Да говорим открито за емоционалния инцест - една особено токсична форма на родителска връзка

И като мине време и този тийн стане възрастен човек започва да се срамува от всичко, което си е мислил и наговорил, защото осъзнава колко сам себе си е лъгал. Но когато стане и да има някой, който пряко или косвено да нашепва на човек колко са лоши родителите му, тогава на всяка възраст, особено когато е в някаква криза, става още по-лошо. Винаги има някой, който иска да се възползва от колебанието на човека относно родителите му. А много често партньор или кандидат-партньор или роднини го правят - откъсва другия от родителите му или подхранва проблемите и разделя и владее. Така че по-полека с такива книги, че да не стане човек после да се кае как се е подвел.

Тези психолози видяха ли се с нея, за да го потвърдят? Диагностика на око по твои разкази? Да не говорим, че в психологията няма такова нещо като отровност. Това са някакви литературни похвати, метафори.

Няма нужда да съдите майка си и да ѝ намирате съдници, които да хранят обвиненията Ви към нея. Психолозите няма да Ви кажат друго, по дефолт децата оцеляват въпреки родителите си.
Вместо това пробвайте с най-трудното - да простите и да продължите. Прошката, казват, е за прощаващия, не за опростения. Голям човек сте, никой вече не Ви държи под ключ в дома си, може да правите каквото желаете и по Вашия начин.

Ей,заклевам се ... Хиляди пъти простих на тази жена за какво ли не,но тя намира все нещо ново да стори,което да ме разтърси. Никак не е лесно да се прощава,когато виждаш,че на на човека срещу теб не му пука. Още по-гадно е да стоя и да си мълча и да се правя,че всичко е наред защото все пак искам да посятя човека с които тя живее. Не отричайте психолозите. За един - може да не помагат,да са манипулатори,но за друг да го учат как да обича себе си,защото родителя е накарал детето да се мрази. Не търся одобрението на хората. Имах просто един въпрос зададен към хора,които са минали през това.
Разбира се всеки има гледна точка и говори от опит.
Андариел-Тя отказва срещата с психолог,но за нещата,които съм казала не е нужно да я виждат,за да си направят преценката. Нормално ли е всеки,които е около нея да изпитва страх от нея? На хората им стига като им кажа "Тя посяга на всичките си близки и няма съсед с който да не се е скарала жестоко".

От една страна е вярно, че някои хора имат за цел наистина да се възползват от кризи в отношенията родител-дете и да настройват който от участниците е пред тях, от друга - много жени, особено във форум като този, не могат да се абстрахират от ролята си на майки или от собствената си връзка с родителите си (която обикновено е здрава и/ли някой от родителите е починал), давайки съвети, включително за прошка. Не се знае какъв е случаят на споделящите.

В крайна сметка, ако родителят е нормален, ще намери път към децата си, дори пораснали такива, какъвто и да е конфликтът, каквито и да са травмите, обвиненията, ако не - ще изчака и ще приеме извинението на осъзналото се пораснало дете един ден (в случай, че грешката е наистина изцяло в него). Това е добър знак дали си в грешка относно тях - има ли опит за възстановяване на отношенията и решаване на проблемите от тяхна страна вместо замазване и прехвърляне на топката в твоето поле.

Емилия, с чувството за вина ще се справиш с помощта на професионалист. Всеки намира свой начин как да се освободи или по-точно да не взима важни решения под влиянието на чувството за вина. Или пък не намира. Няма съкратена формула, а промяната е болезнена и не свършва, няма момент - хоп, промених се завинаги, вече няма нужда да го мисля. Стъпка напред, две назад и после отново, по някое време все пак се свиква с новите настройки е става по-лесно.

Емилия, намери си добър психотерапевт, който ти резонира, не психолог. Ще осъзнаеш постепенно, че не си длъжна да зависиш емоционално от нея.
Да простиш е съвсем различно от това да приемеш и да продължиш напред. Няма как да простиш нещо, което се случва и в момента. Приемаш, че тя е един каква си и няма да се промени, може да промениш себе си или реакцията си към нейното държание. А ако не можеш, се дистанцираш. Това поне работи.

Никой не е длъжен да прощава. Човек може да не прости някакви неща, но да намери начин да се разбере с родителите си. Само че за това е нужно време и узряване.
Родителите, ако можеха да намерят път като способност да намерят път, щяха да продължат да го търсят. Ако не могат как да го намерят? Има хора, които са лишени от тази способност, те цял живот са такива и няма да се променят дори при най-добро желание. Не може и толкова. Какво прави човек нататък? Мрази родителя си цял живот? Съжалява го? Старае се да му се докаже? Неприятното усещане няма да изчезне, болката няма да изчезне, тя ще се промъква точно в най-неподходящия момент да напомни за себе си. Някак порасналото дете трябва да се справи.
Ако е в ролята на родител - пак някак трябва да се справи.

Да простиш може да е много освобождаващо. Иначе продължаваш да трупаш гняв и болка. Ето, Еми продължава да се вглежда в майка си, да търси простъпки и доказателства, че тя не е добър човек. Това човъркане как ѝ помага?
Човешката природа има заложени много силни механизми за справяне, вкл. и за преодоляване на психотравми. Мисля, че понякога е добре ако човек е потиснал травмата, да не се човърка много в нея, защото това само го връща назад и го кара да изживява отново и отново всеки пласт от нея. Някои психотерапевти, обаче, започват да чепкат в такива детайли , че преживяното започва да се раздува до застрашителни размери и да служи като оправдание за неудовлетворителното функциониране на човека, който в този момент има нужда единствено да открие своя механизъм за справяне, т.е. как да се издърпа за косата, а не да анализира защо сега се дави, ама хубаво ли се дави, ама той за това давене вина има ли, ама изпитва ли вина, че е паднал във водата, тази вода ако беше по-топла брои ли се за давене или е едно неприятно къпане, сам ли се дави или среща подкрепа да се дави и т.н.

