света не го събличай“. И в синьото на очите ти проблясваха пламъчета любов, а усмивката танцуваше по благообразното ти лице…
Е, това е минало. Сега събота е твоят ден. Не го пропускам, идвам с цветя, ( ПОМНЯ, ЧЕ МИ КАЗВАШЕ –МЪРТВИТЕ ПОЛУЧАВАТ ПОВЕЧЕ ЦВЕТЯ ОТ ЖИВИТЕ, ЗАЩОТО СЪЖАЛЕНИЕТО Е ПО- СИЛНО ОТ БЛАГОДАРНОСТТА…) Присядам до краката ти, паля цигара за теб, паля и моята. Аромата на дима се смесва с мириса на виното, тамяна и свещите. Старая се да игнорирам мама. Вдовишките й дрехи и безспирните й сълзи ми пречат да си беседвам с теб, но тя не ме пуска да идвам сама…Целувам снимката ти. През лятото мраморът е топъл, затварям очи и се преструвам, че топлината идва от твоята прегръдка. Представям си, че съм отново защитена в обятията ти и потъвам в поизбелялото синьо на най-добрите очи… Мисля си, когато неочаквано умира любим човек, ти не го губиш изведнъж. Това се случва постепенно, стъпка по стъпка, в продължение на много време. Вече не получаваш утешителни прегръдки... после изчезва познатият аромат от възглавницата му, след това - от гардероба и чекмеджетата... От съзнанието като снежинки се топят и последните частички спомени за споделеност...Знаеш ли, нощем не мога да спя. Страхувам се… страхувам се, че ако затворя очи, образът ти ще изгуби своите очертания, ще се отдалечи... Протягам ръце, опитвам се да те докосна в тъмното... не успявам... докато накрая идва ден, когато осъзнавам, че нещо много специално е изчезнало. Завинаги. Чувството, че вече те няма и никога повече няма да те има, разяжда душата и стяга сърцето ми в непоносима болка. Седя на мястото, където те оставих сам и се прибрах вкъщи без теб, в онзи злокобен ден. Изгарям от срам, че те оставих, та ти никога не ме изоставяше!!! Дори, когато вилнеех като ураган… Прегръщаше ме и ми казваше НАШЕТО детско стихотворение:
„За ласки закопнял е таралежът,
а всички бягат, щом го забележат.
Не чакат нийде таралеж на гости,
вратата всеки бърза да залости.
При всеки опит да изпроси ласка
боим се ние, че ще ни издраска.
Пък той обича да е помежду ни,
копнее да го разберем без думи…“
ЛИПСВАШ МИ!
Вече никой не ме разбира, дори с думи….. Околните виждат само бодлите ми и не разбират, че те са причината за тях…
Тънката нишка, която ме държи на повърхността, да не се удавя в океана на безнадеждността си са твоите думи: „…той е предпочел да си отиде безмълвно от това царство- кърваво грешно, царство на подлост разврат и лъжи- и да се пресели в царството вечно, там гдето няма ни болка, ни печал, ни въздишка, но живот вечен.“
А твоят таралеж…? остава тук за неопределено време. Какво го очаква? Не зная отговора. Или може би, ще ти отговоря отново с твоите думи „ И се търкулна годината, отново по следите си лански…“
Обичам те, необикновени НЕЧОВЕКО! ❤ Не зная докога ще отбелязвам тъжните годишнини без теб. Зная само едно- хората не са равни дори и в смъртта. След малцина остава ярка диря, запалени сърца и просветлени умове…. След другите остава само купчина пръст…Духовното живее във вечността на времето, тленното става пепел във времето.
БЪДИ ЩАСТЛИВ КЪДЕТО И ДА СИ! Заради мен, заради Тон, заради мама, защото ние тук без теб, не сме…!
Сега ще кажа -Благодаря на Бога, че съм те имала. Теб и човешките уроци –обич да давам и изправена да ходя! Ти много искаше да приличам на теб, но аз съм толкова незначителна, за да те повторя...
