"Няма проблем, всичко е наред!" Изричали ли сте тази лъжа пред децата си и защо?

Да обременявам със злободневни теми за колежката, шефа, инфлацията, политиките и сметката за ток?
Възрасните не ангажирам, та децата ли?

Хубава тема... Особено за хората на възраст 30-40г, които сега сме родители и сме израстнали с този "чадър" за проблемите на възрастните.

Аз казвам и обяснявам. Като ме видят, че плача - моля да ме оставят да се успокоя и после казвам, надявам се на разбираем език, защо плача.
Когато съм ядосана - по същият начин. Старая се да стимулирам изграждането на причинно-следствени връзки, затова обяснявам. Винаги.

Коства ми много емоционална енергия, и понякога в 9 вечерта съм като пребита... Но смятам, че е важно и си струва да инвестирам това време в децата си.
Също така - те трябва да разберат, че и родителите им са хора - имат чувства, лоши дни, проблеми... Но проблемите се решават, чувствата се назовават и се преработват, лошите дни се сменят с добри.

Не ги лъжа.

Когато изричам тези думи, то те не са лъжа. В никакъв случай не ги употребявам, за да лъжа.
Не крия от децата си проблеми. Те са ежедневни. Някои проблеми са техни проблеми, борим се заедно с тях. Какво има да ги лъжа, че всичко е наред. Не винаги е наред, често има някакъв проблем, но в крайна сметка се опитваме да намираме решения.
Опасно е да живеем със заровени в пясъка глави.

Отговор на основния въпрос: не.
Децата са просто малки човеци, не захарни фигури.
Понякога обясняването на съществуващ проблем или ситуация може да е по-дълго... но това не означава да се замете под килима, а напротив - да се положат повече усилия. Да се обясни какво не е наред, защо не е наред, може ли да се направи нещо, за да стане наред, ако да - какво, как... ако не може - как да се продължи напред с "ненаред".

Невинаги спестявам реалността, склонна съм към емоционални откровения, за кратко са, бързо влизам в релси.  На съвсем малко дете как да обясниш, но на дете в училищна възраст - казвала съм истината, поднесена деликатно. Имала съм горчив опит с усукваници , лъжи и увъртания от роднини, затова избягвах и избягвам да съм и аз такава като родител.

Не желая да товаря децата си с моите проблеми. Да, често изричам думите "няма проблем, всичко е наред" и смятам, че така е най-добре за тях, най-щадящо. Те са деца, техният свят е вълшебен, детски, чист и невинен и нищо общо с този на възрастните. Откъде накъде ще им го отнемам ? За едно дете проблемите на родителите би бил най-тежкият товар. Защото децата обичат безрезервно своите родители, ние сме същински Богове в техните очи и биха се чувствали истински виновни, че не могат да ни помогнат. Не искам те да понасят тежестта на битието върху невръстните си плещи. Още не са порастнали и нито имат житейски опит, нито са натрупали достатъчно мускули за това.

Не. Не ме е страх. Намирам за нередно да товаря дете с проблемите на възрастен, още повече, че то не може да направи нищо относно разрешаването на тези проблеми. Вярвам, че правите разлика между дете и  възрастен. От нея идва и разликата в отношението.

Изричала съм я, да. Защо да подтискам дете с моите проблеми на възрастен? С какво ще ми помогне това, никаква полза не виждам за никоя от страните..

Добре... Аз искам да питам, като детето види, че не е "наред всичко" и родителите са тревожни или притеснени, и като го излъжем на какво се научава то самото?
1. Че като се парвим, че всичко е ок, и то магически ще стане?
2. Че като се самозалъгваме и заравяме главата в пясъка бурята ще ни подмине?
3. Че като порастне трябва да се крие от проблемите си, вместо да ги решава?

Кой печели като го излъжем...?

Естествено, нямам предвид да превръщаме детето в пкихотерапевт-приятел и само да му се оплакваме, като имаме проблеми - защото ги има всеки един човек...

Просто - да признаем, че има нещо, на кратко да се обясни какво е, и как планираме да се справим.... Не мисля, че е толкова трудно, а пък може да е много полезно...