Ако кажеш на човек "трябва да простиш", тогава го караш да се ядосва. Прошката идва вътрешно, а не по "трябва". Трябва, ама не може, поне не може към момента. Ако продължи да си мисли, че трябва да прости, само ще се напрегне още повече и мъчението ще стане по-голямо - защо не мога да простя, как не мога да простя, нормален ли съм, че не мога да простя, искам ли да простя, заслужава ли си да простя, и като простя какво нататък? Прошката е като обичането - не става обичането насила.

В психотерапията има различни методи за отработване на травмата.
Ако един терапевт я “раздуе до застрашителни размери”, то не е наясно какво прави, което за мен би било странно, все пак затова е учил.

За прошката: гледах среща на един оцелял от Холокост и една ученичка го попита дали може някога да прости какво са му причинили. Той каза: Никога! Това ме държи още жив - обикалям и разказвам, за да не се повтори!

Прошката има много измерения и зависи изцяло от вътрешната нагласа и целите на индивида.

Защо сравняваш оцелял от Холокоста с пораснало с токсичен родител дете? Неуместно е - едното е геноцид, другото - скелет в гардероба.

Прошката е нещо, което не всеки може да даде, и набиването на вина по въпроса не помага. Прошка не се дава, "защото така трябва", още по-малко, защото се чувстваш длъжен. Да не простиш не те прави лош човек. Здравословното не е да простиш, а да продължиш напред, за което прошка не е нужна.

Иначе е хубаво да се прави разлика между хора преживяващи тийнейджърски бунт и такива преживяващи токсичен тормоз. Нито за едните, нито за другите е добре да си мислят, че спадат към грешния вид.

Всеки човек жертва на физическа или психическа злоупотреба има право да изпитва гняв и негодувание. Това е най-нормалната реакция. Да покажеш недоволство към това, което ти причиняват. Стига да не изпитваш гняв през целия си живот. Това ще те разболее.
Децата на нарцистични майки минават през един дълъг път на самообвинение, което им е насаждано години наред. "Аз ти дадох живот, а ти колко си неблагодарна. Давах ти да ядеш. Жерхвах си живота заради теб. Сега как щях да си живея ако те нямаше". Нарцистичната майка е крайно манипулативна и изисква непрекъснато внимание "Ох, сърцето ме боли, прималява ми, ще припадна, ти си виновна, ще ме убиеш......" и пр и пр.
За начало трябва да си отговориш на въпроса за какво изпитваш вина. Дали за това, че се отдръпваш от майка си? Дали за това, че не позволяваш да бъдеш вече кошче за душевни отпадъци? Дали заради гореспоменатите, че те е родила, хранила и тн., а ти не изпитваш благодарност? Каквато и да е причината знай, че ИМАШ ПРАВО! Имаш право да избягваш контакт с някой, които те трови емоционално, за да запазиш душевното си здраве. Имаш право да не демонстрираш благодарност, когато не я чувстваш. Имаш право да не приемаш нейната изкривена форма на загриженост и любов и тн и тн.
Хубаво е че четеш книги. Продължавай да се информираш и образоваш! Този тип книги са написани от хора с нужното образование и компетентност, а не от кварталните клюкарки, които чоплят семки пред блока. Сиреч, няма да те накарат да мразиш никой, а да опознаеш себе си. И тук стигаме до нещо много важно за справянето с тези проблеми - САМОПОЗНАНИЕТО. Способността да разпознаваме собствените си емоции, поведение и чувства. И да вметна, че не говоря от гледна точка на специалист, а от човек, които върви по пътя като теб. Не съм минала, а вървя по него, точно както и ти. И се уча като теб в движение. Самопознанието ми помогна да отлепя всчки етикети, които майка ми ми е лепила през годините. Не съм нищо от това, което тя ми е втълпявала. Откриването на моето истинско Аз, изграждането на моята същност сваля една огромна вина от плещите ми. И ти можеш! Не си сама!

Прошката си е прошка, да цитирам "Сексът и градът". Значи има някакво мерило за кое е удачно да простиш и за кое не? Тези които са писали "трябва" не са се сблъсквали с истински гадости в живота и само преповтарят заучени мантри. Огорчение от страна на родителите не е никак малка хапка за преглъщане.

Никъде не написах "трябва", а "пробвайте". Не всеки може да прости, но пък не пречи да се пробва.
Моят живот е пълен с гадости като за няколко, но се научих да живея без тях. От опит казвам, че не е невъзможно човек да израстне и да се почувства истински свободен.

За да има място за прошка, трябва да има и деяние.
Когато преминеш границата в себе си, където няма деяние, няма обвинение, няма гняв, тогава няма нужда от прошка, защото няма какво да се прощава.

И тук не става въпрос за забравяне, отричане, подтискане.
Става въпрос за израстване - да се еманципираш от позицията си на жертва и да поемеш отговорност.

И да откажеш да простиш също е поемане на отговорност, зависи от каква позиция го правиш.