Никой не избира родителите си. Никой не избира и държавата, в която да се роди. Чии гени ще наследиш и в чия територия ще живееш е въпрос на шанс... или малшанс. Една от 10-те Божии заповеди гласи „Почитай баща си и майка си!”. Там не е казано „обичай”, а „почитай”. Бог иска от нас да почитаме родителите си, защото обичта е много по-малко от това да ги почитаме. Почитта означава уважение, независимо от нашата преценка дали те заслужават това или не. Ако почитаме родителите си, то ние ги обичаме дори да не са безупречни. Да ги почитаме, това означава във всяка ситуация и пред всички да можем с чувство на гордост и уважение да кажем : „Това са моите родители”.
Обичам и почитам родителите си, с времето осъзнах, че го правя не само поради вменен синовен дълг, а защото са хора с приоритети и ценностна система , която отстояват с цената на всичко, дори с цената на собствената си свободата.
Съдбата беше милостива с мен и ме дари с най-любящата и всеотдайна майка на Земята и най-добрият и принципен баща на Света. Много хора повтарят същите думи за родителите си, но за мен те не са клишета, а истина, която усещам с всяка фибра на тялото си. Моите създатели- любящата мама с несломима воля и железен дух, понесла целия свят на плещите си, в името на семейството и татко, човекът с енциклопедичните познания, философски поглед към света и най-благите и всеопрощаващи очи. Останал сирак на четири години, живял в лишения и без бащини напътствия, от крехка възраст опора и утеха на своята майка, която се лишавала от залъка си, за да го изучи. За да оправдае майчините грижи, завършил с пълно отличие гимназия. Будният му ум жаден за знания, поглъщал жадно страниците между кориците на учебниците. Опиянявал се от тайнството на химичните процеси, жадувал да разгадае физичните закони, и затаявал дъх пред историческите разкази. Географията също го примамвала, но не смеел да вихри въображението си за срещи с непознати земи, защото чувството му за дълг към родната му майка, възпирал поривите му. Написаното в учебниците скоро започнало да не задоволява потребността му за знания и татко станал редовен посетител на местната библиотека. Любовта му към четенето се превърнала в страст, миризмата на старо мастило в абстиненция... (Отиде си с книга в ръка, четейки „Максими и размисли „ на Ларошфуко.) Решението да продължи своето образование дошло някак от само себе си.
В живота случайности няма, затова ще кажа, че неслучайно попада на брошура от Григори Петров. Това е повратна точка в живота на баща ми. Светоусещането на този руски емигрант оформят трайно мирогледа на младия човек. По- късно, татко си поставя за цел да събере всички негови издадени книги и успява. Баба ми му изпращала пари, да си купи панталон, а той вместо това си купувал книги. Разтоварвал вагони на гарата и с припечеленото отново купувал книги... Каквато съм суетна, често съм го питала „Защо”? А той с присъщата си благост ми отговаряше „ Ако бях си купил панталон тогава, сега нямаше да има помен от него, а книгата ще я оставя на теб, а ти ще я предадеш на своето дете”….
Григори Петров, трудовете на абат Морьо и Едуарт Денерт , изданията на Свeщеническия съюз стават негови настолни книги и белязват живота му завинаги. Те му помагат да си даде отговор на четирите мирогледни въпроса:
1. От къде идем?
2.Кои сме?
3.Къде се намираме във вселената?
4. Накъде отиваме?
Освен това, тези автори изострят сетивата му и той прозира демагогията на атеизма, това пък го кара да възненавиди до дъното на душата си комунизма, който отрича религията и да възстане срещу неговия фалш и лицемерие.