Ако детето види, че нещо не е наред, добре е да му се даде кратко, разумно и лесно смилаемо обяснение. Добре би било обаче родителят да се владее, така че детето да не усети, че нещо не му е наред. Все пак, не сме 3-годишни, които първосигнало изливат всичко, а малко по-възрастни  и зрели, за да сме способни поне на минимален контрол на поведението си. И не, не учим детето си, че като има проблем е добре да го крие вместо да го решава. Учим го, че когато има проблем, е добре да го решава, вместо да го изсипва на главата на някой беззащитен, който не може да помогне.

Професионалната ми работа е свързана изключително с освобождаването на травми от миналото при възрастни хора (и при деца, но там се прави индиректно) и от доста сериозен опит мога да кажа следното: когато детето вижда например или чува, че родителите се карат, а понякога и се бият,  или че някой е починал и то вижда и чува, че другите са със скръбни физиономии и плачат, случайно е видяло или чуло родителите си да правят секс, или нещо друго се е случило, което то не може да си обясни…  всички подобни случаи могат да останат в съзнанието му като травматично преживяване и то си създава някакво неадекватно убеждение (евентуално  развива и някаква фобия, а може и паническо разстройство), което може да трови после целия му живот. Виждал съм го много, много пъти. На децата трябва да се обяснява внимателно, деликатно, с разбиране за това, което се е случило или се случва – независимо дали става дума за проблемите между родителите, околния свят или за нъпроси, свързани с дисциплината или с отношенията между тях и техни братчета и сестричета и т.н. Разберете - децата усещат, знаят, че нещо не е наред, още повече ако има повтарящи се житейски ситуации. И, ако не говорите с тях, вие не им помагате, мислейки си, че им спестявате някакъв товар. Понякога родителите не знаят, че детето  е станало свидетел на някаква сцена или че преживява нещо - би могло да се предполага, ако настъпят промени в поведението и отношението на детето.  Детето трябва да получи адекватно обяснение, не да бъде превърнато в психотерапевт на възрастните, защото и това се случва, като най-често майката, но понякога и бащата го използват като посредник или буфер на конфликтите между тях. На децата трябва да им се обяснява по подходящ начин и редовно да им се показва, че са обичани. Не можете да си представите колко много вече възрастни, но и млади хора са се чувствали и продължават да се чувстват необичани от родителите си. И все пак трябва да се има предвид, че дори и адекватни обяснения може да не са достатъчни за детето и да се наложи да се прибегне до помощта на специалист. Но това зависи изключително много от родителите, а често техният егоцентризъм и неприятни преживявания от миналото блокират всякаква помощ - и за тях самите, и за децата им. Децата са различни - едно и също по характер преживяване може да се превърне за някои в сериозна психическа травма, при други то няма да има такива последствия. Това се вижда, когато вече възрастни хора дойдат с психологически и житейски проблеми за разрешаване - тогава изплува от подсъзнанието всичко от детството, включително и случки, за които не са предполагали, че са там и че са ги тормозили толкова много, а на възрастния понякога му изглеждат дори смешни.

Децата с пряко огледало на нашата душевност. Винаги, ама винаги, децата ми са разбирали, когато нещо не е наред. Все тая дали е нещо служебно, което ми се е отразило, или проблеми вкъщи.
Често съм отговаряла, че няма нищо, всичко е наред. Но и често съм казвала, че в момента имам проблем, който трябва да отстраня. Колкото повече растат децата, откровеността ми към тях също расте.

Не ми се е налагало да лъжа, защото не е имало семейни драми. Като всички хора сме срещали проблеми породени от външни фактори, но сме ги посрещали сплотено и единни и винаги  сме  се справяли.  
Децата усещат всичко, но не смятам че съм я лъгала като съм казвала че работим по проблема и е въпрос на време да го решим.С годините сме изградили  пълно доверие.
Не знам как бих постъпила, ако нещата бяха различни, защото от страни е едно, но като е на твоята глава...
За това не мисля, че имам право да критикувам или да си давам мнението. Мога само да благодаря , че не знам какво е.
Скоро ще поеме по свой път и  възможно е далеч от мен. Ще помагам ,ако поиска . Обаче ще крия и  ако се наложи дори ще лъжа ако имам проблеми ( предполагам здравословни), защото не бих се уважавала ако позволя някога с нещо да притесня или разстроя тези , които обичам  повече от себе си.

Да, аз съм я казвала. Било е в моменти, когато не съм била добре здравословно, но така, че да не мога да му го обясня на детето.