Битката му с огнедишащия комунистически змей започва твърде рано. Колкото прилежно се готвил за кандидат студентски изпити в Софийския университет, още по- прилежно комсомолските секретари попълнили досието му в държавна сигурност. Татко подава документи и се явява на изпит във философско- историческия факултет. Не го приемат. И не защото не е издържал изпита. Получава писмо подписано от ректората, че документите и писмената му работа са изгубени!!!??? А без тях няма как да бъде приет за техен студент. Крайно разочарован от неетичното им отношение, баща ми подава документи в Духовната академия, където е приет за редовен студент. Завършва и нея с отличие, но когато настъпва моментът да го ръкоположат за свещеник, този чуден човек отказва. Петгодишното обучение го е накарало да осъзнае, колко е несъвършен и той се чувства недостоен и недостатъчно подготвен, да приеме този отговорен пост, да бъде пастир на душите на повереното му паство. Продължава да работи на това поприще, без да бъде ръкоположен в сан. Каква достойна постъпка! Днес всеки впиянчен поп се домогва до собствена енория, без да го е грижа достоен ли е или не, но за язвите църковни няма да разказвам.
През цялото това време, татко ясно показва своята неприязън към строя, в който обществото принудително живее.
Първите ми ясни спомени за това, че сме различни, са свързани с избори. За какво са се провеждали тези избори не зная. Слушах как възрастните вкъщи си шушукат, че са задължителни, а баща ми отказваше да гласува. (В онези времена това е било немислимо!) Спомням си как при татко идваха някакви хора и говореха с него, че трябва да отиде да даде гласа си, а той им отговаряше, че ще отиде пръв до урните, когато се научат да правят демократични избори. Сега той нямало да отиде, защото нямал какво да избира. Баба ми плачеше, но също отказваше да отиде „да си пусне гласа”. Мама стискаше устни и твърда като скала, заявяваше, че без татко тя също няма да гласува. А единственото нещо, което вълнуваше детската ми главица беше, къде си „пускат гласа” възрастните, силно ли трябва да викат и защо татко не иска да вика? Мама ме притискаше силно до себе си, целуваше ме по челото и казваше- „иди да си играеш” и аз си играех на гласуване като крещях силно.
Малко след тази случка, татко организира курс за църковно пеене в манастира в близко до нас село. Ала окото на стоокоя Аргус не спи. Първо забраняват на курсистите да си купуват хляб, под предлог, че е с купон, а те не са предвидени. Следва забрана и в магазините да им продават каквито и да било хранителни продукти. Курсистите успяват да се справят с наложената блокада. Но кознетворството на „поднебесните сили” не престава. Всички курсисти получават фалшиви повиквателни за запас. Задължават ги да работят безплатно три месеца в строй районите из околията. Баща ми твърд като кремък отказва. Три дни по -късно е арестуван. Пише писмо до министъра на отбраната тогава- Добри Джуров, с молба да бъде съден от военен съд. Молбата му естествено не е одобрена и татко е осъден на една година лишаване от свобода. (Тридесет години по- късно, прислужникът в съда, признава на татко, че присъствал случайно докато палел печката в учреждението на разговор между съдията по делото и прокурора, че не намират член и мотив, по който да го осъдят, но са длъжни да го направят, защото им е наредено ОТГОРЕ.) Вкъщи ме държаха настрани от тази история, но от случайно дочути реплики бях разбрала, че татко не иска да отиде „войник”. Делата на които е ходил не помня, може би, защото са ги пазили в тайна от мен. Не помня и самото му заминаване за затвора, нито раздялата ни. Бяха ми казали, че е заминал да работи далече и като се върне ще ми донесе голям шоколад. Така си живях известно време в блажено неведение, че тати скоро ще се върне с шоколада. Заблудата ми не трая дълго, един ден в детската градина, се бяха скупчили няколко учителки и си шушукаха, ние играехме около тях. Една от „другарките” ме извика при тях и ме попита къде е баща ми. Отговорих, че работи далече и ще ми донесе шоколад. В ушите ми още кънти ироничният им кикот. Не, казаха ми те, той няма да ти донесе шоколад, защото е в затвора. Мъничкият ми свят се срути за миг...
Баща ми е в затвора, знаех, че там държат, злите хора, тези който убиват, крадат, лъжат…бях потресена до дъното на детската си душица. Плаках много, но знаех, че това е лъжа. Моят тати е добър! Всяка седмица получавахме писма и в края на всяко писмо имаше стихотворение за мен. Мама ме караше да ги уча наизуст. Едно от тях ме разплакваше, беше от Пейо Яворов. Името на автора ми се струваше толкова смешно, приличаше на героя от приказката за чичо Пейо. Но самото стихотворение покърти детската ми душица и винаги ме разплакваше:
„Повя горняка през полята,
залюшна дървесата -
и от настръхналите клони
листа увехнали отрони.
Горняка разпиля листата
далеко из полята:
стоят самотно черни стволи
и скръбно махат вейки голи...”
Незнайно защо, в онзи ден, когато разбрах, че татко е затворник, в детската ми главица изникна това стихче и се почувствах като скръбна вейка, разлюляна от бурен вятър….
Вечерта мама бе принудена от мен да ми разкаже истината. Да, татко беше в затвора и не, не е престъпник. Татко обича истината, обича свободата, обича и Бога и за да го накажат за тази обич са му отнели мен и свободата.
Горещ летен ден, къщата е обърната с главата надолу. Подовете са застлани с трици, за да пазят дървеното дюшеме. Боядисваме стаите. Новите цветове ми харесват много, не мога да им се нарадвам и топуркам от стая в стая като след себе си оставям облачета прах за ужас на баба и мама. Щастливи сме, остава само да изчистим и да подредим мебелите. Всичко ухае на прясна боя. Изведнъж по стълбите се чува шум и нахлуват много непознати мъже. Води ги кметът. Казват че ще правят обиск. Не зная какво означава обиск, но ми звучи страшно и заплашително. Мама и баба стоят вцепенени, аз съм се сгушила в полите на мама и надничам страхливо към непознатите. Отвориха гардеробите и започнаха да ги изпразват като хвърляха върху застланите трици грижливо сгънатите дрехи. Моментът на вцепенение премина, мама ме отстрани от себе си и се изправи с цялата си сила и достойнство. „ Не ви ли е срам? Как смеете да идвате и да тарашите дома ми? Забранявам ви да хвърляте вещите ни в мръсотията”.
Един от присъстващите на срамната сцена, извади пистолет, опря го в челото на мама и просъска : „ Млъквай, че ще те застрелям на място!” И я блъсна злобно. Мама се олюля и се строполи на пода, аз пищях с всички сили, а баба ми се кръстеше и ги проклинаше едновременно. И трите плачехме докато ровеха из библиотеката. Спомням си, че взеха три книги, не зная кои, още не можех да чета, счупиха рамката на една картина, взеха рисунката, тъй като била подарена на татко и надписана с посвещение, от негова леля, която също била неудобна на властта. Отнеха ни и две красиво изгладени дъсчици, на които имаше изписани от татко цитати от книги.
Скоро след това си заминаха. А кметът ги съпроводи, без да изкаже дума на съчувствие към двете беззащитни жени и малкото дете, като през цялото време, гузно наместваше стегнатата си вратовръзка.
Претъпканият автобус потегля. Щастлива съм и искам да пея. Отиваме на свиждане на татко в затвора. Малко съм изплашена, но не казвам на мама, страх ме е , че ако й споделя страховете си, няма да ме вземе със себе си. Татко ми липсва ужасно много и искам да го видя, да го прегърна, да ме завърти, да ме носи на конче, да играем, да ми чете приказки… Пътуваме за Бобов дол. Колко смешно име си мисля аз. Град с име на боб, който расте в дол, забавно ми е, но не за дълго. Скоро започва да ми става зле от пътуването. Боли ме ужасно глава и повръщам. Автобусът спира за кратка почивка. Слизаме от него и мама ме води някъде да ми наплиска лицето с вода и да ме нахрани. Толкова ми е лошо, чувствам се като полумъртва. Плача и моля мама да ме остави на пейката и да продължи пътя си без мен. Заклевам я да каже на татко, че го обичам и да го помоли, да не ми се сърди, че не мога да отида при него. Обещавам също, че няма да мръдна от пейката и ще я дочакам на нея, да ме вземе на връщане.
Мама тайно бърше сълзите си и ме увещава, че ще пътуваме още съвсем малко и ще пристигнем при татко. Разбира се, че не ме остави на пейката и волю-неволю се качих в автобуса.
Затворът е боядисан в зелено и е ограден с телена ограда. Плаши ме. На входа ни посреща униформен, преравя куфара, който мама носи и ни въвежда в помещението за свиждане. Там е татко! Моят татко, макар, че е подстриган гола глава. Хвърлям се на врата му, прегръщам го до задушаване със слабите си ръчички и не искам да го пусна.
Не сме сами. Срещу нас седи друг униформен и присъства на срещата ни. Веднага го възненавидях. Сега си давам сметка, че са имали баща ми за „престъпник” от голям мащаб, застрашаващ устоите на гнилото им общество. Толкова са се страхували от него, че дори не са му позволили да се види насаме с детето си. Игнорирах това неприятно присъствие и рецитирах на татко всички стихотворения, които беше ми пращал в писмата. Позволиха ми да изям и цяла кутия от любимите ми бонбони „Черноморец”. Времето за свиждане изтече, трябваше да си вървим. Плаках сърцераздирателно и молих татко да се върне в къщи с нас. Каза ми, че не е възможно и се налага да остане още малко. В детския си порив се изскубнах от прегръдката му и застанах пред униформения, който ни наблюдаваше. Сключих молитвено ръце и през сълзи го помолих да пусне тати да си дойде с нас.
В сърцето ми и до днес се е запечатил студеният му змийски поглед. Гледаше ме безстрастно със студените си зелени очи. Тънките му устни се изкривиха ехидно. „Времето ви изтече”, просъска надзирателят, без да ме удостои с отговор, говореше на мама. Мама ме хвана за ръка и ме поведе към изхода. Дълго съм се питала, имал ли е сърце този човек. Мислех си за приказката „Студеното сърце” и в детската си наивност бях сигурна, че този човек е заменил своето за да получи униформа и власт и вместо него в гърдите му лежи камък.
На раздяла татко ми подари две огърлици. Изработени от него. Никога няма да познаете от какво бяха направени. Едната беше от костилки на праскови, а другата от костилки на маслини.( Част от затворническото му меню) Бяха идеално полирани, лакирани и пробити със специално отпуснат от управата на затвора пирон. Вместо да почива след изнурителния труд в мините, татко ден след ден търпеливо и прецизно е пробивал и нанизвал костилките.
Това са най- ценните бижута, които притежавам. Всяка костилка в тях е по- ценна от бисер. Всяка костилка е неразказана история. Молитвена броеница на една житейска съдба.
Човек не избира родителите си, но тяхното добро име, техните морални устои и предадените уроци са най-ценното наследство за децата им.
Човек не избира и държавата, в която да се роди, ала е отговорен за делата си и начинът, по който ще изживее дните си на тази земя.
.........................................................................................„Външният човек може да бъде роб, но вътрешният трябва да бъде свободен. И когато ти станеш вътрешно свободен, тогава ще се превърнеш във Феникс и ще възкръснеш от собствената си пепел”. - Откъс от биографичната книга на непрежалимият ми татко Ваньо.
Мило мое, свидно татенце, ти живя повече от достойно на тази Земя, не знам с какво заслужих честта да бъдеш мой създател и да обичаш безмерно, мен недостойната. Заклела съм се пред паметта ти, докато дишам да държа главата си изправена пред неправдите и да имам винаги милост в сърцето си към онеправданите, така както си ме учил! ❤
... Помниш ли, че събота беше моят ден? Прически, кафета, вечерни излизания. Винаги идвах при теб и дефилирах преди да изляза, очаквайки одобрението ти. Помниш ли коментарите относно визията ми? Винаги започваше с неизменното :“КОЛКО СИ ХУБАВААААА, Препечено захарче!“ И с неподражаемия си стил даваше комични имена на всяка прическа, правеше помпозни комплименти на облеклото ми, а после ме приземяваше като ме съветваше да не събличам палтото си, защото само то е стилно… “Хайде, весело и не прекалявай с цигарите… и не забравяй за палтото, за нищо на света не го събличай“. И в синьото на очите ти проблясваха пламъчета любов, а усмивката танцуваше по благообразното ти лице…
Е, това е минало. Сега събота е твоят ден. Не го пропускам, идвам с цветя, ( ПОМНЯ, ЧЕ МИ КАЗВАШЕ –МЪРТВИТЕ ПОЛУЧАВАТ ПОВЕЧЕ ЦВЕТЯ ОТ ЖИВИТЕ, ЗАЩОТО СЪЖАЛЕНИЕТО Е ПО- СИЛНО ОТ БЛАГОДАРНОСТТА…) Присядам до краката ти, паля цигара за теб, паля и моята. Аромата на дима се смесва с мириса на виното, тамяна и свещите. Старая се да игнорирам мама. Вдовишките й дрехи и безспирните й сълзи ми пречат да си беседвам с теб, но тя не ме пуска да идвам сама…Целувам снимката ти. През лятото мраморът е топъл, затварям очи и се преструвам, че топлината идва от твоята прегръдка. Представям си, че съм отново защитена в обятията ти и потъвам в поизбелялото синьо на най-добрите очи… Мисля си, когато неочаквано умира любим човек, ти не го губиш изведнъж. Това се случва постепенно, стъпка по стъпка, в продължение на много време. Вече не получаваш утешителни прегръдки... после изчезва познатият аромат от възглавницата му, след това - от гардероба и чекмеджетата... От съзнанието като снежинки се топят и последните частички спомени за споделеност...Знаеш ли, нощем не мога да спя. Страхувам се… страхувам се, че ако затворя очи, образът ти ще изгуби своите очертания, ще се отдалечи... Протягам ръце, опитвам се да те докосна в тъмното... не успявам... докато накрая идва ден, когато осъзнавам, че нещо много специално е изчезнало. Завинаги. Чувството, че вече те няма и никога повече няма да те има, разяжда душата и стяга сърцето ми в непоносима болка. Седя на мястото, където те оставих сам и се прибрах вкъщи без теб, в онзи злокобен ден. Изгарям от срам, че те оставих, та ти никога не ме изоставяше!!! Дори, когато вилнеех като ураган… Прегръщаше ме и ми казваше НАШЕТО детско стихотворение:
„За ласки закопнял е таралежът,
а всички бягат, щом го забележат.
Не чакат нийде таралеж на гости,
вратата всеки бърза да залости.
При всеки опит да изпроси ласка
боим се ние, че ще ни издраска.
Пък той обича да е помежду ни,
копнее да го разберем без думи…“
ЛИПСВАШ МИ!
Вече никой не ме разбира, дори с думи….. Околните виждат само бодлите ми и не разбират, че те са причината за тях…
Тънката нишка, която ме държи на повърхността, да не се удавя в океана на безнадеждността си са твоите думи: „…той е предпочел да си отиде безмълвно от това царство- кърваво грешно, царство на подлост разврат и лъжи- и да се пресели в царството вечно, там гдето няма ни болка, ни печал, ни въздишка, но живот вечен.“
А твоят таралеж…? остава тук за неопределено време. Какво го очаква? Не зная отговора. Или може би, ще ти отговоря отново с твоите думи „ И се търкулна годината, отново по следите си лански…“
Обичам те, необикновени НЕЧОВЕКО! ❤ Не зная докога ще отбелязвам тъжните годишнини без теб. Зная само едно- хората не са равни дори и в смъртта. След малцина остава ярка диря, запалени сърца и просветлени умове…. След другите остава само купчина пръст…Духовното живее във вечността на времето, тленното става пепел във времето.
БЪДИ ЩАСТЛИВ КЪДЕТО И ДА СИ! Заради мен, заради Тон, заради мама, защото ние тук без теб, не сме…!
Сега ще кажа -Благодаря на Бога, че съм те имала. Теб и човешките уроци –обич да давам и изправена да ходя! Ти много искаше да приличам на теб, но аз съм толкова незначителна, за да те повторя...
Ренко, зареждането в Халал месо ли е или в другия? Уиш, тук маслото е 14 лв за кг, а мекото сирене е Suzme peynir и е 8 лв за 800 гр
Как се чисти маслен пастел от пласмасова писта. Синковецът доста си игра сам днес, разрушава, рисува и сега една част от пистата е в черно.
Искам да се извиня специално на Dalinda82, че я подхванах за гентамицина, още преди да слезе от балкона, но и аз го казах от личен опит, когато звъняхме на бърза помощ след втората доза гентамицин и накрая се наложи сама да закарам детето до спешното.
Сега се връщам да ви дочета, незнам дали ще успея тази вечер или ще остане за утре, с кафето.
Ренко, мерсаж за информацията - надлежно предадох на мама, заклетата фенка на млякото. Предния път като писа, беше успяла да си купи и беше много доволна 
Карамелчик
Преди всяка годишнина ми се свива сърцето, макар че минаха вече доста години. Наближават, първо на дядо, после на татко.
Карамелчик
Преди всяка годишнина ми се свива сърцето, макар че минаха вече доста години. Наближават, първо на дядо, после на татко.
Далинда, като каза за обонянието, забелязах много странно нещо при мен. Върнах си обонянието около 2 седмици след като бях болна. Но отначало бях суперчувствителна към миризми. Направо ловджийска хрътка. А в последните десетина дни всяка сутрин се събуждам без никакво обоняние, но след като си изпия кафето и мозъкът ми се е събудил обонянието ми се връща.
Това последното ми докара голям гаф в кухнята. Отварям кутията с кафето полузаспала и не усещам никаква миризма. Мисля си, че не може да ковидясам пак само след 2-3 седмици. За всеки случай си пъхам носа в кутията да подуша. Не, нищо не усещам. Забивам нос още по-дълбоко и, в опита си да помириша, всмуквам кафе като с хобот. Накихах с кафе цялата кухня.
Това последното ми докара голям гаф в кухнята. Отварям кутията с кафето полузаспала и не усещам никаква миризма. Мисля си, че не може да ковидясам пак само след 2-3 седмици. За всеки случай си пъхам носа в кутията да подуша. Не, нищо не усещам. Забивам нос още по-дълбоко и, в опита си да помириша, всмуквам кафе като с хобот. Накихах с кафе цялата кухня.
Далинда, като каза за обонянието, забелязах много странно нещо при мен. Върнах си обонянието около 2 седмици след като бях болна. Но отначало бях суперчувствителна към миризми. Направо ловджийска хрътка. А в последните десетина дни всяка сутрин се събуждам без никакво обоняние, но след като си изпия кафето и мозъкът ми се е събудил обонянието ми се връща.
Това последното ми докара голям гаф в кухнята. Отварям кутията с кафето полузаспала и не усещам никаква миризма. Мисля си, че не може да ковидясам пак само след 2-3 седмици. За всеки случай си пъхам носа в кутията да подуша. Не, нищо не усещам. Забивам нос още по-дълбоко и, в опита си да помириша, всмуквам кафе като с хобот. Накихах с кафе цялата кухня.
Това последното ми докара голям гаф в кухнята. Отварям кутията с кафето полузаспала и не усещам никаква миризма. Мисля си, че не може да ковидясам пак само след 2-3 седмици. За всеки случай си пъхам носа в кутията да подуша. Не, нищо не усещам. Забивам нос още по-дълбоко и, в опита си да помириша, всмуквам кафе като с хобот. Накихах с кафе цялата кухня.